ТРЕТО. ЕСТЕТСКО

       Константин Павлов. Записки, изд. „Факел Експрес“, 2017.                                           

Прогнозите на историческото Тото
са милион срещу една десета.
Залагам целият си капитал:
една десета! /задраскано от автора – б.м. И.Д./
германски –– /не мога да разчета думата – И.Д./
и руска –– /пак не мога/
–– /пак/
Какво ще правя с милионите,
когато ги спечеля?
А знам, че ще спечеля,
защото съм съавтор
на Новия завет…

Това е откъс от непубликуван досега фрагмент /а не звучи ли като стихове?/ от третото допълнено издание на „Записки. 1970-1993“ от Константин Павлов, Факел Експрес, художник Светлин Русев, редактор Георги Борисов /основната част от текстовете е включена в изданието на Жанет 45 от 2000 г./. Започвам с него по няколко причини, от които без първата не би имало смисъл да продължавам – чистото удоволствие от срещата с непознат текст на познат и изключително високо ценен от мен автор /страх ме е да кажа „поет“, тъй като отношението на Константин Павлов към високата претенция на тази дума е, меко казано, двусмислено/. Фрагментът хем е нещо ново, хем носи всички белези на предизвикателните експлозии на онзи, който ядосваше и, надявам се, продължава да ядосва всякакви завистници, тъй като имаше непростимия навик да разговаря с Бога „по лично негова молба“.

Дори само пет нови фрагмента да бяха добавени, публикацията им пак би си струвала усилието. А те са повече от 60. Изненади няма – същият Константин Павлов, чиито саркастично-провокативни /за мнозина – скандални/ текстове десетилетия наред са били животоспасяващата му жилетка във водите от посредственост, светло бъдеще, доносничество, глад, завист, злоба, масово хамелеонство, бездарна и тъкмо заради бездарието обичана от властимащите „поезия“… Същата стегната, остра, афористична мисъл, родееща се с изказа на френските моралисти /ако трябва да слезем вкъщи – Стоян Михайловски, Атанас Далчев/ – себесъхранителна противоотрова спрямо прииждащата отвсякъде словоблудна логорея. Например: „Човешкият живот е опит за почтеност. Само опит.“ Колцина успяват?

Дневниковите записки са рисков жанр и саморефлексивен автор като Константин Павлов отлично осъзнава това – първият, въвеждащ фрагмент гласи: „Не обичам дневниците. Те унижават доверието към паметта ми и особено – към въображението ми. Смятам ги /дневниците/ за спекулативен опит да разкрасим себе си чрез драстична /уж работеща против нас/ откровеност, където самата откровеност придава особен чар на пороците ни /също измислени/. Защо тогава? Правя си тези бележки с надеждата, че те ще ми послужат като мая за литературната ми работа, когато съвсем оглупея; ако, недай боже, все още кретам дотогава.“
На ценителите на Константин Павлов някои от фрагментите тук са известни като стихотворения или част от стихотворения –  най-малко от Появяване /1989/ насетне; ще рече – границите между стихотворна и прозаична реч са систематично размивани и вероятно би било невъзможно да се каже коя служи на другата „като мая“. Не зная дали е и необходимо.   

Изданието е изискано, бих казала – естетско: черно-бяло, луксозна хартия, снимка на автора на корицата. То настоява да се обсъждат не само  текстовете. Те се редуват с факсимилета от автентичнитете ръкописи на Константин Павлов и други, стилизирани от Светлин Русев – бели букви върху черен фон; ако в последното е търсена символика – хич не е лошо. Някои са вече познати от Писмо до Светлин /Жанет 45, 2008/, което пък на свой ред събира „рисунките, картините и текстовете“ от изложбата Константин Павлов. Записки. Светлин Русев. Незавършени портрети. Самата изложба не съм виждала, не се чувствам достатъчно компетентна да коментирам въпросното издание, а и да бях – не му е тук мястото. В новото издание на Факел Експрес факсимилета и стилизирани копия заемат една трета от обема му. До определен момент това работи: не би могло да съществува по-пасваща в многосмислието си илюстрация на парадоксалното: „Оставайки един и същ, почеркът ми се променя.“ Мисля обаче – няколко от тях биха били достатъчни; равнопоставеният диалог на текст и рисунка вече е пробван в „Писмо до Светлин“, тук в обема на илюстративния материал мярата е позагубена, той започва да тежи.

И още нещо, заради което и започнах с първоначалния цитат: някои от ръкописните и непубликувани досега фрагменти са разчетени, други – не; може би разчитането им се е оказало невъзможно /в такъв случай щеше да е уместно да има една кратка редакционна бележка/; ако пък е съществувал накякъв критерий за подбора, поне за мен той остава тайна. А може би е тест за търпението и любопитството на читателя. Имам и от двете – не беше лесно… Ето още един фрагмент, част от който ще се опитам да разчета, тъй като с голяма степен на увереност се досещам кога е писан и – с признато в аванс злорадство. Започва с цитат от чужд текст: „И той като всички нас“. Не. Не „като всички вас“. Винаги съм се дразнил от – /пак не мога – И.Д./ смисъл на римската сентенция „Това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола.“ Изглежда, не съм бил прав. Сега, като слушам Ал.Томовото: „И той, както всички нас, си мисля, че Юпитер никога не би казал: „И волът, както всички нас…“ Само волът би могъл да си позволи /в демократични времена/ да каже: „И Юпитер, както всички нас…“ Демек – колеги. Не, воле. Такива като тебе са затлачвали Авгиевите обори. Не сме колеги.“ Няма и как да са били.

Този тип точен, умен, убийствено-ироничен изказ сякаш е на път да изчезне от българския културен живот. Благовонни пустословия витаят около радикално пренебрежими „явления“, „култови“ /?!/ посредствености, медийни „културни“ фигури… Затова – още веднъж: изданието си заслужава.

Когато реших да пиша за книгата, минах през две от най-реномираните софийски книжарници: Гринуич /две поредни години обявявана за най-добра книжарница в България/ и Български книжици. В Български книжици имаха първите три тома – поезия, пиеси, сценарии, от четиритомното издание на Жанет 45 от 2002. В Гринуич – само първия, сгушен някъде долу, в ниското, а отсреща, горе, на видно място, цял рафт – дванайсеттомен Стефан Цанев, който отдавна надвива на качеството с количество. /Няма ли нещо вулгарно в това изобилие – нещо като къща с дванайсет спални? Нейсе. Прекрасен контрапункт. Да е жив и здрав. /
И в двете книжарници нямаше нито един екземпляр от четвъртия том – Записки. Сиреч – новото издание идва съвсем на място. Повтарям обаче – то е естетско. Сътветно – скъпо. Това не е упрек към издателя, напротив – аз също харесвам луксозно изработените книги. Само ми се ще те да бъдат съпътствани с евтини – ясно защо.