Диагнозата Петрохан и пирът на лешоядите

„Нищо от това, което ще чуеш, не е вярно, дори и частичка, но нямаме никакви сили повече да се борим с тази кочина…“

                       Покойният Ивайло Калушев до своята майка

Трябва да призная, че пиша този текст с омерзение – толкова отвратителен е казусът, който от месец насам е в центъра на общественото внимание. И държа веднага да подчертая – отвратителен не заради самия криминален прецедент, уникален дори в българската история, а заради перверзния начин, по който този прецедент беше употребен с неприкрити политически цели. И бих добавил – тази употреба е повече от тревожен знак за българската народопсихология, както и за начина, по който обществото реагира на внушения, които се стремят да го „страхуват“. И най-вече – омерзен съм от падението на онази част от българската политическа класа, била буквално до вчера на власт, която не се  поколеба да обругае мъртвите, които няма как да се защитят, за да повдигне абсурдни обвинения срещу своите политически противници.

Бях се зарекъл да не пиша за случая Петрохан, най-малкото защото по него се изказа куцо, кьораво и сакато, а социалните мрежи, редом с уж официалните правораздавателни институции, го превърнаха в кална кочина, в която е по-добре да не пристъпваш. Но когато чух тъй наречената песен на Слави Трифонов, който не се поколеба да прави шоу на гърба на убитите – при това на фона на мерзкото грухтене на Тошко Йорданов и Станислав Балабанов, искащи от трибуната на НС експертиза за наличието на „семенна течност“ в труповете и обвиняващи ПП-ДБ в чадър над педофилията, както и на фона на пошлото хилене на Бойко Борисов, сключил молитвено длани и изрекъл „лама“ пред своите съпартийци – вероятно смях да става, си дадох сметка, че мълчанието не ми прави чест – и че когато лешоядите пируват, човешкото достойнство изисква най-малкото нещата да бъдат назовани с истинските им имена.

Налага се да подчертая: казусът Петрохан не е само криминален случай. Той е и симптом – за това докъде сме затънали. За дълбокото разделение на българското общество и за тоталното недоверие в българските правораздавателни институции – недоверие, което едва ли скоро ще бъде преодоляно, тъй като има своите повече от сериозни основания. Най-малкото поради следния красноречив прецедент: три дни след откриването на първите три трупа, тъй наречения и. д. главен прокурор заедно с и. д. шефа на ДАНС се произнесоха с безапелационна категоричност, че потресаващото в случая е не наличието на трима мъртъвци, а дейността на тяхното НПО, че то всъщност е паравоенна организация, че става дума за секта, в която се практикува педофилия – и за капак на всичко Борислав Сарафов посъветва журналистите да четат между редовете.

Забележете: всичко това е казано преди да бъдат намерени другите три трупа под Околчица, преди да бъдат направени експертизи и преди да бъдат разпитани основни свидетели. Думите на Сарафов ме карат да си спомня, че преди да се нарекат „Има такъв народ“, лешоядите се бяха кръстили „Няма такава държава“. И да – няма такава държава, в която най-висшия прокурор да предначертава публично насоките на едно едва започнало следствие – и да дава мъдри съвети от рода на „четете между редовете“!

По повод казуса Петрохан мнозина мои близки ме питаха защо не вярвам на полицията, на следователите и съдебните експерти. В едно предаване Евгений Дайнов отговори съвсем директно на този въпрос: защото лъжат. Покрай битката с Никола Филчев съм го виждал неведнъж – и как се прикриват улики и замитат факти, и как се вербуват кошаревски свидетели, и как се заповядва от прокурорска висота да бъде смачкано това или онова дело, и как се изнудват и дискредитират следователи, и как основни свидетели загиват от автомобилни катастрофи или биват насечени с брадва – точно преди финала на делото, на което примерно трябва да бъде осъден Алексей Петров. Смея да твърдя, че оттогава прокуратурата (пълновластния господар на досъдебното производство) нищо ново не е научила и нищо старо не е забравила. Съжалявам, но няма как да й вярвам.

В случая няма как да й вярвам и по още две причини. Първата е, че този случай беше преобилно осветлен пред широката публика (прокуратурата услужливо изпрати „всички материали по делото“ в парламента, откъдето те изтекоха като от пробито корито) – въпреки че при други дела, които основателно тревожат обществото, всякаква информация се отказва с мотива, че е следствена тайна. Въпреки това в публичната и целенасочено натрапвана версия – че става дума за серия от самоубийства плюс две убийства, има толкова бели петна, двусмислия и откровени недомислия, че тя е по-скоро пародия на хипотеза, отколкото нещо, което поне потенциално има шанс да отговаря на истината.

Преди всичко тази версия е психологически недостоверна. В нея липсва мотив – а без мотив едно престъпление не може да се счита за разкрито, дори и да знаем как е извършено. Освен това решението да посегнеш на живота си е винаги лично решение, базирано върху невъзможност да изтърпиш битието си такова, каквото е. Само че нито един от покойните не е имал лични причини да се прости с живота си. Имали са близки, на които могат да разчитат, повече от задоволително материално състояние, кроили са планове за бъдещето, подготвяли са проекти. И ако са били стресирани от нещо, свързано с тяхната дейност в крайграничните им бази, то ние не го знаем и задача на следствието е до го установи.

Ще добавя и още нещо – по стечение на обстоятелствата познавам добре тази особена гилдия – пещерняците. Като млад прекарвах месеци наред всяко лято в тяхната компания, в пещерите на Тюленово и Камен бряг. Това са хора, които често рискуват, свикнали са да приемат хладнокръвно опасните ситуации, да разчитат безрезервно един на друг. Същевременно са непоправими оптимисти – последното, което би им хрумнало, е да се самоубият. (Не случайно д-р Петър Берон, доайенът на спелеолозите, каза в едно предаване, че няма случай в България, в който пещерняк да се е самоубил.) Да не говоря за това, че между тях няма и педофили – и че като мъжки момчета не биха търпели и минута присъствието на педофил помежду им – и биха го наритали не секундата. Да попаднат под влияние, при което не един, а цяла група от тях да посегнат на живота си – това дори не бих могъл да си го представя.

Разбира се, версията на прокуратурата предполага ритуално самоубийство – вследствие на „сектантския“ будизъм, проповядван от Ивайло Калушев. Би трябвало някой да обясни на родните ченгета, че будизмът, изповядван от половин милиард люде на тази планета, все пак не е секта – и че колкото и да ни показват танки и молитвени барабани, в тях няма нищо осъдително. Също и че е далеч по-ненасилствена религия от всички, които са валидни днес, включително и от православното християнство. Както и че Нийгма, най-старата школа на тибетския будизъм, предполагаемо изповядвана от Калушев, както и будизмът като цяло, въобще не толерира самоубийството, може би с едно изключение с днешна дата – когато то се прави публично и в знак на протест, както е при стотиците самозапалвания на будистки монаси в Тибет – протестиращи със смъртта си срещу терора на китайските окупатори. И ако трябва да бъдем честни, единственият шанс хипотезата за ритуално самоубийство да бъде вярна, е ако то е извършено именно като форма на протест – срещу кочината, за която пише Калушев в своето писмо до майка си, и в която всички ние живеем. Това наистина е възможно – нека си спомним за алпиниста Пламен Горанов, който през 2013 г. се самозапали във Варна в знак на протест – срещу кочината, в която ТИМ и варненския кмет превърнаха родния му град.

Само че ако става дума за ритуално самоубийство, защо тогава групата се разделя? Защо едните трябва да се гръмнат пред хижа Петрохан, а другите – в някакъв забутан кемпер под връх Околчица? Защо – ако са били толкова отчаяни, че да вземат това решение, Калушев и Златков ремонтират непосредствено преди това… крановете на къщата в село Българи? Защо Калушев оставя завещание в полза на двете пребивавали при него момчета, след като по-късно ще ги застреля? Защо тримата, загинали на Петрохан, е трябвало преди това да запалят хижата? След като напускат живота, какво значение има какво ще става със земната им база? И най-вече – защо затварят кучетата си в нея, преди да я запалят? Трябва да призная, че в момента, в който разбрах за изгорелите в хижата кучета, си дадох сметка, че в цялата тази история има нещо гнило. Хора, които са живели в планината и сред природата, никога не биха постъпили така със своите кучета – никога, в това съм твърдо убеден. Нещо повече – хора, взели решение да се самоубият, никога не биха си дали труд да бастисват следите от своето пребиваване на тази земя. И не биха палили хижата – това би направил само някой, който иска да прикрие следите от някое свое деяние там, оставяйки жив.

Официалната версия за самоубийствата непрекъснато ни повтаря, че на хижата няма никакви следи от други хора. Може би се има предвид, че няма други следи в снега. Само че който е гледал кадрите от камерите, няма как да не е забелязал, че пред тях непрекъснато прехвърчат снежинки, и се знае, че тази нощ е имало виелици – а снегът има неприятното качество да засипва всички следи. Огънят от своя страна има още по-неприятното качество да разтапя снега – или да го засипва с пепел. Тъй че – какви следи, за бога?

Да не говорим за многото недомислици в официалната версия, на които всички станахме свидетели. Един жълт вестник не се посвени да публикува и снимка на труповете пред хижа Петрохан, успоредно наредени близо до входа. Само че когато човек се прострелва в главата, тялото му конвулсивно се свива, а не стои изпънато, като че ли е влачено за краката. Ивайло Иванов пък беше открит с две рани – и беше разказана версията, че първия път не е успял – и е останал в съзнание, след което е повторил самоубийствения акт. Освен дето не е ясно защо е трябвало да се прострелва с пушка под брадичката, след като е имал револвер под ръка, версията за това как след този изстрел е оцелял и се е прострелял за втори път – този път с револвер и не с ръката, с която обичайно си служи, е меко казано смехотворна. Освен всичко и панталонът му е смъкнат, а ръцете му – обгорели от паленето на хижата. Рейнджъри, които не знаят как се пали огън и се оставят пламъците да им обгорят ръцете? Май ни разказват приказки от хиляда и една нощ.

С това съвсем не се изчерпват въпросите, на които няма отговор. Не е ясно например как Николай Златков се е озовал в кемпера под Околчица, след като се знае, че с него от Петрохан са отпътували само Ивайло Калушев и Александър Макулев – като след това кемперът се е движил само по треторазрядни пътища, по които няма наблюдение, а телефоните на пътуващите в него са били изключени. (Отделен въпрос е защо са се придвижвали така – това би било резнонно поведение на хора, които се страхуват от преследване, на не и на такива, които отиват да се самоубият.) Самият Николай Златков същата сутрин е отпътувал за София със сребрист джип, за да остави багажа на момичето, което е било с тях в с. Българи; същия ден сребристият джип се е върнал в Петрохан, но не е ясно дали шофиран от Николай Златков или от някой друг.

Не са ясни и други неща. Не е ясно например защо има камери по дърветата около хижата, но няма такива откъм официалния й вход – където са намерени труповете. Ако се изгражда система за наблюдение, тези камери биха били най-важните. Не е ясно защо сигналът за престъплението е подаден на тел. 112 е подаден в 11.40 часа, а полицията е пристигнала на хижата в 14.35, тоест три часа по-късно, след като разстоянието, което нейния екип е трябвало да измине, може да се вземе за половин час. (Да не говорим за това, че полицаите в течение на часове не влизат в хижата, тъй като там имало бутилки с газ, които можело да избухнат – същите би трябвало да избухнат при пожара, опустошил сградата и вече почти угаснал.) Няма обяснение защо поемното лице (кметът на Гинци) твърди, че първи на местопроизшествието са пристигнали агенти на ДАНС, а след това тази версия е отречена. Няма обяснение защо разследващите се сещат да направят обиск в къщата в с. Българи цяла седмица по-късно. Нито пък има обяснение защо Деян Илиев, близък на Калушев и пребивавал заедно с него в Мексико, който всъщност е намерил труповете в Петрохан и е извикал патрул на жандармерията, толкова скоростно се е изнесъл в Мексико, следвайки съвета на покойния си приятел. Няма обяснение защо при изслушването в НС и. д. шефа на ДАНС Деньо Денев, който толкова смело пусна версиите за педофилска секта и паравоенна организация, отказа да даде отговор дали сред загиналите е имало вербувани от ДАНС, както и какво изобщо е било отношението на неговата агенция към групата от Петрохан, защото заседанието било открито – а когато заседанието именно по този повод беше закрито, отново отказа да отговори – при това след като беше засечен да се консултира с депутата от ГЕРБ Христо Терзийски пред кабинета на ДПС – Ново начало.

Мога да продължавам още дълго с нещата, за които няма обяснение. Най-големият батак обаче е свързан с калното петно, лепнато върху покойните – обвинението в педофилия. То се гради основно върху показанията на Валери Андреев, дадени пред НСБОП (и кой знае защо пред служител на отдела за киберпрестъпления) години след като той се е завърнал от Мексико, където според тези показания Ивайло Калушев е имал интимни контакти с него. Тези показания се развяват като знаме от ИТН и служат като база за обвиненията, че ПП-ДБ били покровителствали педофилията – само че никой не споменава, че разследването по този случай е прекратено поради липса на доказателства, както и поради факта, че Валери Андреев е отказал да даде показания пред съда. Да не говорим за дребната подробност, че според свидетелства на майка му същият е изнудвал и баща си със заплахи, че ще го обвини в педофилия, ако не му даде пари. (Вероятно е имал сериозна нужда от средства – особено като се има предвид, че попада в Мексико, тъй като Йвайло Калушев откликва на молбата на неговата майка да го вземе там, за да го откъсне от средата, в която е развил зависимост от наркотиците.)

Другият сигнал, в който се третират отношенията на Ивайло Калушев с поверени му от родителите деца, е подаден на 13 юни 2024 г. да ДАНС от Валентина Попова и Красимир Попов – дядо и баба на Леон Версано, който е пребивавал известно време на Петрохан в Школата за приключения на Калушев. Тук изобщо не става дума за педофилия, но дядото и бабата изразяват тревога от това, че детето е проявявало признаци на отчуждение от близките си, както и че е извеждано зад граница с пълномощно, подписано от родителите му. Във връзка с този сигнал майката на Леон – Албена Варсано, влиза в остър спор с родителите си, в резултат на което те оттеглят с нотариално заверена декларация сигнала, като се отказват от изложените преди това твърдения. Това между другото става причина Борислав Сарафов да твърди, че „Отпреди две години има проверки по материали от ДАНС на въпросната организация. Това, което възпрепятства събирането на информация и доказателства, е нежеланието на родителите на децата да съдействат. Има саботиране на разследването от страна именно на родителите.“

Ерго – родителите са виновни за бездействието на ДАНС по отношение на въпросните сигнали. Което наистина е забележително – особено като се има предвид, че тези сигнали са станали причина за образуване на преписка за „извършени сексуални или блудствени действия от Ивайло Калушев, относими към Глава Втора, Раздел VIII от Наказателния кодекс.” Ако несъгласието на родителите е причина да няма движение по преписка, визираща престъпление по Наказателния кодекс, то ДАНС и прокуратурата просто не са наясно със собствените си задължения. По-скоро обаче причината е друга – за тъй шумно заявената педофилия няма доказателства, има само твърдения – и то на едно лице, което на всичкото отгоре има сериозни основания да се чувства засегнат от Ивайло Калушев, тъй като мястото му в тяхната малка общност е било заето от други фаворит – а именно от покойния Николай Златков.

Що се отнася до саботиращите родители, бащата в случая е Симон Варсано. За повечето хора днес това име не говори нищо, но хората от моето поколение го помнят – той бе прострелян от милицията през 1989 г., тъй като пишеше по стените около Орлов мост „Тодор Берия Живков“. Та това е един от родителите, саботиращи доблестния ДАНС в усилната му битка срещу педофилията. Няма съмнение, че хора като него са чужди на родните ченгета и политически простаци – точно толкова, колкото им е чужд и пастрокът на Ивайло Калушев – големият български художник Николай Майсторов, чието име впрочем фигурира и сред учредителите на НПО „Национална агенция за контрол на защитените територии“. В това отношение Калин Янакиев е напълно прав – хора като тези са не просто органически чужди на „народняшката простащина“ – те действително са техни „антропологични противници“. Прочее били са такива още по времето на Ботев. Прочетете неговата „Борба“ – последният текст, качен от Ивайло Калушев в неговата страница в интернет – и ще разберете защо.

Няколко думи за втората причина да не вярвам на прокурори и шефове на ДАНС в този случай. Изказванията на Борислав Сарафов и Деньо Денев, впрочем направени след като и двамата задълго бяха минали в дълбока нелегалност и не се появяваха никъде, имаха една много важна функция – те зададоха параметрите, създаващи възможността този случай да бъде използван политически. И тази възможност, в която жертвите се оказаха виновни за всичко и върху тях безсрамно бяха струпани най-калните възможни обвинения – и особено това в педофилия, беше оползотворена в три насоки. Първо – със своя уникален характер, утежнен благодарение на откъслечната и манипулативно подбрана информация с клюки, конспиративни теории и недостойни намеци, този казус отвлече изцяло общественото внимание, като съвсем неотдавнашни събития – като протестите, които свалиха правителството на Желязков и пометоха олигархичния модел на Борисов и Пеевски, бяха забравени. Второ, създаде се страхова психоза, подсилвана от вакханалията в социалните медии, която съвсем естествено преориентира казионния избирател към търсене на поредния „спасител“ и управление на силната ръка – и това търсене се материализира в коалицията на Румен Радев, с всички повече от тъжни последствия за бъдещето на България при евентуално негово управление. Трето – беше направено всичко възможно говоренето около казуса Петрохан да дискредитира коалицията ПП-ДБ, а с това и проевропейската кауза за бъдещето на страната ни. И няма как да не призная, че именно този пир на лешоядите беше особено омерзителен. Стигна се дори дотам самото служебно правителство да бъде обявено за „правителството Петрохан“, а ПП-ДБ да бъдат обвинени в покровителство над педофили и убийци.

И нека да добавя – всичко това се случва в един пределно напрегнат момент от историята – не нашата, а световната история, непосредствено преди най-важните за бъдещето ни избори в цялата история на българския преход, тъй като от тях зависи дали геополитическият избор на България ще остане в контекста на Европа или ще свърне към Евразия, където отново ще трябва да свеждаме глави пред ботуша на сатрапи като Путин. Това е причината, поради която казусът Петрохан е не просто криминален случай, а диагноза – диагнозата за нашето още незряло и недоизлекувано от робските си симптоми общество. Както и причината, заради която се развихри днешния пир на лешоядите, накацали върху телата на убитите край Петрохан и Околчица.

Не е моя работа да съдя дали става дума за убийства или самоубийства, или за комбинация между двете. Моя работа обаче е да заявя, че в публично налаганата матрица по този случай има нещо подло и непочтено, и че една човешка трагедия най-безсрамно се използва от най-долнопробни политически търгаши. И да напомня нещо, което може би отдавна сме забравили. Както вече казах, последният текст, качен от Ивайло Калушев в неговата интернет страница, е „Борба“ на Ботев – и затова може би пътят към Околчица е бил и поклоническо пътуване. Много от стиховете на това стихотворение звучат така, като че ли се отнасят към днешния ден. Например и днес „погледът мрачен, умът не види/ добро ли, зло ли насреща иде“. И до днес за нашия български свят важат думите „Светът, привикнал хомот да влачи,/ тиранство и зло и до днес тачи“. И най-вече – и днес „Свестните у нас считат за луди“. И докато това е така, ще продължим да тъпчем на място, настъпвайки все същата мотика.