Напиване на мрака

България потъва в мрак. Нехаем
за формите, които губят очертания,
за паметта, по тръните размъкната,
за гнилите надежди, разгонените вери.

Живеем сякаш че завинаги сме свършили,
и сякаш сенките подире си ни влачат
през дивия, завихрил се паноптикум
на песоглавци, уроди, изчадия.

България потъва в мрак. Немеем
пред врясъка хилядоуст на маловерците
които горди по вълните се разхождат,
додето тънем в свойте омерзения.

Живеем сякаш че животът ни е даден
да се гоим и гушим – като гъски,
да ни завръщат към кошарата овчарите,
до кокал в тъмна доба да ни стрижат.

България потъва в мрак. Преглъщаме
тъмата й като последна глътка вино.
И няма как да се надигнем – заглавени сме
в яремите си – бъдни гилотини.

И сякаш няма място за завръщане
и вече всички порти са зазидани.
Върху зида на твоя дом те среща:
“Стопанинът замина за Америка”.

Менците забравени край извора ни чакат.
В мрак живяхме. Време е
да напием мрака.