Змиите на Сталин

 

*

Денят бе дълъг,

а нощта обилна

на споделени думи,

на наздравици,

на ласки.

Угасваха и болка

и обида.

И целият всемир

в това участваше.

„И целият всемир…“

Но Сатаната

изпусна своя луд вампир.

И психопатът

потопи

в невиждан кървав пир

земята.

Направи този свят подвластен

на религия невнятна,

раздаваща снаряди

вместо нафора…

Религия,

в която робството

е свобода велика,

братоубийството –

достойнство,

лъжата – истина,

а истина лъжата…

 

Денят е дълъг,

а нощта обилна

на разрушения,

на викове

на болка.

Душата на света –

превърната в пустиня

непоносимо,

и неутешимо

охка.

                        Октомври 2022 г.

 

 

 

ЗМИИТЕ НА СТАЛИН

 

                                                           на Галя Рахманова и Сергей Захаров

 

Това, че Настася Степановна – управителката на общежитието на Института по художествата, някога е била надзирател в лагерите на ГУЛАГ, в онези години на невежи като мен, познаващи само пионерските лагери, внушаваха някакво неясно чувство за дискомфорт. Нищо повече. Въпреки че Хрушчов вече беше отворил кутията на сталинската пандора, не си правех труда да свързвам нещата. Хал-хабер си нямах, а вероятно и повечето от състудентите ми, нито за ГУЛАГ, нито за българските му отрочета Белене и Слънчев бряг. Бях чувал, че в Белене пращали …престъпници. Останалото беше мълчание и не особено голям интерес от моя страна… Толкова!

С приятеля ми Андрей не се бяхме виждали цялата ваканция – аз в България, той – в Подмосковието. С малко изключение – с майка си бяха изкарали една седмица в Гагра с профсъюзна карта.

– Можехме и да не се видим повече – започна Андрей, докато наливаше в чашите специално донесеното и запазено за срещата ни абхазко вино.

– Защо? – попитах учуден.

Явно опасността от невинна смърт, за мен в онези години е била твърде отвлечено понятие.

И така, след като пристигнали с влак в Гагра и се настанили в почивната станция, още на втория ден, Андрей и майка му разбрали, че времето няма да им позволи да се излежават с часове на плажа, нито пък да плуват сред войнствено-бурните морски вълни. Воден от своето изключително любопитство и страстта си към всякакъв вид научно знание, включително и историческо, Андрей се заровил в местния туристически справочник. Бързо попаднал на маршрут до една от няколкото вили, построени специално за Сталин и ползвани от него.

Там пишело, че въпросната петстотин квадратна „Халодная речка“ била една от неговите най-тайнствени резиденции. Според слуховете, изградили я по заповед на самия генералисимус, след като той харесал мястото от палубата на кораб, по време на свое пътуване. Говорело се, че преди да се тръгне към построяването й, приближеният му архитект Мержанов (проектирал и други сталински вили), дълго го уверявал, че мястото е неподходящо и евентуална постройка просто ще се свлече по ската. Строителството се оказало сложно, защото за евентуално взривяване на повърхностния почвен слой, не можело да става и дума. Копаело се на ръка. Работата приключила през 1933 година. Богато обзаведеният дом за едно семейство в тъмнозелен цвят (за да се слива с горското обкръжение), се превърнал в едно от любимите места за отдих на Сталин.

Както всички други, тази резиденция също строго се охранявала. Когато Вождът се намирал в нея, над неговата безопасност бдели около 3 хиляди сътрудници на НКВД, като задължително те не се познавали помежду си. Нещо повече: не трябвало по никакъв начин да се явяват пред очите му. Забележел ли някого, изпращал го в лагер. Сиреч, всеки от охраната трябвало да дежури до определеното му дърво с подвижна стълба, по която да изприпка в раззеленената му корона, когато се появи колата със Сталин на път към вилата.

За да бъде тя невидима нощно време откъм страна на пътя, и за да не може да бъде разпозната фигурата на евентуално разхождащия се по пътеките и в градината вожд, осветителните тела имали твърде необичайна форма – височината им не надхвърляла метър и половина.

Ако личният избор на мястото на „Халодная речка“ и броят на охраната все пак били в областта на легендарното, историята за построяването на стълбата от вилата до морския бряг със сигурност отговаряла на истинските факти. Осемстотин и седемдесетте стъпала били направени по указание на Сталин през 1935 година. Пак според туристическия справочник, вождът редовно се спускал по нея, къпел се в морето, а след това с очакващия го автомобил го връщали обратно във вилата.

Когато войната свършила, вече остарял и болен, той престанал да слиза до брега. Във вилата му направили термована, захранвана с морска вода и запазваща много продължително подходяща температура.

След смъртта на генералисимуса резиденцията се използвала за конспиративни срещи на ръководството на КГБ, подготовка на кадри от външното разузнаване, тайни срещи на държавните ръководители с лидери на чужди държави и отдих на сътрудници на КГБ след продължителен престой и работа в чужбина.

През 60-те години, до „Халодная речка“ била построена вила на развенчалия Сталин Никита Хрушчов, а по времето на Брежнев двете сгради били съединени. По-късно най-загадъчната резиденция на Сталин била превърната в парк-музей за посещение на туристи. Намирала се само на 15 км. от Гагра.

Всичко прочетено, естествено, запалило до крайна степен любопитството на моя състудент и приятел, и един ден двамата с майка му се качили на междуградския автобус. Той ги стоварил на около три километра от въпросната вила. Времето сякаш изведнъж отворило раклата със своите свещени абхазки богатства и от небесните прозорци щедро се заизсипвали слънчеви лъчи. Майката на Андрей и без това не я теглел много-много луксът на прословутата сто и шейсет сантиметрова термована, направена специално по ръста на диктатора, нито останалите забележителности от разкоша на онова време, чиято попара била сърбала и отлично помнела. Затова без колебание предпочела да остане на брега, докато синът й заизкачвал осемстотин и седемдесетте стъпала към резиденцията, преминавани навремето и от вожда, макар и само в обратната посока.

Изпълнен с безпределната красота на пейзажа, неуспяла да омилостиви навремето стоманено коравата душа на бащицата на народите, задъхан от дългото изкачване, Андрей най-сетне се изправил пред зеленикавата сграда-музей. И видял запустелия парк, обрасъл с всевъзможни храсти и треволяци. Над тях летели рояци пчели, пеперуди и врабчета. Птици огласявали пространството със своите неподражаеми мадригали в тон с молитвите на еднодневки и богомолки. В клоните на ябълката светели неустоимите, недокосвани от човешка ръка зрели плодове.

– Знаеш колко обичам ябълки, нали? – преглътна слюнката си Андрей.

Да, той обичаше ябълки, както и Евите, които му ги поднасяха, но това е друга тема, а и случаят бил на светлинни години от известната библейска ситуация…

– Нагазвам сред хвойните и троскота, спирам под дървото и тъкмо протягам ръка, кръвта в жилите ми замръзва. Змия. Пепелянка. На самия клон. …До най-близкия и най-узрял плод. …И до ръката ми.

…Очите й – малки късчета лед – го следели с най-жестоката студенина на света. Камшичестият език ту се прибирал в отворената паст, ту се стрелкал обратно раздвоен и заплашителен. Всеки миг щял да изплющи, а отровните зъбчета фатално да се впият в пръстите или дланта му. Бавно, бавно като в кошмарен сън, Андрей отдръпнал ръката си назад. Отстъпил крачка и аха да въздъхне с облекчение, видял почти до крака си друга пепелянка. Тревожно огледал земята. Истинско гъмжило от змии! Лениво и привидно безучастно те се приплъзвали между тревите, като изгонени от гроба неми мъртъвци, които не могат да намерят покой нито на този, нито на онзи свят. Напук на усвоеното знание, че усетят ли човек, змиите бягат, изобщо не се плашели от неговото присъствие.

– Не помня как успях да се добера до пътя – отпива от виното си Андрей, – но ръцете ми трепереха, а тениската ми беше мокра от ледена пот. Когато стигнах до плажа и разказах на майка ми за случилото се, тя прехапа устни и дълго мълча. После отрони сякаш на себе си: „Да. Дори когато диктаторите са мъртви, змиите им продължават да живеят и след тях. Скриват се временно, усилено се разплождат, а дойде ли подходящият момент, излизат и превземат пространството.“

Настъпи тишина. Някой в коридора отвън на висок глас разпитваше преминаващата Настася Степановна в кой ден от седмицата е предвидено да се раздава чистото спално бельо в общежитието…

 

                                                                                   Ноември  2021 г.