Бъдещето на България зависи от гласовете на 1 ноември

Миналата неделя се проведоха избори в България и Сърбия, чиито резултати са ключови за развитието на двете съседни държави за много години напред. Сравнението между тях е неизбежно – и със съжаление трябва да констатирам, че разликите са повече от приликите – и със сигурност не са в полза на българския избор.

Подчертавам това, защото и в двата случая не ставаше дума просто и само за това кой ще бъде президент и чия политическа сила ще формира правителство, но и за това каква ще бъде геополитическата ориентация на двете държави в една крайно напрегната международна ситуация. Също: чии ценности ще приемат за свои избирателите – тези на демокрацията или тези на диктатурата, а също и в каква посока ще поемат страните им и към кого ще се присъединят – към общността на европейските народа или към новите варвари, предизвикали най-мащабната война в центъра на Европа от повече от 80 години насам. Именно от тази гледна точка гражданския ангажимент към тези избори е изключително важен, той е индекс за това какви хора ги обитават – граждани или поданици с прекършена воля, които не уважават собствената си свобода и разчитат винаги някой друг да оправи бакиите, в които са се насадили.

Различията са стряскащи. Първо по отношение на активността – Сърбия постигна исторически максимум, съпоставим само с времената, когато от тези гласове зависеше падането на предишния диктатор – Милошевич. Гласуваха над 70% от избирателите, докато България постигна историческия минимум с наистина печалните 22.50%. И няма как да не признаем, че българските избиратели като че ли просто не вярват, че нещо зависи от техния глас – или дори просто не искат персонално да определят живота си, поради което са вдигнали ръце и са готови да приемат всичко, което властта им предложи.

И още една важна разлика: избирателите в Сърбия сложиха край на 14-годишния авторитарен режим на Вучич, докато избирателите в България изведоха на първо място кандидатите на политическото статукво, чиято победа би съсредоточила цялата власт в едни ръце – ситуация, в която появата на авторитарен режим е практически неизбежна. И най-сетне – победата на студентската листа е уникална в световен мащаб – в 21 век няма друг прецедент, при който едно неформално движение, формирано по чисто хоризонтален принцип и оглавено от млади хора без политически опит, да помете чрез избори един авторитарен вожд, съсредоточил всички нишки на властта в ръцете си. Между впрочем това не успяха да постигнат всички протести в България по време на прехода – и дори напротив, последните два големи протеста бяха впрегнати в полза на румен радев и на практика го доведоха на власт.

Между двата избора обаче има и една обща характеристика, която до голяма степен компенсира драматичната липса на гражданско самочувствие, демонстрирано от обидно ниския български вот: и в двата случая сценарият на статуквото не постигна целта си. Двегодишното шикалкавене на Вучич, изпълнено с обвинения в чуждестранна намеса, полицейски произвол и търсене на помощ от русия, не даде резултат. Идеята, че предвид категоричния вот, довел румен радев на власт, победата на Илиана Йотова е неизбежна – и то с непреодолима разлика, също се оказа утопична. Двойката Гюров – Кандев не само че преодоля огромната електорална разлика, която социолозите измерваха в началото на кампанията, но и върна интригата в президентския вот – и сега е ясно, че тя ще се реши при балотажа, като „самосбъдващото се пророчество“ за предрешения вот вече не важи.

От тази гледна точка е важно да се вгледаме в знакови последните събития, случили се в страната ни, за да видим чрез тях какъв е залогът за нашия избор на 1 ноември – и с какво този избор засяга реалния живот на всеки от нас. И колкото и да е странно, тъкмо изявленията на вождовете в новия „прогресивен“ елит (впрочем дали е случайно, че името на „Прогресивна България“ взема това определение от партията на Вучич – „Сръбска прогресивна партия“) могат да ни послужат като ориентир за това кой как си представя параметрите и знаковите проекции на избора, който ни предстои.

В първото си изявление след изборите румен радев заяви следното: „Изборът е ясен, залогът е ясен – на изборите в неделя ще избираме между мирът и войната…“. Дали? Ако мирът означава съгласие с капитулацията на Украйна в полза на агресора, може би да. Само че войната няма да бъде прекратена, ако съдействаме на агресора да получи своята плячка, също и ако се правим на „миролюбци“ в негова полза, като отказваме всякаква солидарност с жертвата на агресия. Ако се надяваме хищникът да се засити с подло предоставените му възможности, ние не прекратяваме войната, а я стимулираме – защото путин няма да спре с Украйна – и дори вече не крие това, а ще продължи с прибалтийските републики, с Полша и – защо не – с България.

Това ми напомня за най-отвратителната българска поговорка: „Преклонената главица сабя не сече.“ Е, румен радев и Илиана Йотова преклониха главици, когато русия потапяше кораби край българските брегове – и отказаха дори да назоват агресора, на фона на загиналите моряци. И какъв беше ефектът от всичко това? Никакъв – русия продължи своите терористични операции. В своите страхове – и пред русия, а много вероятно и пред ангажиментите, поети в полза на нейните тайни служби, те заложиха на премълчаването, на снишаването – и въобще не осъзнаха, че путин дори не се интересува от тяхното послушание; по-скоро точно обратното – за него да проявиш слабост означава да намери процеп в европейското солидарност – и точка, в която може безнаказано да нанася нови и нови удари – включително и чрез открита агресия. И никак не е случайно, че точно по време на мандата на румен радев войната влезе в задния ни двор.

Затова и изборът, който ни предстои, не се свежда до това кой ще бъде президент и кой не. Изборът е геополитически – и от него зависи дали България ще съществува в условията на демокрация или на диктатура – защото демокрацията се крепи на баланса на силите и интересите, а всяка абсолютна власт рано или късно се превръща в диктатура. От него зависи и ще има ли кой да ни защити, защото днешния свят наистина е на ръба на войната. От него зависи и ще продължаваме ли да следваме европейските цивилизационни ценности или ще се превърнем в присъдружна територия на сатрапията на путин, в която човешкия живот не представлява ценност, а жизнения стандарт клони към нулата. И от него зависи най-сетне ще бъдем ли господари на собствената си съдба, или ще чакаме някой „бащица“ да ни казва какво е добро и какво е зло, кое е позволени и кое – забранено, как да живеем живота си и как да възпитаваме децата си.

Изборът на 1 ноември бил въпрос на живот и смърт за „сглобкаджиите“, твърди радев. Не, не е – по-скоро е въпрос на живот и смърт за него, тъй като ако този избор бъде спечелен от демократично мислещите и нормални хора, неговото мнозинство ще увехне като попарен цвят – и вероятно още през пролетта ще има предсрочни избори. Думата „сглобка“, разбира се, се демонизира съзнателно – но все пак не е зле да си спомним, че до нея се стигна именно благодарение на радев – свикнал да управлява безогледно чрез служебни кабинети поради липсата на правителствено мнозинство – което му даде възможност да натвори куп безобразия в ущърб на националните ни интереси – сделката с „Боташ“ е достатъчно убедителна илюстрация за това.

Има една закономерност, която е в сила при всеки избор, който правим – да помним какво се е случило досега. Правителството на „прогресистите“ е на власт само от шест месеца, но знаковите за неговото управление събития би трябвало да оставят доста ярки белези в паметта ни. Списъкът е твърде дълъг, но е добре да си спомним някои от тях, например:

1. Приет беше най-калпавия бюджет в новата ни история, много по-калпав дори от този, заради който беше свалено правителството на ГЕРБ – бюджет, предполагащ милиардни заеми, които ще изплащат нашите деца, и обширни сиви зони, от които се краде лесно и ефективно.

2. Вместо преодоляване на инфлацията е налице нейното разгръщане, а вместо социална справедливост имаме орязване на доходи и на възможности за социално подпомагане, както и наистина нагло презрение към всички различни от страна на политическия елит – при което опозиционните политически партии биват определяни като „излишни“, а техните представители – като свеждащи глави под изключителната тежест на управляващите.

3. Бяха направени първите стъпки към унификация на обществените процеси и оформяне на послушно мнозинство от поданици – например с прогонването на водещи журналисти от националните медии или с изискването за единствен учебник по хуманитарните дисциплини в училищата – нещо характерно за страни като русия на путин и Унгария по времето на Орбан.

4. Обещанията за борба с корупцията и съдебна реформа си останаха само на хартия – реални действия няма, освен когато трябва да се обслужат политическите интереси на управляващите – както е например с ареста на двама кметове от ДПС.

5. Беше закрита комисията по досиетата – акт, който издава гузност и солидарност с агентурата на ДС, връзките с която навярно се крият в родословието на много от управляващите.

6. Беше спряна държавната помощ за Украйна – и България беше извадена от коалицията на желаещите, членството в която ще бъде от огромно значение за следвоенното развитие в Европа.

7. България отказа да подкрепи международен трибунал, който да осъди русия за престъпленията, свързани с агресията в Украйна.

8. Беше направен сериозен и за наш срам успешен опит да бъдат ревизирани санкциите на ЕС по отношение на русия, като с българска помощ от тях отпаднаха имената на руския патриарх (и сътрудник на КГБ) Кирил Гундяев и президента на „Лукойл“ Вагит Алекперов.

9. Практически всички външнополитически жестове на страната ни бяха в съзвучие с руските интереси, а не с българския национален интерес – което накърнява доверието в България като легитимен член на ЕС и НАТО.

10. Българският премиер стигна до абсурда да укорява Европейския парламент, виждайки в гласуваната от него с цели 432 гласа резолюция подвеждащата роля на неколцина български евродепутати.

И прочее, и тъй нататък. Питам се дали ви харесва изброеното – и дали бихте живели в държава, в която ценностните и морални критерии се гънат и преобръщат при подобни събития. Ако да – очевидно сте безнадежден случай. Ако не – тогава запомнете едно: нищо не става без вашето пряко участие, без вашия глас, без вашата съпричастност. Няма убежище, в което събитията да ви отминат. Те неизбежно ще нахлуят и във вашия личен живот, като ограничат възможностите да го преживеете без омерзение.