Разкази за Големия Еди

Големият Еди и цветето

Големият Еди е самотен. Лочи джин прислонен под полъха в кабинета си, прислонил се от невероятната жега на август. Не знае какво да прави със себе си, затова пък е сигурен в скорошния свършек на този свят, който всъщност е толкова красив за тези, които се вглеждат в него – в неговия изгрев, в неговата роса, в неговите дървета, в неговите птици, в неговите реки. Този свят си отива, може би само след сто години няма да го има. Вместо него ще има опържена от слънцето пустиня.
Това си мисли Големият Еди, докато лочи джин. И въобще не забелязва цветето в саксията на перваза, което присвива листо и подпира на него големия си тъмновиолетов цвят – както човек подпира с юмрук брадата си, докато съзерцава някой много голям, наистина учудващ идиот.

Големият Еди и спомените

Големият Еди си спомня. Това е решил да прави днес: да лежи в леглото и да наблюдава спомените си, както се гледа някой стар черно-бял филм, примерно „Усмивки от старите ленти“. Имаше едни такива филми някога – навървяха къси скечове на Чарли Чаплин, на Лаурел и Харди, на братя Маркс – никакви думи, само рагтайм и непрекъснато някой някого цапардосва. Големият Еди си умираше да ги гледа като дете – и се смееше от началото до края. Дядо му често го водеше – той също си умираше от смях от началото до края, а след края намигаше някак лукаво и двамата отиваха в „Под липите“ или „Сивият кон“, където дядото си поръчваше половинка червено наливно, а малкият голям Еди се наливаше с лимонада.
Спомените дойдоха, навървени и хаотични като стари неми филми. Отначало Големият Еди понякога се смееше, а понякога не. Не можеше да си обясни защо става така, понеже и на него не му беше ясно. после обаче изгуби нишката и спомените се накъсаха, а между тях почнаха да се намъкват въображенията – сиреч представите за това как е би било постигнато непостигнатото. Така нещата станаха по-цялостни и хармонични, някак и по-добри, по-человечески – и Големият Еди започна да се хили толкова постоянно, колкото като дете, което гледа „Усмивки от старите ленти“. И когато в паметта му изникна заглавието на едно култово някога стихотворение – „Ти чукал ли си пеперуда?“, от хилещите се устни се отрони съдържанието на същото стихотворение /е, малко попроменено/: „Опитай, нежно е“.

 
Големият Еди и блуса

Той слуша блус винаги, когато трябва да се пребори с тъгата. При все че знае, че блусът е кахърна песен – и че е по-добре да слушаш Мадона или примерно Бич Бойс – последните защото са прилежно сресани. Знае и че блусът е тъгата на Бога на седмия ден, защото това го пише в едно негово стихотворение. Знае всичко това и въпреки всичко.
Как го прави ли? Ами разтваря се в блуса. Става на блус. Плува в блуса. И повече не усеща тъга – и не знае нищо за нея – както рибата, която плува в океана, не знае нищо за водата.

Големият Еди и вкоренената подметка

Веднъж Големият Еди така се сащиса, че се вкова на едно място. Толкова дълго стоя там, потресен, че подметките му пуснаха корени.
Предполагам че всички разбирате какво направи тогава. Излезе от подметките си и продължи бос. Тревите галеха стъпалата му, а ранната роса къпеше големите му шаващи пръсти.
Защо се сащиса ли? Е, това вече няма да ви кажа.

Големият Еди и кладенецът

Както си вървеше в пустинята, Големият Еди видя един кладенец. Понеже кладенците не се срещат често по такива места, той реши да надникне и да види какво има в него. Видя едно затворено в кръгче небе и в неговия център – своята собствена физиономия.
– Здрасти, приятел! – извика той.
– Здрасти, здрасти, здрасти! – отговори му малко разбъркано другият.
Тогава Големият Еди реши да отида при него, за да си поговорят. И скочи в кладенеца, само че и онзи от дъното скочи в него.
Срещнаха се някъде към центъра на земята и лошо си удариха главите. И досега, като разказва този случай, Големият Еди се почесва по темето и казва: „Тези антиподи много болят!“