Приказка за коминочистача

                                                                        На Борис, с обич и с известно закъснение…

Имало някога в един град един коминочистач…

В кой град ли? Може би в някой далечен, може би в някой наблизо, а може би в този град – би могъл да бъде всеки, защото в стари времена навсякъде имало коминочистачи. Имало ги, защото хората се радвали на живия огън на камината, седяли в кръг около нея и си говорели сладки приказки, додето пак на жив огън в кухнята се готвели вкусни гозби за тяхната софра.
Само че живият огън прави дим, който излиза през комина и отива на гости на небето, като оставя след себе си сажди по тесните коминени стени. Когато тези сажди се натрупат, димът вече не може да отива на гости на небето. Затова се връща обратно през камините – и хората вече не могат да си говорят сладки приказки, а бягат навън с насълзени очи – и тогава викат коминочистача.

Пристига той, обкичен с четки и топузи, с намотана тел през рамо, качва се на покрива и прокарва път за пламъка и неговия дим през затлачения комин. После слиза и церемониално сваля високия си черен цилиндър към стопаните – готово, пътят за вашия огън е открит, димът отново може да се качва на небето и да свързва вашия дом с неговите вселения, за да бъдете здрави и щастливи дълги години. Хората се радват, плащат му и бързат да го пипнат, въпреки че целият е омазан в сажди – защото има старо поверие, че да пипнеш коминочистач означава щастието да те споходи. Така е било някога – и коминочистачите във всеки град били уважавани люде. Ала времената се манят, с тях и хората – и те постепенно забравили за сладките приказки край живия огън. Прекарали през домовете си грозни чугунени тръби, накичели стаите си с радиатори – и вече се топлели на тях вместо на живия огън. Станало по-практично, но и по-скучно – защото как да си говориш или да си мечтаеш пред един радиатор? И камините били зазидани, комините – запушени или разрушени, а с това и професията на коминочистачите отминала – останало само поверието, че ако пипнеш коминочистач, това носи щастие. Но тъй като коминочистачите липсвали, щастието все по-рядко идвало при хората.

Та, нашият герой бил последният коминочистач в своя град. Викали му Черен Петър – на името на коминочистача от картите за игра, но това не било сътинското му име. Истинското му име също било доста странно – то било Чародеец Незнайников, така го нарекли мъжът и жената, които го намерили една сутрин подхвърлен пред прага. Усмихвал се толкова чаровно, че го взели и го отгледали като свой роден син.

Пораснал той, станал коминочистач, почнал да проправя път през саждите за огъня. Хиляди комини почистил, хиляди пъти го докосвали за щастие. Прекарал много време на покривите, науч езика на птиците небесни, които кацали по керемидите да погледат как работи. Работел той и постепенно остарявал, ала с него остарявала и професията му. Зазиждали си хората комините – и той постепенно останал без работа. Тъгувал много по своите комини, а също и по птиците, на които вече им било скучно в този град – и се преселили другаде.

Този коминочистач обаче, толкова обичал своята изчезваща професия, че отказвал да си намери друго занимание. Вече стар и прегърбен, той обикалял из града с черния си костюм, с високия си черен цилиндър, със стълбите, с теловете, четките и топузите си. Обикалял с надеждата, че хората ще си спомнят за живия огън, ще иззидат отново камини в къщите си, ще отпушат зазиданите си комини и ще седнат на сладки приказки пред игривите пламъци. Напразно се надявал обаче, за хората в този град, който може да бъде всеки, живият огън бил отживелица, никой не искал да мъкне дърва и да подклажда игривия пламък, а сладките приказки били отдавна забравени – и в дългите зимни нощи всеки се свивал сам край своя радиатор.
Поверието обаче се помнело – и от време на време някой минувач притичвал през улицата и докосвал коминочистача за щастие, и това му била утехата, затова бродил тъй дълго през улиците. Гледал да не се обръща назад обаче – за да не види как този, който току-що го е докоснал като носител на щастието, сега внимателно почиства изцапаната си със сажди длан с носната си кърпичка.

Ще питате откъде са се взели саждите след като комини вече нямало – вярно е, всички били изчезнали или гледали като мъртви очи към небето, освен един – този на една странна старица, която живеела в края на града – в малка и крива къщичка, качена на високи греди над земята. Викали й Баба Яга – само че нямало нищо общо с Баба Яга от приказките. Наистина била от стар магъоснически род и знаела много магии, но ги използвала смао за добро: за да оздрави някой неизличимо болен например, или да свърже отново някоя разтурена любов. Но все по-малко хора я търсели за помощ и съвет, защото времената се менели и хората все по-малко вярвали в магии и вълшебства.

Тя не била зазидала своята камина, грееща в ъгъла на единствената стая в нейната къщичка. Всяка вечер се топлела на живия огън, съзерцавала неговите отблясъци и мърморела под нос магични думички, за да не ги забрави. А когато коминът се запушел, викала коминочистача.
Истината е, че го викала много по-често отколкото било необходимо. И за да не го обиди, правела магия на огъня, та да запуши със сажди комина. Коминочистачът идвал, качвал се на малкия плочест покрив, отпушвал запушения магически комин, омацвал се от главата до петите със сажди. После заедно палели огъня, зядали пред камината и се отдавали на сладки спомени за Старите Времена, когато светът още не бил разомагъосан.

Понеже старицата била много бедна, плащала на коминочистача с две меденки, приготвени в старата й фурна. Само че това не били какви да е меденки – били магични и успявали да го заситят за цяла седмица – иначе горкият Черен Петър би умрял от глад, тъй като нямало как да печели пари от занаята си, който упорито отказвал да зареже.

Щом изминела седмицата, Баба Яга призовавала дългия Димо без кости, който на небето ходел на гости, да се върне обратно, налепът от сажди в комина внезапно наедрявал, и коминочистачът бил викан да го почисти – и да получи за това две меденки. Така минавало времето, а двамата остарявали и се прегърбвали все повече и повече.

Един ден най-важният общински съветник в града срещнал коминочистача, но вместода го пипне за щастие и да отмине, го спрял и заговорил с него.
– Вече си твърде стар за да обикаляш на пус улиците на града – казал той – време е да гледаш спокойно старините си. Твоята професия отдавна е изчезнала, затова ще поставим твоя цилиндър, черната ти дреха и осаждените четки и топузи в градския музей, за да знаят хората какво е било това коминочистач. Тебе пък ще настаним в старческия дом за да прекараш спокойно старините си.

– Ама аз не искам в старческия дом – възразил Черен Петър – там е тъпо и скучно, и всеки самотува, прегърнал своя радиатор. Освен това ако аз отида в старческия дом, кого ще докосват хората в града за щастие?

– Не, не може така, Черни Петре – казал най-важният общински съветник. – Общината вече реши да те настани при другите самотни старци – а срещу нейната грижа не се приемат възражения. Пък това дето да докоснеш коминочистач било на щастие, е старо поверие, което трябва да бъде изкоренено. Хората в града и без това са щастливи – имат си компютри и телевизори, имат си молове и дискотеки, какво повече им трябва?

Натъжил се коминочистачът, и като нямало сродна душа, отправил се към Баба Яга.
– Ха, добре си дошъл, тъкмо щях да те викам, че ми се е запушил коминът – казала тя като го видяла.
– На теб, Бабо Яго, май твърде често ти се запушва коминът – подсмихнал се коминочистачът, не може почистен от мен комин да се запуши след една седмица,  мислиш ли, че не знам това? Правиш някаква магия за да ме утешиш и нахраниш, благодаря ти за грижата, която проявяваш от години. Този път ще ти отпуша коминът без всякакви меденки, тъй като уви – се канят да ме приберат в старческия дом и да ми вземат одеждите, цилиндъра и такъмите за музея.

– Тъй ли? – рекла старицата. – Че какво ще правиш точно ти, носителят на щастие, в старческия дом? Там дните са тъжни като огризки и сиви като стари чаршафи, там всички преживят миналото си като крави над празни ясли. Не, омерзителна е за теб тази последна спирка от човешкия път, и добре ще направиш ако я избегнеш. Затова – като е за последен път – почисти много добре комина, защото през него ще излетим, яхнали моята метла.

– Ще излетим ли? – почудил се коминочистачът – че как така ще излетим? И къде ще отидем? Ти не знаеш ли, че вече навсякъде светът е разомагъосан – и че никъде вече няма място за коминочистачи и магъосници.

– Знам, знам – отговорила старицата. – На тоя свят вече няма място. Само че той не е единственият. Има и друг свят –  оня свят му викат. Та димът от твоите комини, като се издига от небето, къде мислиш че отива? Право на ония свят отива, разбира се. Там хората още стоят около своите камини и съзерцават живия огън, там неговият дим се въздига в небето като послание, което не може да изчезне, там моите магии все още значат нещо и не се губят нахалост от излинялата памет. Там ще отидем с теб – в другия свят, където нищо не се губи, а всичко се съхранява, там пак ще чистиш комини и ще даряваш щастие на хората.

– Истина ли казваш, Бабо Яго? Хайде тогава, вади метлата, не трябва да губим и миг…
Запретнал се той, качил се на плочестия покрив, чистил дълго и много стартелно комина. Слязал после, наклали с Баба Яга камината, дълго съзерцавали отблясъците на огъня. А после, после казват, в дълбоката нощ огряна в призрачна светлина от луната, някои от старците в старческия дом, страдащи от безсъние, видели как от комина на Баба Яга, излетели два силуета, яхнали метла с дълга дръжка, и поели право към небето.

Истина е, че след тази нощ, никой не видял коминочистача, нито пък Баба Яга. Общината решила, че тези двама непрокопсаници са избягали от нейните социални грижи, уведомили полицията, която ги обявила за национално издирване, но никога не ги намерила. Известно време в града с ширил слухът, че са полетели заедно и на метла в небето, но той постепенно затихнал. Тъй де – кой да ти вярва на приказките на изкуфели старци в старческия дом.

* илюстрации: Марияна Матева