Налудностите в нашия свят

Никога не трябва да забравяме, че историята се прави от хора – съвсем реални хора със свои пристрастия, странности и понякога налудности – и всичко, което ни се случва, зависи от конкретни човешки решения. Тя не е някаква сляпа стихия, която ни подмята, накъдето си иска, нито пък е рационално мислима резултантна от обективни обстоятелства и взаимозависимости. Не е особено рационално да търсим логика в развитието на историческите събития и да прогнозираме своето бъдеще спрямо тази логика: историята сплита в едно въже закономерността и случайността, тежненията на тъй нареченото „общество“ и индивидуалната човешка воля.

И ако човешката цивилизация неизменно се стреми да установи някакви правила, граници и закони, които да стабилизират хаотичното в битието е да го канализират в някаква поне що-годе устойчива матрица, която би позволила известни възможности да се предвиди бъдещето, то няма как да не забележим, че въпреки тези усилия в реалната история често господства хаосът – и периодически всичко се обърква – като при това объркването произлиза не от стихийните устреми на масата, а по-скоро от умението на зловредни индивиди, които канализират тези устреми в нерационални и дори пагубни за всички ни посоки.

Могат да се посочат доста примери за същото, ако си поиграем на утопичната игра „какво би станало, ако…“, която, както е добре известно, е неработеща в реални исторически контексти. Например: какъв би бил ХХ век, ако Гаврило Принцип беше изпил повече ракии в сараевската кафана, преди да му падне за втори път шанса да стреля по ерцхерцог Франц Фердинанд – и бе пропуснал и този път своята цел? Или: как би се променила съдбата на Стария континент, ако Хитлер беше упорствал да продължи в своето поприще на посредствен художник? Или: каква би била Русия днес, ако на Германия не и беше хрумнало да изпрати Ленин с щедро финансиране, за да подрива руската държавност? Или пък – ако Джугашвили бе продължил кариерата си на касоразбивач – и примерно бе погинал в свада с някой „вор в законе“ в Тифлиската тюрма?

Ще кажете, че това са само спекулации. Да, спекулации са. Всеки опит да бъде разгадано вероятното бъдеще с въпроса „какво би станало, ако…“ е спекулация. Но има една дребна подробност: объркването на историята, създаването на гнезда на хаос и разруха по нейното протежение не са спекулация – те са си съвсем реални. От гледна точка на тази реалност човешките страсти и налудности съвсем не са безобидна работа. И за историята примерно на римската империя съвсем не е без значение дали да императорския трон ще застане Марк Аврелий или примерно Нерон или Калигула. От тази гледна точка – и от повтарящата се нелогичност и непредвидимост на човешката история ми се струва, че въпросът за мястото на човешката налудност в нея е съвсем резонен.

В момента, в който пиша тези редове, глобалната политика в нашия свят са определя именно от налудното поведение на двама световни лидери: Владимир Путин и Доналд Тръмп. Техните ментални проблеми са толкова очевидни, че няма смисъл дори да се аргументират. Големият въпрос, на който трябва да си отговорим обаче е: не е ли и самото човечество налудно – като тях или може би дори повече от тях – след като ги търпи и се съобразява с техните властови позиции, и след като дори се опитва да се присламчи към тяхната налудност, да се включи в нещо като неформален клуб, в който именно тази налудност е правило и право, което определя всичко, включително и нравствената мяра?

Излишно е да се очаква отговор – такъв няма да има – и то поради една причина: тъй нареченото човечество не притежава нито воля, нито нравствен кодекс, нито дори здрав инстинкт, по силата на който да изолира драматично въздействащите върху историята му индивидуални налудности. Не притежава, защото не му е дадено – човечеството не е индивид. Различните национални, верски, етнически и прочее съобщества също не са такъв. Това, което може да се направи, когато на хоризонта се появи някой нов Хитлер или Сталин, е всъщност една единствена възможност: да не приемеш тяхната воля за меродавна, да не живееш според техните лъжи – или дори да не живееш в лъжа, за което някога призоваваше Солженицин. Това можем и това ни е дадено, оттам нататък следва правилото: прави каквото трябва, пък да става каквото ще.

Освен това нека припомня: това е и въпрос на вкус, на естетика. Големият полски поет Збигнев Херберт го беше казал в стихотворението „Силата на вкуса“, което – нека припомня, завършваше така:

„Нашите очи и уши отказаха послушание,

принцовете на нашите сетива избраха гордо изгнанието.

Съвсем не се искаше прекалено силен характер,

имахме частица от необходимата храброст,

но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус.

Да, на вкус,

който те задължава да си излезеш да направиш гримаса,

да не спестиш подигравката,

дори ако затова трябваше да падне,

безценния капител на тялото –

главата.“

Цитирах точно тези стихове някога – по време на протестите през 2013 г. – и добавих следните думи към тях:

„Това стихотворение е валидно и в днешния ден: да, за силата на вкуса става дума. Сблъсъкът между аморалните наглеци, вкопчени във властта си, и протестиращите по софийските улици не е само нравствен, но и естетически – тези властници са грозни. Не физически, разбира се, но духовно – липсва им достойнство, дух, кураж, истинност, чувство за отговорност, усет към красивото в човешкото поведение – и изобщо в човешкото битие.

Не случайно Делян Пеевски се превърна в тяхна емблема. Липсва им този “вкус, в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест”. Липсва им, защото няма как да имаш вкус, ако нямаш съвест и душа. Вкусът е винаги преплетен с моралния усет – без него не би могъл да съществува.

Днешните протести са красиви. Изобретателни са, в своя ход създават своеобразна култура на протеста, каквато преди не е имало. Ако има разлика между тях и тези от февруари, то тя е именно в тази култура. Тя е възможна единствено когато протестът надхвърля емпиричните граници на материалната мизерия и искането на някой грош в повече. Когато засяга сферите на морала и истинността, когато хората протестират, защото не искат повече да живеят в лъжа и демагогия. Защото не понасят прелестите на фасадната демокрация – и искат да живеят с вкус, а не по законите на чалгата.

Грозни са властниците – което са се затворили в гранитните си сгради и не смеят да се покажат навън. Грозна е самата идея, че можеш да управляваш, опасан със заграждения и полицейски вериги. Грозни са шикалкаванията им, лъжите им, думите им, жестовете им, делата им. Грозна е окаяната им реторика, понятията им като бухалки, диалектиката им на палачи. Както сами виждате, стихотворението на Збигнев Херберт върши работа. То се отнася и до днешния ден.

Бих казал същото и за неговия съвет – естетиката да се използва като лакмус за моралната състоятелност на онова, с което се сблъскваме. Тъй като тези редове са важни за нашето утре, нека ги повторим:

 “Преди да дадеш своя глас трябва да проучиш внимателно
стила на архитектурата ритъма на барабаните и пищялките,
официалните цветове недостойния ритуал на погребенията.”

Няма да дадем своя глас за грозното и недостойното. Чалгата, която ни люля през последните две десетилетия, трябва да си отиде от политическата и обществена сцена. Трябва да я пропъдим от духовния свят на нацията – за да разчитаме в бъдеще да постигнем една не само нормална, но и красива България – ако искаме да живеем не само с хляба, но и с вкус. Трябва да го направим, дори и заради това да падне “безценния капител на тялото – главата”.

Това написах тогава, а и днес не бих се отказал от тези си думи. Защото грозните, духовно мърлявите с тяхната кочина са отново тук – по-противни от всякога. И не е само Делян Пеевски – колкото и да ни е тъжно, тази пасмина се разраства – както се разраства и налудността в нашия свят. И днес – не вчера и не утре – а именно днес от нас зависят шансовете той да стане отново нормален. От всеки от нас – и от всеки наш избор – и ние просто сме длъжни пред собственото си бъдеще да направим този избор, да го направим със сърце и душа – все едно какво ще става с „безценния капител на тялото“. Трябва да кажем „не“ на лъжата и подмяната – от това зависи много. Трябва да поемем съдбата си в свои ръце – а не да я оставим в ръцете на някакви спасители – от това също зависи много, включително и от това за какво ще гласуваме или няма да гласуваме след месец. Не избираме кой ще ни управлява – избираме нещо много по-важно. Избираме дали да живеем достойно или ще продължим да се валяме в калната кочина, пред зурлите на Пеевски, Борисов, Радев, Копейкин и прочее скотове.