Фрагменти от старите папки

Тези фрагменти са писани в Индия, някъде преди двайсетина години. Бяха въведение към моята книга „Изваждане на восъчните пити“, но отпаднаха оттам, понеже се оказа, че не пасват на концепцията. Изрових ги случайно от старите файлове и ми харесаха – може би именно поради това, че звучат незряло със своята ещкстремност.

1.
Следобед светлината става някак мръсножълта – с дъх на сяра и отмиране, с вкус на гнил лимон. Единствено гарваните са все тъй лъскави и се карат за кост от мърша. Дърветата се спотаяват и провисват. Дори бамбукът изглежда унил. Вдигам ръката си срещу прозореца и виждам как кожата и плътта ми прозират. През тях обаче не се вижда гузния пейзаж навън; не – ръката ми е процеп към някакви други пространства, вдълбочени и сивкави, с надвесени сенки околовръст.

2.
Кой пише това, което аз пиша сега и тук? Тези гейзерни образи, тези непонятни метафори, тези смахнати словоблудства – кой? Каква алхимия ги поражда, чии фитили ги изтласкват на повърхността, кой гизди маските за техните карнавали, кои гробари ги погребват после в забравата? Защо сме вечно слепи за генезиса на онзи език, силещ се като задъхан дебил на изкаже онова, за което няма думи, няма познание, няма разбиране? Онзи език, който умира днес, който е вече реликт за кухите хора, превзели със своите какавидени навици всички пространства на човешкото.

3.
Когато посягам към белия лист, аз наранявам забравата, която обвива като в музеен памук всичко и всички, която охранява кухотата на всичко и всички. Неканоничното слово се впива като свредел в налепите. Пробива дупка. Светът започва да изтича като пясъчен часовник. Миналото изтича в сега. Бъдещето изтича в сега. Всичко се размества и всичко се смесва.

4.
Всъщност има два езика. Винаги е имало два езика. Вътре във всеки език. С единия обозначаваме, а с другия проникваме отвъд обозначеното. С единия говори всеки човек, ползва го, обговаря нуждите си, пресъздава типови ситуации. С другият говори не човекът – той е само тръба. Говори нещо отвъд него – и отвъд всички неща; говори общото помежду всички нас, общото между човека и камъка. С него няма как да кажеш: аз съм гладен. Няма аз, който да е гладен. Няма как да кажеш: аз съм влюбен. Но можеш с пълно гърло да кажеш: аз съм любов. Защото това е езикът, с който любовта изразява себе си. С който Бог изразява себе си. С който животът изразява себе си. Достъпен само чрез поезията, чиито извори са пророческата обзетост и шаманското заклинание.

5.
Кухите хора (sorry, sir Eliot), надвесени над своите екрани и чинии, нямат нужда от този език. Те не живеят, те комуникират. Другият им е предостатъчен – какво като нямат себе си. Тези хора са мъртви. Не е особено умно да се грижим за тях – мъртвите не се променят. Освен това те и сами се грижат достатъчно усърдно за своите гробници. Можем спокойно да им оставим претенцията да бъдат общество. Са. Обществото е мъртво. Всички колективни усилия миришат на гробища. Да се бориш с тях означава да бъдеш впримчен в тяхната мрежа. Няма смисъл – идиотизмът отдавна е победил интелекта. Стерилността отдавна е задушила всичко автентично. Животът е деградирал до начин на употреба, прикачен към самия него както към всяка стока. Процесът на обезмозъчаване е необратим както в пиесите на Жьоне за татко Юбю.

6.
Някога в Тибет са знаели: предаването на духовни учения от сърце в сърце е възможно само ако има достоен да съхрани предаденото. Великите тибетски учители са се считали за щастливи, ако в рамките на един живот съдбата ги срещне с един дори истински достоен ученик. Мнозина не са имали такова щастие. Тогава са кодирали постигнатото в странни поетични манускрипти, които са скривали в планините, докато се роди подходящият за тях следовник. Понякога минавали векове, преди някой да достигне нужното ниво. Но щом се появял достойният, винаги съумявал да намери скритите за него духовни съкровища.

7.
Смисълът да бъде съхранен езикът на поезията и религията (не църквата!) днес е същият. За кухите хора те отдавна вече представляват само музейна ценност. Тъй нареченото общество няма нужда от този език; от този начин на живот, в който опитът е по-важен от навика и автентичното е по-смислено от ерзаца. Крайно нужно е обаче поне един минимум от хора, които го владеят, да бъде съхранен; да се запазят поне фрагментите, които да ни говорят за някогашния цялостен свят, крепен върху съответствия и органични обвързаности. Проблемът е, че поетичното е обсебващо. То не може да бъде набутано в някой страничен файл, дето да ни е под ръка за всеки случай. Човек или го живее изцяло, или не. Несъвместимо е с кухотата наоколо. И ако искаш да го съхраниш, трябва да се откажеш да живееш като другите.

8.
Което значи да избягаш. Да разкъсаш всички връзки. Да теглиш една майна на всички притискащи те” ценности”. Да оставиш околните на кухотата им. Да задраскаш това натрапено, сглобено от отломките на предишни матрици „аз”, да зарежеш тъй наречените си „интереси”, да се освободиш от всички натрапени страхове и неврози. Да работиш в мълчание и самота, без вяра и надежда за нечие разбиране – извън, разбира се, това на други, подобни на теб – ако ги има. Това е и големият шанс. Защото едва ли сме сами в чувството си за безсмисленост и опустошение на днешната цивилизация. Ако не можем да променим милиардите окухели и обезмозъчени, то поне можем да създадем мрежа от приятели, фини ивици духовност, пресичащи планетата. Това е, за което си струва да се работи.

Ироничен PS:
Казват, че автора вече го нямало. Словото битувало в анонимност.

Казват, че и литературата вече я нямало. Била о бозе почивша. Била се направила на нещо друго.

Да не говорим пък за поезията, която обитава само туристическите гайдове. Забодена с карфица между пирамиди и порутени замъци.

Къде живеят изкопаемите? Едва ли във времето, защото то вече отказва да се превърне в история. Сигурно в неговите гробници. Тоест: в музеите.

Но в музеите вече не ходи никой. Музеите винаги предлагат фрагменти. А защо са ви фрагменти, като си имате виртуални цялости? Ах тази дума “виртуален”, омъчена!(Sorry, Ivan Dinkov)

Бъдещето също липсва. Липсата му се състои по принципа на какавидите. Но въпреки че липсва, принадлежи.

Бъдещето принадлежи на ескейпистите. Обществото е единствената оцеляла опасност. Само бягайки от единствената оцеляла опасност, можеш да се почувстваш жив.

За тези, които се осмеляват да се мислят поети, е предвидена съдбата на отшелници, митари, стълпници, санясини, садхута.

Бягайте!
Бягайте!
Бягайте!