УЧИТЕЛ И РАДЕТЕЛ ЗА НАШАТА ПАМЕТ Йордан Василев (1935 – 2017)

На 28 май 2017 г. ни напусна доц. д-р Йордан Василев. Пое към своя вечен почивник, при непрежалената Блага и скъпите приятели, преселили се в отвъдния свят. Загубихме в негово лице талантлив литературен историк, за когото науката беше преди всичко търсене и разкриване на истината за културното ни минало, свързано с хора, творби и духовни величини. Но по-важно е, че загубихме човек, който се отличаваше с извънмерна щедрост, чест и благородство, който не пестеше знанията и подкрепата си за всеки, когото срещаше по пътя си – близки и непознати, приятели и неприятели, колеги и почитатели на литературата. Безсребърник по природа и житейска философия, той даваше и раздаваше материални и духовни притежания без колебание и корист. Утешителна е вярата, че Бог ще му въздаде справедливо за всичко.
Когато човек е млад и се учи, невинаги си дава сметка, колко важна и определяща за личността му е фигурата на учителя. Обстоятелствата ни срещат с различни хора, които ни предават знания, умения, формират ни в една или друга посока. С времето измежду тях можем да отличим един или няколко, към които да изпитваме особена благодарност, защото са се случили до нас в началото на пътя ни, който сме поели за цял живот, защото са подкрепили нашия не само професионален, но и житейски избор. За този учител мислим като за Учителя с главна буква. И ако това ни се е случило, можем да смятаме себе си за благословени.
Пиша този текст като признателност към своя Учител, с когото ме срещна едно мое случайно хрумване за избор на студентски стаж преди близо 40 години – през лятото на 1979-а. Малка групичка студенти, завършили втори курс на специалността Българска филология в Софийски университет, записахме стаж по история на литературния периодичен печат в Института за литература при БАН. Като ръководител на стажа с нас пред Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” се запозна мъж с одухотворено красиво лице, чието име – Йордан Василев, не ни говореше почти нищо. Беше литературовед в Института за литература, без научни степени и звания, вярно, зад гърба си имаше две издадени книги („Младостта на Багряна” и „Дни черни и бели”, 1975, в съавторство с Блага Димитрова), ала пък ние още не бяхме стигнали до модерната българска литература и Багряна, а и в авторския тандем повече впечатление правеше името на голямата поетеса Блага Димитрова, така че Йордан Василев за повечето от нас беше непознат.
Още от първия разговор обаче предвкусихме докосването до непознати и обгърнати с особена тайнственост съкровища на културното ни минало, за които дотогава само бяхме чували и чели.

Начело в нашето младежко съзнание стоеше, разбира се, сп. „Мисъл” – голямото дело на четирима от великите строители и еманципатори на модерната българска култура и литература след Освобождението, което Йордан Василев поръча в трета читалня на Народната библиотека и остави в ръцете ни. После идеха изданията на Вазов и Величков „Наука” и „Зора”, Вазовата „Денница”, предхождащите „Мисъл” издания на д-р Кръстев „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество” и „Критика”, а и други, на възраст един век тогава списания и вестници, дело на българската следосвобожденска интелигенция, ратуваща за преодоляване на робската изостаналост на българите, за културен просперитет, сама учеща се и учеща сънародниците си на свободен дух и творчество. За нас, студентите, това беше истинско откровение, споделяне на знание, опит и ценности от страна на човек, който не само отлично познаваше историята и културата от края на ХІХ век, но и притежаващ завидното умение да провокира търсачеството у нас, да възбуди страст към книгохранилищата, архивите, историите на духовните ни първенци. Разговорите с него пред Народната библиотека в почивките ни бяха като пещерата на Али Баба и съвсем не беше нужно да я отваряш със „Сезам, отвори се!” – ръководителят на нашия стаж безкористно и живо, без да пести време и сладкодумие, ни водеше по нишката на вече разбудения ни интерес, разклоняваше я в мрежа от нови знания. Сигурно е видял нещо в нас или пък е поел риска и отговорността пред колегите си в Института за литература, когато освен всичко, което ни даде, в края на стажа ни предложи да опитаме да напишем статии върху избрани от нас издания за новия проект на института „Периодика и литература”. Поверяването на тази работа, първите ни срещи и обсъждания на текстовете в научна среда в института, бяха нещо, което най-малкото не очаквахме да ни се случи, преди да завършим университета.
Без да броя личната си професионална свързаност с този проект, по който и досега се работи в Института за литература, справедливо е да кажа, че е един от най-мащабните проекти в областта на литературната история и с неоценим принос за съхраняване на културното ни наследство. Само човек, който е работил с периодичните издания от фондовете на нашите библиотеки, знае колко пагубно е времето за тях, а целта на проекта „Периодика и литература” е да се пребори именно с физическата им нетрайност, за да съхрани духовната им ценност и да я предаде нататък. А и сега със сигурност знам, че мащабността на проектите се крепи на мащабността на хората, които ги създават, на тяхната интелектуална широкоскроеност, свобода и отговорност в мисленето. (Ще вметна, че идеята за „Периодика и литература” принадлежи на големия библиограф и литературен историк Тодор Боров (1901-1993), първите ръководители на проекта са проф. Милена Цанева и Йордан Василев, в неговия екип са работили утвърдени литературоведи, но също са пораснали и са се утвърдили много нови имена в областта на литературната историография. Петте солидни тома на изданието са съхранили най-ценното от литературния ни печат от 1875 до 1920 година.)
Добрият учител става Учител, когато премине отвъд границата, в която служебните му ангажименти го поставят, дори едва когато премине границите и на посветеността си да предава на младите хора знания и умения сами да се учат, за да им посочи един по-важен път – как да бъдат свободни хора, да правят избор, да отстояват позиция, да бъдат не само знаещи и можещи, и професионалисти, но и отговорни и достойни граждани и хора; да гледат не само напред, в своя си коловоз, но и нашироко, и назад, да работят за настоящето и бъдещето, но и да пазят чисти изворите, от които са тръгнали самите те, а и предходниците им. Това ми даде моят Учител Йордан Василев. И всичко – без да натрапва менторски уроците си, дори само с професионалната си честност и житейските си и граждански жестове, с деликатен съвет или с подхвърлена мимоходом идея. Учеше ни да не робуваме на предразсъдъци, да проучваме фактите и документите, да анализираме непредубедено; учеше ни да бъдем добри читатели и да се отнасяме с респект към езика, когато пишем своите текстове.
Правеше го с диренията си в литературната история, отнасяйки се с любов и признателност към големите културни строители проф. Иван Шишманов и проф. Боян Пенев, към дипломатите Михаил Маджаров и Симеон Радев, към народоведа Иван Хаджийски (за чието творчество защити докторска дисертация и издаде книга – „Иван Хаджийски в българската култура”, 1988, а после издири и през 1986 г. издаде в книгата „Гражданска смърт или безсмъртие” есета на народоведа, невключени в двата тома с негови творби от 1966 г.). Приятелство го свързваше със забележителните му колеги проф. Тодор Боров, Минко Николов, Цветан Стоянов, проф. Тончо Жечев, проф. Кръстьо Куюмджиев, с писатели и поети, които ценеше и с които пътищата му се бяха пресекли. На тях той посвети работата си като литературовед – изследовател (книгата му „Мнения” от 1989 г. съдържа портрети на български критици, публицисти и есеисти), като съставител и редактор на издания с творбите им. Дори да са известни, не мога да не припомня отново книгите му за Елисавета Багряна, които написа в съавторство със съпругата си Блага Димитрова. Ще посоча и съчиненията на Цветан Стоянов, чието първо издание (1988) Йордан Василев осъществи съвместно със съпругата му Антоанета Войникова; студиите и статиите на Минко Николов за българската литература, които заедно с Богомил Попов и Невена М. Николова събра в изданието „Профили и проблеми” (1989); литературната му анкета с Христо Радевски, чийто ръкопис излезе след 10-годишна забрана (1993). Ще добавя книгите му „Женски силуети, етюди” (2000), „Българско слово за всекиго от Х до ХХ век” (2001) и „Патила и радости, спомени” (2002). Особено значение не само за литературната ни история, но и за личната и професионална биография на Йордан Василев има и дългогодишната му работа върху пълното издание на творчеството и архива на Блага Димитрова.
С много от тези негови любими фигури, с които житейското време ни срещна, Йордан Василев ни запозна, даде ни възможност да се докоснем и до живите им образи. Неговите уроци могат да се открият навсякъде в текстовете му – литературоведски и публицистични, по проблемите на науката и на обществото, повечето разпръснати в специализираната литературна периодика, в педагогически издания (включително и в сп. „Български език и литература”, а тук трябва да отбележа, че е един от авторите на учебник и на христоматия по литература за ХІ клас, 1993) и в културния и обществения печат. Ще припомня още, че Йордан Василев е сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и на СДС, а в началото на 1990 г. – сред създателите и първият главен редактор на в. „Демокрация”. Журналистическите си умения беше натрупал много преди това – като познавач на българския периодичен печат и като редактор в сп. „Септември” и сп. „Литературна мисъл”. По-късно вложи опита си и в редактирания от него всекидневник „Ново слово” (1996-97). Депутат е в VІІ Велико народно събрание и в ХХХVІ Народно събрание, което по средата на мандата напуска несъгласен с водената тогава политика. Преживял изселване на семейството си в детството, изключване от университета след унгарските събития от 1956 г., дългогодишно задържане на научната му кариера в БАН (хабилитира се в Института за литература през 1990 г.), той не беше позволил тези обстоятелства да се отразят нито върху личната му, нито върху професионалната му честност, почтеност и отговорност.
Тези качества респектират не само онези, с които е работил и които е учил. Знанията и опита си предаваше не само на тях и не непременно защото те вървяха по един и същи път с него. Споделянето чрез писане беше за него като дишането и си остана всекидневно занимание до края на живота му. Ако не подготвяше публикация или книга, то го правеше в сайта на социалната мрежа Facebook, където публикуваше спомени, очерци, позабравени или неизвестни текстове на забележителни личности от нашата история, култура и литература, възкресени образи и събития от далечното и близко минало, жива памет, подарена на другите. Защото паметта за него беше не само извор на познание, но и упование и гаранция за бъдеще – тя е урокът, който беше усвоил от предходниците и не спря да предава на съвременниците си.

Поклон и вечна памет за човека, учителя и приятеля Йордан Василев!
Сбогом, скъпи Данчо!