Буда в камъка (От подготвяна за печат стихосбирка с това затлавие)

 

 Горящата къща

 

„Няма сигурност в този свят, той е като горяща къща. Това не е място, където можеш да останеш задълго! Ужасният демон на непостоянството ще те връхлети след миг, независимо дали си богат или беден, стар или млад. Ако искаш да бъдеш като будите и дзен учителите, просто отвърни поглед от външните неща. Чистата светлина на твоето съзнание в момент на самосъзнаване е същността на Буда, която живее в теб.“

                                               Линдзи Исюан

 

Просто не е за вярване, че преди хилядолетие

светът ни вече е бил горяща къща.

Продължаваме да обитаваме паниката си

и да се щураме сред пламъците.

 

Вярно е, можем да ги премахнем,

като просто отвърнем поглед

и се вгледаме в себе си.

 

Само дето отдавна сме забравили

какво значи да се вгледаш в себе си.

Отдавна нямаме очи за това –

и когато опитаме, виждаме само

хаос  от тъмни и светли петна

и непоправимо заплетени нишки.

 

 

 

Външният свят е наистина горяща къща, а демонът на непостоянството ни гони от ъгъл в ъгъл – и не ни позволява да усетим какво е достойно за спасяване. Отговорът на Линдзи е: нищо. Няма сигурност в реалния свят – и не може да има. Горящата къща е илюзия. Тя е, което наричаме Мая и Самсара.

 

 

Голямото пробуждане

 

„Докато сънуваме, ние не знаем, че сънуваме. Ние може дори да сънуваме, че тълкуваме някакъв сън. Едва когато се събудим, разбираме, че е било сън. Едва след голямото пробуждане ще разберем, че всичко това е било сън.“

                       Джуан Дзъ

 

Границата помежду будуването и съня

твърде крехка е, не винаги долавяме

как едното преминава в другото – и неусетно

реалното и нереалното се смесват.

 

Всъщност може би такава граница не съществува.

Може би тя е наша измислица – за да се предпазим

от непосилните мащаби на това, което обитаваме –

мащабите, изцяло от граници лишени.

 

За да ни предпази от техния ужас, е измислена историята,

както и времето, което я отмерва. А сънят

е кратка пауза, в която духът ни си отдъхва

от непосилно разграфения си график.

 

Аз съм дълбоко заспал и чакам да дойде смъртта –

да ме пробуди и да разбера най-сетне

какво е онова, което съм сънувал.

 

 

Сън и битие – кой може да ги раздели? Кой може да ни увери, че не сънуваме живота си? И ако си представим, че е тъй – кога пробудата настъпва, какво ни сепва и какво очите ни отваря? Нима голямата пробуда е смъртта? И има ли кой друг да бъде, ако животът ни наистина е сън? Джуан Дзъ – същият, дето сънувал, че е пеперуда, която сънувала, че е човек, не ни дава отговор – защото отговор всъщност така и няма, не е даден на съществата, чиято памет смъртта изтрива като тебеширен надпис на черна дъска. Самото допускане за подобна възможност обаче ни сепва – и настройва сетивата ни за трансцеденталното.

 

 

Древните патриарси

 

Веднъж, когато Юн-мън чел проповед на монасите, той ги попитал: „Искате ли да се запознаете с древните патриарси?“ Преди някой да успее да отговори, той посочил с пръчката си над главите на монасите и казал: „Древните патриарси скачат по главите ви“. После попитал: „Искате ли да видите очите на древните патриарси?“ – и, посочвайки земята под краката на монасите, отговорил сам: „Те са под краката ви“. След кратка пауза той казал, все едно на себе си: „Организирах пир в китайския храм, но тези гладни божества все не са доволни“.

                       Желязната флейта, 7

 

 

Никакви патриарси няма

нито в небето, нито в земята.

 

Всъщност ние сме небето и земята,

пръстта и свода сме,

които те са обитавали,

но са вървели, стъпвайки на пръсти,

без да оставят никакви следи.

 

Семената им са посадени в нас,

но не от тях; те всъщност винаги

били са там, изчакващи внимателно

да ги усетим – както зреещата ябълка усеща

твърдта на семката в крехката си плът.

 

Ние сме земята,

която ще приюти семената на гнилия плод,

когато ябълката усети, че й е време за падане;

ние сме и дъжда,

тези фини небесни нишки,

с които облаците тъй внимателно изтеглят

стъбълцата скрити под пръстта.

 

Някой ден ще покълнат,

ще оберем плодовете им,

и ще си направим пир в китайския храм –

пир със собствените си тела,

пир със собствените си

съзнания.

 

Когато изядем всичко до последната троха,

самите ние ще сме вече

патриарси.

 

 

Юн-мън Уенян произволничи, разбира се, пращайки древните патриарси да скачат по главите на монасите, и поставяйки очите им под техните пети. Той провокира – и провокативния заряд на дзен не бива да се подценява – една от основните цели на тази философия е да ви сепне, да ви обърка, да обърне с главата надолу досегашните ви представи, за да можете в това сепване, като под проблясък на светкавица, да видите нещата и връзките помежду им такива, каквито са, а не каквито са ни вменявали досега или каквито сме доизмисляли спрямо собствените си необходимости. Монасите очевидно все още не са способни да почувстват как древните патриарси скачат по главите им, затова и великолепният пир на Юн-мън няма как да се състои.

 

 

Буда в камъка

 

Веднъж упасака Локен казал на Нан Джуан: „В къщи имам камък, който седи и лежи. Възнамерявам да извая от него Буда. Мога ли да го направя?“ Нан Джуан отговорил: „Да, можеш“. „А мога ли да не го направя?“ – продължавал упасака Локен. „Не, ти не можеш да го направиш“. – отговорил Нан Джуан.

                       Желязната флейта, 3

 

 

Но всъщност няма и защо

да превръщаме камъка в Буда.

 

Буда е във всеки камък

който седи и лежи –

трябва

да го познаем само,

да го видим.

 

Каменното покривало никак не му пречи,

а и когато го смъкваме,

камъкът го боли –

което значи, че и Буда го боли.

 

Но всъщност отново греша – та нали вече казах,

че Буда не е само в този камък.

Буда

е всеки камък,

абсолютно всеки,

и всеки камък е Буда,

разбира се.

 

Трябва само

да разпознаем Буда в камъка,

да видим как камъкът седи или лежи,

как с цветето в ръката

проповядва.

 

Но всъщност отново греша –

Буда…

 

Кой беше всъщност този господин?

 

Камъко,

имам за теб добри новини –

вятърът в тръстиките повява,

някои се движат,

други – не.

 

 

 

Всеки камък е Буди и всеки Буда е камък, извайването на Буда от камъка и на камъка от Буда обаче не се случва в обичайното наше измерение. За да се случи, трябва да забравим и Буда, и камъка, и самия ваятел – сиреч себе си.

 

 

Висшият тон

 

                                   „Висшият тон е беззвучен“

                                               Лао Дзъ, Дао Дъ Дзин

 

Висше е надхвърлилото себе си,

достъпното за други сетива.

 

Ако искаш да чуеш висшия тон,

трябва да смъкнеш ушите си –

пред него са ненужни финтифлюшки.

 

Ако искаш да чуеш висшия тон,

превърни в ухо сърцето си,

превърни го в голямо гнездо,

в което мъти беззвучното.

 

Бъди сигурен, че ще се пропука

яйцето му някой ден.

 

 

Висшият тон не е този, който може да бъде чут. Висшият тон е този, чрез който съществото ти отзвучава в хармония с вселената.

 

 

Отвъд

 

                                   „Верните думи не са красиви.

                                   Красивите думи не са верни.“

                                               Лао Дзъ, Дао Дъ Дзин

 

Най-добре да забравим изобщо за думите:

красотата е твърде обширна,

истината е твърде дълбока.

 

Най-добре е да продължим нататък,

да извървим смълчания свят

и да минем в един миг отвъд –

 

дето истината и красотата

се любят в крайпътния храст.

 

 

Истината и красотата не са сестри – любовници са. Страстни любовници, които открито правят любов – напук на всичко.

 

 

 

Тъмната Женска

 

                        „Духът на долината не умира,

                        наричам го Тъмната женска.“

                                               Лао Дзъ, Дао Дъ Дзин

 

Може би енергията е утробата,

която ни поражда и изгражда.

 

Може би първичното е женско,

а мъжкото – вторично проявление.

 

Може би началото е тъмно,

а светлината озарява сътвореното.

 

Може би да предположим само можем

това, което е било в началото.

 

 

Долината е даоисткия символ на началото – на самото пораждане на енергията, която твори света. Според Лао Дзъ от нейната утроба тръгва коренът на света – и от този корен израства всичко – включително и ние. Духът на долината – сиреч източникът на пораждащата този свят енергия, съществува безкрайно дълго и никога не се изчерпва. Част сме от тази безкрайност.