Из „Вътъкът на човешката надежда. Стихове от един поетичен дневник

Въпреки всичко

 

Въпреки всичко животът си струва да бъде живян.

Въпреки всички крушения, на които ще бъдеш подложен.

Въпреки унинието сутрин, въпреки умората вечер.

Въпреки разочарованията и предателствата,

които ти поднасят все онези, на които си вярвал.

Въпреки изхабяването, въпреки грохването на тялото

и въпреки носталгиите, които сполитат духа ти.

Въпреки загубата на смисъла

и съмнението дали изобщо е имало смисъл.

Въпреки самотата, въпреки затъването в подвижните й пясъци.

 

Въпреки всичко това, което тъй често се струпва накуп,

 животът си струва да бъде живян –

тъй като додето обикаляш хоризонтите на тъжното протичане,

додето затъваш в тресавищата на гнилите часове,

понякога докосваш мигове,

които са кристално ясни и свежи като утринна роса,

мигове, в които преживяваш

Бог като убежище и

вселената като родина.

 

                                   13.11.24

 

Мехирите

 

Мехирите са знаци,

сочещи небето.

 

Не го забравяйте –

ни казват сякаш те,

изтръгнете вкоренените си погледи

и се вгледайте в светлината –

тя беше вашата родина,

беше – напусната тъй отдавна.

 

Мехирите са символи на вечната носталгия,

изпитвана от тленното към вечното – остават

след като от този свят си тръгнем,

нетърпеливи и забързани да стигнем

до онова, което тъй отдавна те ни сочат – 

и което – сякаш огледало – отразява

и нашият живот – така оскъден,

така несретен и убог.

 

Мехирите се истукани от окаменяла памет.

Те помнят всичко, което тук било е –

но и това, което можеше да бъде,

ала не стана. Преживяното от нас –

но и възможното, което не постигнахме.

Когато дойде съдния ни ден,

паметта, събрана в тях, ще изтече

и ще попие вдън пръстта, вдън глината, която

тук бяхме, сме и пак ще бъдем.

 

                                   13.11.24

 

Вледененият водопад

 

Помниш ли вледенения водопад,

който някога видя в Монголия?

 

Водните струи, смразени при своето падане сякаш,

абсолютната тишина – там, дето бе имало грохот.

Сиво-синкавите ледени висулки,

надвиснали над вледененото езеро, по което

спокойно можеш вече да вървиш,

ледът дълбок е, а водата под корубата му скрита,

сякаш никога не е била – разлюшкана, кипяща,

от падането свое разтрептяна.

 

Помнеше същия водопад от лятото,

помнеше тътена, от който потреперваха скалите,

помнеше дъгата над пръските водни,

помнеше нежните капчици, които докосваха

лицето ти – и чрез това докосване светът

бе нов и свеж, а душата ти пееше.

 

И изведнъж – вледенен водопад,

стоп кадър от онази памет, в която всичко бе движение.

Помисли си дали някоя риба не е замръзнала,

падайки с водните струи. Дори успя

да я видиш в своето въображение,

смразена в сърцевината на една огромна ледена висулка,

в която бяха се навървили гирлянди от кухи мехурчета –

издишани от рибата,

поръбени с кръвта й.

 

Видя и себе си – единственото движещо се същество

сред спрелите внезапно и сякаш че завинаги пространства,

единствената трепкаща частица живот –

само още малко,

само още съвсем мъничко,

в ледената висулка на отреденото ти време.

 

 

                                               16.11.24

 

Медитация

 

Когато океанът е поглъщал „Титаник“,

може би някакъв случаен пасажер

е седял в каютата си, потънал в медитация

и сянката му и до днес е там,

приседнала с кръстосани нозе, с изправен гръб,

с длан върху длан, положени в скута,

с решителност, която я кара да изглежда непоклатима –

сякаш е планината Меру.

 

Когато Бог още е размачквал глината

на шестия ден от Сътворението,

първият прототип на Адам

вече е бил в медитативна поза –

не е бленувал за никаква Ева,

само е вниквал в себе си – без помощта на Божия дъх,

присвил очи и изпънал шия, на която

не е имало никаква

адамова ябълка.

 

Когато ядреният взрив ознаменува нашето изчезване,

в нажежения център на един протон

ще бъде скрито мъничко убежище,

в което някой ще медитира.

Пространствата ще се свиват и ще потъват

в празнотата на неговото съзнание,

а паметта за всичко било и не било

ще се скита прокудена

в дълго, тъжно изгнание –

 

докато и самата памет

не се научи да медитира

и докато не свикне с внезапната си празнота –

която е родилен процеп

и убежище.

 

                        16.11.24

 

Родословното дърво на гълъба

 

Гълъбът с червените очи, който кълве трохи по асфалта.

Който накуцва, провлачва крило и е нагризан от паразити.

На когото май му е все едно

дали ще го подритне някой крак

или ще го сплеска гумата на камиона.

 

Гълъбът, който е потомък на изпратения от Ной,

за да провери дали не са спаднали вече водите

и дали не се е появила обетованата твърд,

в която мъжките и женските животни да се любят

и да завъдят своето потомство,

и на която Ной да лочи вино, за да се затули паметта

за давещите си, протегнали отчаяно ръце

към ръба на ковчега през дългите времена на потопа –

и за да може без предубеждения, подобно Лот,

да чука дъщерите си – и тъй, чрез сладкото кръвосмешение,

да бъде продължен родът човешки

в отредените по милостта на Саваот предели.

 

Но има някои въпроси, които и до днес висят над бездната

и по-добре е да не се задават.

Например какво ли би станало, ако гълъбът, пуснат от Ной

не се беше завърнал? Ако, виждайки земята след дългия летеж,

просто бе решил да остане там и беше казал: „Майната му на Ковчега!“

Какво би се случило тогава с вероятното бъдно човечество?

 

Питам за това куция гълъб, но той не отговаря.

 

                                   27.11.24