Войната в Иран, страхливците, хартиените тигри и други налудности

Понякога, особено в хаотични времена като днешното, реалността ни дава знаци, които биха могли да ни послужат като ориентири и да ни покажат къде се намираме и какво ни очаква, но ние лековерно ги пренебрегваме – просто защото предпочитаме собствената си, предварително изградена версия за тази реалност, която е и по-щадяща спрямо нашето бъдеше. За съжаление, малко може да се направи в това отношение – човекът е непоправим оптимист и предпочита прогнозите в благоприятна за него светлина; в същото време е твърде привързан към досегашното си битие и предпочита да не вярва, че то може да се обърне с главата надолу само с един замах на човешката история – ето защо такива знаци често отминават незабелязано. Вероятно така ще отминат и думите, изречени съвсем наскоро от американския президент Доналд Тръмп, а именно: „СТРАХЛИВЦИ, ние ще го ЗАПОМНИМ!“ (Без каквото и да било уважение към него, спазваме все пак акцентите в това изказване.)

Кои са страхливците? Държавите от НАТО, без една от тях – САЩ, разбира се. Както става ясно от контекста, без САЩ, НАТО е „хартиен тигър“. И са страхливци, защото били отказали да се присъединят към неговата военна операция за отварянето на Ормузкия проток. Което впрочем не е и съвсем вярно – част от тези страни изразиха желание да помогнат за възстановяване на корабоплаването през протока, но при условие, че бъдат прекратени военните действия – което Тръмп високомерно отхвърли: не му и трябвали, американската армия била най-силната в света и можела да се справи и без тях – а искането и те да се включат било тест, който въпросните страни не издържали.

Провеждането на такъв тест е доста интересно като феномен в международните отношения. Все пак САЩ и Израел не бяха потърсили мнението на НАТО, преди да атакуват Иран – и наистина не е ясно на какво основание Тръмп предполага, че страните от пакта са длъжни да се включат във война, която не е тяхна и която не са поискали. Да напомним, че все пак не Иран нападна САЩ, а обратното – тъй че в случая няма как да е валиден чл. 5 от Атлантическия договор. Естествено, за Тръмп това, че никой не е бил дори сондиран за неговите намерения в тази война, няма никакво значение – за което говори наистина безпрецедентния въпрос, който той зададе на премиера на Япония г-жа Санае Такаичи, запитана в разрез с всякакъв дипломатически протокол: „Кой разбира от изненадата по-добре от Япония? Защо не ми казахте за Пърл Харбър?“ (Забележете това „ми“. Тръмп все пак не е бил президент по време на Втората световна война – което означава, че психологически се идентифицира като американската нация в пратежение на цялата й история.)

Идеята в случая е, че войната с Иран е печеливша, тъй като САЩ и Израел са разчитали на изненадата и затова не са се консултирали с никого – впрочем Тръмп не се консултира дори с американския Конгрес, което по Конституция бе длъжен да направи. И резултатът е налице: война, за която той изцяло носи пълната отговорност – и която няма да завърши така, както си е представял. Затова са и критиките, че НАТО правел „много глупава грешка“, като не се включва във войната. Затова са и повече от странните, понякога дори истерични обрати в позициите по отношение на самата война – и по-специално по отношение на участието на САЩ в нея.

Разбира се, първоначално беше идеята, че войната може да бъде спечелена само от въздуха, че след няколко достатъчно мощни въздушни атаки режимът на аятоласите, предварително разтърсен от мощните, но потушени с десетки хиляди жертви протести, ще капитулира и ще иска примирие – или пък ще бъде пометен от милионите, които рискуваха да протестират. Наивна надежда: става дума за богата страна с доста добре развита инфраструктура и технология – и с население повече от 90 милиона – такава няма как да капитулира толкова бързо, още повече като се има предвид фанатичната идеология на ислямската държава и могъщите паравоенни структури, които я обслужват.

После дойде учудването – оказа се, че Иран не просто се отбранява, но и активно напада съседните арабски страни, сътрудничещи по един или друг начин на американците. Това впрочем бе изтълкувано като фатална грешка на иранския режим – но не е изключено да става дума и за по-дългосрочна стратегия, при която Иран вдига цената на войната и интернационализира бойните действия – съзнавайки, че Тръмп не разполага с достатъчно време и ресурси, за да спечели без дълга и кървава сухопътна офанзива – каквато не може да си позволи. Затварянето на Ормузкия проток също беше действие в тази посока, тъй като чрез това бяха надхвърлени военните очертания на конфликта – и като основен акцент беше изведена глобалната енергийна криза, до която доведе това затваряне. То между впрочем предизвика и буквално смехотворната реакция на американския президент – според него САЩ вече били победили и иранците нямали право да правят това.

Най-накрая Тръмп и неговите съветници видяха онова, което беше кристално ясно още от самото начало: че без сухопътна операция победа над режима на аятоласите е кауза пердута. Такава обаче не влизаше в техните сметки, тъй като в страна като Иран такава операция не би могла да се проведе нито бързо, нито с малък брой жертви, а хоризонтът на времето, което остава на Тръмп, за да обяви значима победа, е твърде скъсен – до междинните избори в САЩ, които ще се проведат в края на настоящата година.  Ако в хода на предизборната кампания от Иран продължават да пристигат ковчези, загубата на републиканците е практически неизбежна.

Затова американския президент спешно обърна палачинката и се опита да лансира твърде спорната теза, че войната е вече спечелена, поради което се обмисля постепенно ограничаване на  военната операция срещу Иран. С други думи – Тръмп па опитва да се измъкне по терлици от кашата, която сам и по своя воля забърка в Иран. Много странно обаче – това се случи на фона на новините за изпращане на хиляди морски пехотинци към зоната на военните действия – и искане на нови 200 милиарда долара от Пентагона за тяхното продължаване, като дори е известно, че самата сухопътната операция вече е в процес на планиране.

Последва нов – вече напълно смайващ и смахнат лупинг. Както планираше това изтегляне – и както твърдеше, че други държава трябва да осигуряват плаването през Ормузкия проток, към което САЩ нямали интерес, Тръмп най-неочаквано даде ултиматум на Иран – в рамките на две денонощия да бъде отворен протока, без каквито и да било условия – или в противен случай ще бъдат унищожени всичките им електроцентрали, „като се почне от най-голямата“.

Звучи страховито – но предстои да видим дали тази заплаха ще бъде реализирана, или и в този случай става дума за „книжен тигър“. Освен това няма как да не видим и известно плагиатство – от Путин, който във войната в Украйна използва ефективно тъкмо атаките по енергийната структура на врага, за да причини максимално възможните страдания на цивилното население. Какво пък, Тръмп може да се окаже добър негов ученик.

Това лудешко мятане и преобръщане на гледните точки към войната говори обаче за друго: за все по-засилващата се паника от страна на американския президент. Тя не е предизвикана от опасението, че тази война може да бъде загубена – не, не може, съотношението на силите изключва такава възможност. По-скоро Тръмп се безпокои заради репутационните щети, които сам си нанесе, започвайки тази война. Той от една страна пожертва миротворческия си ореол и обещанията си да не намесва САЩ във външни конфликти; от друга страна шансовете му да обяви голяма победа преди междинните избори се изпаряват яко дим. И всичко това при положение, че никой не му ръкопляска – нито американските граждани, които не разбират защо е нужна тази война, нито страните от НАТО, военния съюз, към който принадлежи – които пасуват и не горят от желание да се включат във военните действия. Какви да бъдат те, прочее? Страхливци, естествено.

Цялата тази трагикомедия се разиграва пред очите ни и мога да се обзаложа, че няма да свърши добре. Аятоласите няма да капитулират само защото тази капитулация е много насъщна за един леко налуден президент. НАТО вече не може да бъде мислен като трансатлантически пакт с водещата роля на САЩ – поне докато Тръмп е на власт – и трябва да свикнем с мисълта, че оправянето на забърканите от него батаци е предимно наше дело, както и защитата на Стария континент от апетитите на Путин. И най-сетне – би трябвало да ни прозвучи поне малко утешително едно обстоятелство – а именно, че войната в Иран е краят на Тръмп – с всичките му налудни фантазии и амбиции. САЩ или ще затънат в тази война, както затънаха във Виетнам, или ще се измъкнат от нея с подвита опашка, както се измъкнаха от Афганистан. И в двата случая е необходим грешник, който да опере пешкира – а възможният такъв е само един – Доналд Тръмп.