Първата стъпка по дългия път

Нека бъдем наясно: с гласуването си на балотажа в неделя българските избиратели (и тези, които гласуваха за Йотова, и тези, които изобщо не гласуваха – което е същото!) извършиха грях, който няма да им бъде простен, който ще се стовари върху техния гръб и който ще изкупват дълго и трудно. В Деня на народните будители непробудения народ гласува срещу своята независимост и собственото си достойнство – това е горчивата истина. С това гласуване всички нишки на властта бяха положени в ръцете на румен радев и неговата хунта (съжалявам, но това е точния термин, с който може да бъде определена шайката на сегашните властимащи).

Не знам доколко масата новопокръстени „прогресисти“ разбират, че подобно властово съсредоточаване е и ситуация, която няма как да не доведе до авторитарен режим – и първите белези от неговото пришествие вече са пред очите ни. Не знам и доколко същите си дават сметка, че радев и компания са само изпълнители – и че оттук нататък този, който поръчва музиката, трябва да бъде търсен зад стените на Кремъл.

Накратко казано: демокрацията в България, доколкото изобщо я е имало, винаги се е крепяла на едно малцинство, което далеч не винаги е било в състояние да я удържи. Сме страна, обитавана от овчедушна маса, в която по-някога се мяркат най-прекрасните луди глави, които някога са се раждали – Ботев, Левски, Стамболов, Захари Стоянов и неколцина още други – винаги предавани, винаги поругавани от безпросветните маси, които се прекланят само пред поговорката за преклонената главица. И днес отново изборът е в полза на тези, които работят не за националните интереси и за достойнството на България, а за руските интереси и принципите, изповядвани единствено от сатрапиите. Както се казва – това е положението, в което се намираме: сме на прага на един мрачен период – мрачен не само в национален, но и в глобален аспект.

Това обаче не е причина да вдигнем ръце и да се оттеглим във вътрешна емиграция. Макар в настоящия сблъсък между варварството и цивилизацията да беше отново потвърдено, че защитниците на хуманните и демократични ценности са малцинство, в полза на това малцинство все пак гласуваха 750 000 човека – около два пъти повече, отколкото на последните парламентарни избори. Това нарастване е шанс, който би трябвало да ни окуражава, а не да ни обезсърчава – и е база, върху която може да се гради бъдещето.

В тези избори се крие и един ключов урок: на раздробеността и котерийното мислене трябва да бъде сложен край. България е в ситуация, в който проблемите, пред които се изправя, са много по-глобални от интересите на тази или онази партия. Това е ситуация, сродна с тази в Унгария или в съседна Сърбия – и би трябвало да се поучим от начина, по който тези страни успяха да се изтръгнат от примката на новия тоталитаризъм. И тъй като България е на кръстопът, на който противоположни стрелки сочат към Европа и Евразия, трябва да заложим на една обща ценностна проекция на нормалността, способна да произведе единно действие дори и от обществени структури, които по дефиниция се противопоставят помежду си. Накратко казано: къщата ни гори и се налага да изгасим пожара заедно – без значение кой бил ляв и кой бил десет, кой бил либерал и кой – консерватор, и дори кой бил обременен от стари грехове и кой – невинен като ангел небесен. И едва когато пламъците бъдат потушени, ще ни остане достатъчно време да спорим кой в своята визия за нашето общо бъдеще е крив и кой е прав.

Има няколко неща, по които нормално мислещите хора в България би трябвало да постигнат съгласие – и то веднага. Първо – създаване на единна платформа за политически действия, насочени към отстраняването на настоящите властимащи. Не става дума за сглобка, нито за коалиция: става дума за политически проект, в който участват не партиите, а гражданите – желаещите граждани, независимо на коя партия симпатизират. Проект, който изгражда не вертикални, а хоризонтални структури, менажирани обаче от обществени авторитети, които гарантират, че с гражданската енергия на платформата няма да бъде злоупотребено в полза на партийни или частни интереси.

Второ – създаване на структури и изграждането на комуникационни канали, чиято цел е поддържането на постоянна протестна готовност. Добре е да се помни, че гафовете на авторитарната власт могат да бъдат обуздавани, а вредите от тях – ограничавани единствено с помощта на гражданските реакции и масовите протести. Това е и единственото, от което един такъв режим се страхува – и на което най-често отговаря с насилие, ако се убеди, че огромното мнозинство се състои от поданици, които при подобни акции си заравят главите в пясъка.

Трето: трябва да се упражнява непрекъснат мониторинг над всички жестове на властта – изпълнителна, законодателна и съдебна. Гафовете трябва да бъдат изваждани наяве по всички възможни начини, при това не само адресирани до българската публика, но и към външния свят. Трябва да бъдат анализирани и тенденциите, които произтичат от конкретните властови действия, както и да бъдат правени прогнози за последствията, до които те ще доведат. И най-важното – трябва да бъдат изразявани на ясен и достъпен език алтернативите, които една нормална власт би предприела във всяка конкретна ситуация.

Четвърто: трябва да бъдат изградени стратегии, чрез които да се заздравят и доизградят международните контакти – особено тези в съюзите, в които България членува – ЕС и НАТО, като се положат всички възможни усилия да стане ясно, че политиките на управляващата клика не се споделят от значителна част от българските граждани – и особено от техния образован елит.

Пето: трябва да се положат наистина титанични усилия, за да се преодолее основния недостатък на гражданското общество в страната ни – липсата на политическа култура. Политически активните хора трябва да приемат като свой дълг ролята на просветители – да се срещат, да говорят, да насърчават и да убеждават тези, които за съжаление още не са дорасли до нужното равнище спрямо времето, в което живеем. Трябва най-сетне хората да осъзнаят, че България ще бъде такава, каквато я направим – със собствените си ръце – че не сме васали никому и че никой не е надарен свише с правото да ни спасява или да ни води където и да било.

Вероятно има още много неща, които трябва да бъдат направени. Но и тези за достатъчни, за да направим първата стъпка, а както казват древните китайски мъдреци, с нея започва Пътят – дори и този път да е дълъг и понякога да ни изглежда безкраен