Музиката ще ми свети

Полъхът

 

Ракеш и Закир, приседнали с кръстосани крака

върху грубо тъкано чердже на сцената в Краков,

опитомяват звуците и ги превеждат

през лабиринтите на дългата си рага –

звуците, които като кобри се надигат

през тъмните отвори на бамбуковата флейта,

за да последват буйните вибрации на таблата

и се насели цялото пространството тук с протяжност,

достигаща отвъд привидните му измерения

и формите на видимия свят –

една протяжност плавна като Индия –

тази плътно идеща, обземаща протяжност,

долитаща подобно ехо, сплело днешното и древното,

вглъбена тук, сред нейните пейзажи,

загадъчна като игри на сенки и на светлини

и съкровено значеща – като ръцете на индийката,

които ръсят фино смляното оризово брашно

върху пръстта пред прага на колибата – на тънка струйка,

внимателно и нежно, та да смогнат да изваят

с извивките си  сложните и древни орнаменти, и чрез тях

да благословят деня и светлината му – да бъде защитен светът –

да, онзи свят, през който вече сме преминали,

без да оставим никакви следи за идещите подир нас,

но и светът на нашите деца, които сред праха наоколо играят –

и за да е раждаща утробата на прероденото ни днес,

в която зрее бавно, но потръпвайки в предчувствия

взаимното ни Утре.

 

Въздига се, люлее се звукът, наситен с ритъма тимпанен

и гъвкавите пръсти на Закир са сякаш че табун коне,

препускащи в степта, додето лъскавите трели на Ракеш

извайват нишките от мрежата на Индра –

и тези двама музиканти в този миг са сякаш непринадлежащи

към шаващото множество човеци, което днес се гъне и набъбва –

те лотоси са и полека се надигат над крехките си корени,

покълнали над тинята, за да разтворят цветовете си

и чрез опалната им кожа да приемат ласките на утринна роса,

която диплите си диамантени разстила;

те сякаш че принадлежат към  някаква съвсем различна раса,

която обитава друго, непонятно време – в него звуци

призовават бавните реки да потекат обратно

и духът човешки да се върне към онази смътна вечност,

отдето е дошъл –  подобно полъх свеж над плавната

и  бавно гаснеща жарава – битието.

 

 Zakir Hussain & Rakesh Chaurasia, The Flute Passion (Страстта към флейтата)

https://www.youtube.com/watch?v=O0H8bk7JKMY

 

 

Изворите от пленени светлини

 

Корабите финикийски отплуваха в небето,

кръв в тъмните следи на времето по улиците в Бейрут,

гражданска война на всички срещу всички:

шиити срещу сунити, християни срещу мюсюлмани,

ливанци срещу ордите от палестински терористи,

деца срещу бащи, минало срещу бъдеще,

славеи срещу скорпиони, ангели срещу демони,

всичките в един джихад замесени,

в една пещ изпечени и поставени на една софра

покрай която неразбиращо присядат децата на войната.

Ливанските реки не смогват да измият окървавените ръце,

вярата в милосърдието и братството е прегазена

от вярата в прастария библейски, но все тъй варварски принцип:

зъб за зъб, око за око, кръв за кръв, смърт за смърт.

 

Отвсякъде прииждат тези озверели люде,

друга една война ги е превърнала в рояк от скакалци –

сякаш Саваот отново си го връща

на някакъв си фараон несъществуващ:

изгризани са бъдните реколти,

изгризано е и самото бъдеще,

пресъхнаха огромните ливански кедри, вече няма кой

семената им да посади отново,

пророкът на Кхалил Джубран отплува в залеза,

а този древен град съвсем е подивял,

озъбил се срещу небето.

 

За този Бейрут пее тромпетът на Ибрахим,

за него загърля пространствата с нежност и памет,

за него изписва сложните орнаменти на Ориента

върху обгорелите зидове, надупчени от шрапнели,

за стария Бейрут с кафенетата, баровете и кривите улички,

по плочниците на които днес са отпечатани

стъпките на остарелите деца,

за града на любовта и близостта на човешките души,

градена върху тези каменисти брегове

от толкова хилядолетия, преминали и преживени,

чийто смисъл днешното зачерква.

 

Въздига се звукът, катери се по зъберите на небето

и блъска портите затворени на Бога:

Ти, който и да си, Аллах или Йехова,

защо допусна всичко туй, защо от тебе хвърленият жребий

е тъй горчив и тежък, тъй несправедлив,

защо не спря ръката, посегнала към ножа,

защо земята ни превърна в прокълната територия

за сблъсък между динозаврите световни

и стръвните и саблезъби тигри на идеологиите,

защо нарочи Бейрут да е град от дългата редица

от прокълнати свише градове, загърбени от боговете,

защо остави всички ни в ръцете на дъртата и чумава история,

тъй че и днес да тръпне в страх и ужас светлината,

пролазила по калдъръмените улички на Бейрут?

 

И няма отговор на този зов отчаян,

но малкият тромпет на Ибрахим не спира, продължава –

додето се разкъртят старите и вкоравени небеса

и бликнат изворите от пленени светлини

покрай неопалимата къпина на надеждата.

 

Ibrahim Maalouf – Beirut (Бейрут)

https://www.youtube.com/watch?v=4DkeNh3YCys

 

 

Червеният петел на Биг Мама

 

Грамадната Биг Мама Торнтън, която пее

за своя малък червен петел –

и курникът в нейния блус оживява

с всичките си кукуригания и кудкудякания.

И си представяш как петелът вдига наперен гребен;

самата Биг Мама също го е вдигнала високо –

както се въздига и спада в ниското гласът й

чак до ада стига и възлита чак до рая.

 

Спомням си един неин албум, който някога имах –

с големите звезди на чикагския блус от шейсетте,

и с нея – като слон на сцената, който тръби

с една хармоника забравата на своята музика –

тъй истинска – изваяна като тотем

от калта на Мисисипи.

 

Ала в ъгълчето на корицата имаше друга нейна снимка –

двадесет години по-късно – изтъняла като клечка,

съсухрена и грохнала старица, изпита докрай

от хероина и алкохола, от дивите дни и безсънните нощи,

с очи от безнадеждност и душа на пеперуда,

която няма вече накъде да отлети. Да, това е цената на блуса –

това е цената, която трябва да платиш,

за да вдигнеш в тази музика високо своя гребен –

като малък червен петел в някой негърски курник.

 

Willie Mae „Big Mama“ Thornton – Little Red Rooster (Малкият червен петел)

https://www.youtube.com/watch?v=kYaCb0ZGu3Q

 

 

Танцът песен

 

Пее Лейди Дей,

пее с нежна и отчаяна отнесеност,

пее с горест и надежда едновременно,

пее с най-добрите на своето време,

вслушва се в техните партии, усмихва се

и кима с глава на всеки, за да ги насърчи,

но всъщност е сама

с болката от скършеното детство,

със самотата си на вечно прокудена отвсякъде,

с късните утрини, наситени

с вкус на бърбън и дъх на дрога

с любовите окапали подобно есенни листа,

със свирепите нощи в бордеите на Харлем,

с напъдените дечица по улиците на Бронкс,

със зарешетеното затворническо небе,

в което Господ е там някъде, оттатък –

и все не иска и не иска да ни чуе.

 

Съвсем сама – тя пее, превърнала страданието в глас,

в сипкав, дрезгав глас, изстърган сякаш

от грапавите негърски предградия,

пее с нежност – ала тази нежност е саван,

с който болката понякога повиват,

пее за странния плод на едно дърво,

който никой тук не е посмял да забележи

и който се чернее сред зеленината на американската мечта,

пее за примката, която стяга гърлото

и превръща бъдното в изпепелено минало,

пее този блус, под който своя танц

танцува сам сама Светата Меланхолия –

танц, наситен с изящество и лекота,

танц, който може да се изтанцува само по стъпките на блуса –

въпреки че босите пети на лейди Дей пристъпват

направо върху лавата на битието.

 

Billie Holiday With Coleman Hawkins, Lester Young, Ben Webster, Gerry Mulligan, Vic Dickenson, Roy Eldridge – „Fine And Mellow“ (Изящество и мекота)

            https://www.youtube.com/watch?v=TaPIyo51cr4

 

 

Границата

 

I.

 

Има една граница, която можеш само да докоснеш,

отвъд която всичко се размива и оставаш гол

от всичко наслоено в битието,

от всичко помнено и прието за истина –

граница, която щом пристъпиш, те отделя

от всичко тук,

и от теб самия също.

 

Граница, която ти показва края,

а също и началото – преди да осъзнаеш

своето пристигане на този свят,

показва твоето лице преди да си роден,

извлича най-дълбинната ти същност,

и те възвръща в тайните предели

на истинното твое същество.

 

Пътят към тази граница е навътре,

и няма как да бъдеш придружаван,

нито пък да бъдеш воден там, единствено

преклонението пред живота и пред любовта

могат да са ти водачи по дългия път,

и само и единствено сърцето

сред сводовете тъмни ще мъждука.

 

И само музиката може да те следва

и само музиката ще е нишка там, сред мрака,

но и милостива вълшебница, която трие паметта.

Например тази музика, която слушаш в момента –

като сянка, която запомня,

но и която замита следите

по дългия ти път,

блудни сине.

 

 

II.

Горчив дим на лула,

разпалена с въгленче от гаснещия огън.

Спомени – вълма мъгла,

увиснали по клоните.

 

Музиката витае,

виолата-рибар изтегля мрежа от тъга:

защо живяхме тук, та любовта

не е ли диря по водите на смълчани езера

и лодката й щом отмине, луната се оглежда

в замрялата повърхност на душите ни.

 

Пристига вятър и косите ти развява,

отдалечаването дълбае

жлеб върху рабоша на паметта,

вълни заличават следите ти; изличеното

наслоява се в тинята, утаена на дъното –

пласт подир пласт,

наслоява се в мен,

наслоява се

горчивият дим на лулата в самотната стая,

която само още малко и ще се превърне в небе.

 

Музиката витае, поема ме

както незнайният вятър поема самотно хвърчило,

осъдено дълго да влачи след себе си

края на скъсания конец –

този безкрайно повтарян мотив

на случайните случвания.

 

Бяхме щастливи, обичахме се,

вече не сме,

вече сме вятър в тръстиките,

мехурче в бавната река,

песъчинка, която сред пясъка

опитва се да помни,

опитва се да разбере,

опитва се да прости,

да се прости се опитва,

ала витае димът

и музиката

витае.

 

Shigeru Umebayashi – In The Mood For Love (В настроение за любов)

https://www.youtube.com/watch?v=CydoHnlWpEI