Песимистичен поглед към политическия театър

С поглед към политическата сцена на България, човек няма как да не изпита лошото чувство, че гледа зле написана пиеса с предизвестен край. Да, там се изричат някакви думи, ставаме свидетели на някакви действия, говори се за отговорност, за национален интерес, но всичко това служи само за да запълни празнотата, която зее зад думите и жестовете, и да прикрие една безпощадна истина – че всички тези наши избраници всъщност нехаят за общото ни бъдеще, тъй като то не е техен приоритет. Приоритетът е другаде – свързан с тяхното политическо оцеляване и с някакъв бъдещ, най-вероятно въобразен просперитет, мислен в чисто партийни параметри.

Разгръщайки своята предизборна пропаганда на политическата сцена, тези актьори (или може би статисти) се силят да си повярват и с това усилие лъжат и себе си. Те виждат  своето оцеляване като залог за националното бъдеще, и разглеждат верността към собственото си политическо верую като нещо независимо от сложната и напрегната геополитическа ситуация, в която това верую се изявява. Това, което не виждат (и не виждат вкупом, независимо от позицията, която са заели), е че има приоритети, които са над тези на техните партии, и че има моменти, в които ситуацията изисква да пристъпиш отвъд постамента, който си заел с претенцията за политическа праведност.

Всички налични партии съзнават, че бъдещите пети поред предсрочни избори ще дойдат в повече на българския избирател, че серията от ялови парламенти не само изтощава тяхната жизненост, но и изчерпва доверието в самата политическа система, че в ситуация на война и на лавина от всякакви политически кризи наличието на парламент и редовно правителство е изискване, което се отнася съвсем пряко до националната сигурност на България. И именно това съзнание ги кара да играят спомената зле написана пиеса – в която всеки се опитва да докаже, че е направил всичко възможно да се състави редовно правителство, само че са му попречили другите – лошите и политически егоистичните.

Достатъчен е само един пример, за да бъде демаскирана цялата тази политическа игра. При първият мандат беше лансирана идеята за експертен кабинет и фигурата на проф. Габровски – който по никакъв начин не би могъл да бъде уличен в някакви обвързаности с мандатоносителя ГЕРБ. Беше заявено, че единствено от неговата воля зависи изборът на министри в кабинета. Самият той заяви, че над него не се упражнява никакъв натиск – и действително формулата на неговото правителство почти съответстваше на представите за възможен експертен кабинет. Дяволът обаче е в това „почти“. Защото сред предложените министри фигурираше и Николай Павлов, бивш шеф на „Булгаргаз“ и бивш служебен министър на енергетиката – както и централна фигура в колективните усилия българската енергетика да остане под шапката на „Газпром“.

За това какви ги е вършил в полза на енергийната зависимост от Русия е добре да се прочете голямото и документално подплатено разследване на Илиан Василев по този въпрос, както и да се видят основанията, поради които кабинетът на Кирил Петков го отстрани от длъжност. Може би проф. Габровски не носи вина за тази провокативна кандидатура – не можем да очакваме от един лекар да познава експерти в тази сфера – но очевидно е имало кой да го посъветва така, че хем да се получи привидно експертен кабинет, като по този начин се потвърди усилието на ГЕРБ за съставяне на правителство, хем той да е невъзможен за гласуване в пленарна зала.

Няма да коментирам мотивите на ГЕРБ за това поведение – те, струва ми се, са очевидни. Партията просто се опитва да излезе от нравствения фризер, в който я поставиха протестите преди две години, и да се докаже като възможен коалиционен партньор, тъй като само така може да намери път към възстановяване на статуквото, което и осигури водеща роля в управлението в течение на десетилетие; това статукво впрочем обичайно наричат „пленената държава“. Но няма как да не коментирам погрешното подреждане на приоритетите на ПП и ДБ – тъй като ако има някакъв шанс държавата да излази от политическото тресавище, в което е затънала, то това не би могло да стане без усилията на тези две формации.

Техните приоритети са добре известни: съдебна реформа, борба с корупцията, отстраняване на ГЕРБ и ДПС от властовите позиции, които заемаха досега, отвоюване на държавата от задкулисието, подменило  институционалната власт. Всичко това е важно, дори съдбовно за общото ни бъдеще, само че – съжалявам, че трябва да го кажа – не е най-важното в този исторически момент. Най-важното е да има работещ парламент и правителство, ориентирани про-атлантически, спазващи геополитическите приоритети на страната ни и заемащи категорична позиция относно руската агресия в Украйна.

Без наличието на такива страната ни остава под практически едноличното управление на президента Румен Радев, с всички произтичащи от това последици, а те са, ако случайно не сте забелязали, свързани най-вече със саботаж на усилията на ЕС и НАТО срещу руската агресия, заплашваща не само Украйна, но и всички ценности на цивилизования свят. Да не говорим за това, че същият този президент, над чиято поява бабуваха руските тайни служби, отдавна вече е забравил за размаханото над жълтите павета юмруче и за призива „Мутри вън!“ – и сега работи къде прикрито, къде съвсем открито, за статуквото на същите тези мутри в политиката.

Разбира се, трябва да си зададем въпроса: а трябва ли в името на това изискване ПП и ДБ да се откажат от своята анти-ГЕРБ позиция, която всъщност легитимираше политически родената уж от протестите четворна коалиция? Отговорът е – не, разбира си. Но и не трябва да забравят, че за две от партиите в коалицията тази легитимация се оказа фалшива, което по същество ограничава възможностите за реализация на исканията на останалите две, а също и че е наивно да градиш своята политическа легитимация само върху отрицанието. Всъщност, ако трябва да бъдем честни, реалната политическа легитимация се гради въз основа на това какво от своите тясно партийни интереси си готов да жертваш в името на общото благо. Именно това не беше показано от ПП и ДБ – и този дефицит ще има своята политическа цена при следващите предсрочни избори.

Нека се върнем на прецедента с кабинета на Габровски. ПП и ДБ аргументираха своя вот против с присъствието на Николай Павлов в този кабинет, но не се опитаха да предоговорят неговия състав така, че да би било възможно да гласуват по друг начин. Приоритетите, които бяха предложени тогава, не се отличаваха съществено от техните приоритети, предложени при следващото завъртане на парламентарната въртележка. Те можеха да бъдат допълнени чрез преговори, можеше евентуалния бъдещ кабинет да бъде поставен в тесни геополитически рамки, така че да няма шанс да саботира българския интерес в полза на Москва – което с пълна сила прави сега служебното правителство. Можеха, но не го направиха. Ясно е защо – за да не бъдат обвинени в колаборационизъм от своите избиратели.

Само че тези избиратели не са русофили – и няма как да не се запитат кой и защо направи така, че да бъдем управлявани все от русофилски служебни правителства, които не носят отговорност за своите действия, насочени предимно към обслужване на руския интерес. За да избегнат този въпрос, те можеха да направят нещо много просто: да заявят, че уважават вота на българския избирател, който е дал приоритет на ГЕРБ – и по силата на този вот правенето на правителство не е тяхна работа. Тяхна работа е да бъдат опозиция и те уважават своята роля като такава, но именно тази роля и парламентарното разпределение им дават възможност да поставят бъдещия кабинет в рамките на реалните български приоритети – включително в геополитически смисъл, и че те няма да отстъпят и на милиметър от тях – а ако правителството си позволи крачка встрани, ще последва незабавен вот на недоверие. Биха могли да държат това правителство под лупа, докато българските и световни кризи не изчерпат неговия кредит на доверие, което би се случило в рамките на няколко месеца, а след това да се явят на избори с повече шансове да ги спечелят, отколкото ще имат сега. Възможностите за подобен модел на поведение са, разбира се, в миналото. Сега остава третият мандат, който – след като президентът го връчи отново на БСП, поне според мен е предварително проигран: има почти 99 процента възможност да се провали и да се стигне до поредните избори, които този път ще приличат още повече на кални борби и маратон по взаимно охулване. Остатъчният един процент не е по-розов, защото предполага правителство във формат на коалицията „хартиена бюлетина“: ГЕРБ плюс ДПС плюс БВ, плюс БСП. Не ми се мисли за ефекта от такова правителство върху България.