Защо България не подкрепя трибунал за руските военни престъпления?

Напоследък се наслушахме на успокояващи декларации за това как правителството на Румен Радев нямало да прави неочаквани външнополитически жестове, нямало да променя външнополитическите приоритети на страната ни и нямало да обслужва интересите на Москва. Нищо, че би трябвало да си спомним какви ги говореше същия този Радев, докато беше още само президент, би трябвало да помним неговите твърдения, че който помага на Украйна, налива бензин в огъня, а който призовава за това, работи против българските интереси. Би трябвало да помним и неговия разговор със Зеленски, и неговите многократни излагации пред евроатлантическите ни партньори, които доведоха до това никой да не гори от желание да го види на своя територия.

Това обаче е вече минало – днес ситуацията е много по-различна – и руската карта в тестето на международната политика е изгубила много от своята стойност и престиж. Затова се спихна патосът на „Възраждане“ – затова и коалицията Радева обра най-дразнещите обертонове на своите проруски мераци. И би трябвало да е така – ако новата власт следва собствения си интерес: Русия е в губеща позиция и де факто дните на режимът на Путин са преброени. Безпътицата в обявената за хатъра на руския диктатор война, проточила се по-дълго от Отечествената такава, е очевидна – и тази безпътица накърнява интересите както на руските олигарси, така и на силовите структури, върху  които този режим се крепи. Тъй че политическите структури и държавите, които подкрепят Путин, би трябвало да си дават сметка, че неговият предизвестен провал ще ги завлече на дъното.

Тази логика обаче изглежда не важи за страната ни, в която на власт е Зеленият чорап. Поредното доказателство за което е отказът на България да подкрепи Разширеното частично споразумение за Специалния трибунал за престъплението агресия срещу Украйна, инициирано от Съвета на Европа. Споразумението е важно: то де факто официализира Специалния трибунал в Хага и утвърждава неговите правомощия да разследва и преследва висши военни и политически ръководители за военните престъпления, извършени в Украйна – включително и за извършвания там геноцид. Отказът да бъде подкрепено означава едно: че държавата, направила този избор, оправдава руската агресия и загърбва основни човешки права, както и цивилизационните правила, на които се крепи световния ред. Прочее такъв отказ не може да бъде тълкуван по друг начин освен като жест в полза на руските агресори и налаганите от тях варварски правила, според които правото е на силния, а силата на правото не е от значение.

Споразумението беше подкрепено от 36 държави, от които 23 са членове на ЕС. Българският отказ за подкрепа бе споделен от Унгария, Словакия и Малта. Май за пореден път попаднахме в добра компания – и родният генерал-премиер се равни с Фицо. Парадоксът обаче е, че това споразумение беше подкрепено от Европейската комисия – изпълнителният орган на ЕС. При това положение е наистина чудно как България, бидейки член на ЕС, би оправдала своя избор. Ами ето как: това било „малко по-балансирана позиция“ от тази на ЕС, която се основавала на идеология, а не на прагматизъм. Поне това е обяснението на Петър Витанов по случая – според него именно българската позиция била белег на прагматизъм, който днес започвал победоносния си ход в т.н. „реал политик“ –  която споделяли все повече правителства по света.

Къде са тия „все повече правителства“ не е ясно, след като дори правителството на Австралия подкрепи отхвърления от България документ. И съжалявам, но в случая не става дума просто за прагматизъм. Става дума за драматична липса на солидарност, за липса на интегритет в контекста на общочовешките ценности. Когато един жест с подобна претенция издава неспособността да разграничиш агресора от неговата жертва – и предполага способността да оправдаеш наистина чудовищни престъпления – като отвличането на деца и отглеждането им като еничари например, това не е просто „реал политик“, това е варварски мислене от най-чиста башибозушка проба. И след като България демонстрира подобен отказ да се потърси възмездие за военни престъпления, вършени в ХХI век в сърцето на Европа, то какво ни гарантира, че ако утре войната опре до нашите граници, същите тези реал-политици няма да посрещнат агресора отново с хляб и сол – по стар русофилски обичай?

Със съжаление обаче трябва да си признаем – тези хубостници ние си ги избрахме и не би трябвало да оплакваме участта си. Горчивата истина, която още по-ярко изпъква на фона на 150-тата годишнина от Априлското въстание е, че българският народ не обича и не уважава свободата си. Предпочита рахата на раята, която преживява под ярема на поредния „бащица“ на нацията, предпочита да не носи отговорност за съдбата си, предпочита друг да решава вместо него кое е добро и кое е зло, кое е правилно и кое е грешно – и най-вече предпочита преклонената главица пред изправената стойка на свободния духом. Затова се е налагало Бенковски да пали планинските села, та да изкара на бунт техните обитатели; затова когато Ботев е пресякъл Дунава, в селата по пътя му са се криели в миши дупки, а после дружно са предавали неговите четници.

Поборниците за свободата у нас са били винаги абсолютно малцинство – нищо, че въпреки всичко са теглили напред тази трудно прохождаща държава, докато следващите ги народни маси са облажавали единствено полезното за себе си – а общностното кучета го яли. И затова най-сетне когато политическите дерибеи бяха пометени от стохилядни протести, същите тези народни маси избраха прилежно московско мекере с кисела физиономия – телом и духом живо подобие на някогашното чучело, интимно наричано „Тато“. Затова и няма над какво да се чудим сега – и тепърва ще видим на какво е способен новият ни спасител.