КОЛЕЛОТО

Тогава, след едно дълго пътуване, след като очите ни бяха премлели еротичните каменни фризове Каждурахо, форта на Гвалиор с огромните джайнистки скулптори, изсечени в основата на скалата, магьосническата архитектура в запуснатия могулски дворец в Датия; след като телата ни закърпваха спомените от мърляви хотели и мъждиви кръчми, изпълнени с приливи на гаден алкохол и залези на съзнанието; след като очите ни нанизваха монотонния път на сънливото бръмчене на мотора – една от многото гледки, делнична и съвсем незначителна, с нищо неотграничима от върволицата кирпичени къщички, четинести свине и газещи в калта голи дечица, внезапно се разрасна, заклещи се в зениците ми, застина като побита в река канара. Един много кльощав старец в излинял саронг доодялваше спиците на огромно дървено колело за своята двуколка, сам в залеза пред своята къщичка, вапцана със сини слонове, свастики и разтворени длани.

Спиците бяха набити в централния кръг, но външният още не беше поставен; тази недовършеност придаваше други измерения на колелото, превръщаше го в нещо като дървено слънце. Липсваше окръжността: това, което се търкаля в Мая, което бавно напредва по прашните пътища; само неговите опори бяха тук, вкопчани в сърцевината, в съкровената средина, която осмисля движението. Чудех се откъде се взе този старец и какво иска да ми каже неговото оставане, защо този кратък миг от безкрайния път се закачи с кукичка в ъгълчето на окото ми и се повлече след мен, разцепвайки монотонния пейзаж: колелото с център, но без окръжност – може бе старата неевклидова формула, обясняваща трансцеденталното така: бог е кръг, чийто център е навсякъде, и чиято окръжност – никъде? Намекваше ли по някакъв начин това недовършено колело за спряното колело на преражданията, или за завъртяното от Буда колело, или за тантрическото колело на живота, или за все още липсващата главина, в която въпреки движението е покоят?

Тези хаотични асоциации прелетяха като ефирни облаци и отминаха. Остана гледката – един старец, който доодялва спиците на своето колело, без други измерения. Ала измеренията бяха там, чувствах го, само нямаше думи, с които да бъдат изразени. Имаше невероятна автентичност в този бегъл образ, и същевременно нещо, което не позволяваше да бъде откъснат от живота и прехвърлен в мъртвилото на символите. Опитах се да мисля за нещо друго, да го прогоня завинаги. Не успях: едва след време разбрах какво беше поразителното, породено от нещо в мен, а не от видяното. Просто нямаше раздвоеност между стареца и колелото, липсваше опозицията между субект и обект – старецът бе колелото и колелото бе старецът. Той просто извайваше себе си, създаваше се сам, със собствените си ръце, създаваше се отвъд своето минало и своето бъдеще – правеше го в този миг, тук и сега.

Внезапно почувствах, че това е достатъчно, че всички измерения на времето са в наши ръце, че можем да ги оформяме и изглаждаме, че ги творим – и ги творим единствено сега, защото настоящият миг е жъвотът, че същността на божественото е единствено в това – да се живее тотално, да се живее с брадва в ръка, да се дооформя всеки миг духовното – онова колело, което сме призвани да сковем, за да поеме своя път отвъд тялото. Почувствах се неописуемо щастлив – но не, това не е точната дума – почувствах се дълбок, нещо като процеп, през който прониква тишината. Знам че думите са бедни за това състояние – може би именно него наричат сатори, нирвана, самадхи – не знам и не искам да зная. Този миг обаче остана в мен – понякога го викам, за да го превърна в обиталище – и съм старецът, и съм колелото, а онзи, който ги видя с уморените си очи, просто вече го няма, няма го.