Разбира ли путин, че губи войната в Украйна?

Това е големият въпрос, над който напоследък си блъскат главите военни и геополитически експерти. Без особен успех между впрочем, тъй като ирационалното поведение трудно се поддава на анализи. Реалният отговор би трябвало да бъде: не, не разбира. А дори и да разбира, не може да си позволи да го покаже. Не може да си позволи – защото вече не става дума за имперската чест на русия, за „руский мир“ или за тъй наречения многополюсен свят. Става дума за неговата собствена кожа.

И не само че не може да даде публичен израз на перспективата за евентуален неуспех – той вече не контролира самата война, не може да ръководи нейното „ставане“ освен в една посока – да продължава както досега, да я нарича „специална военна операция“, въпреки че продължава по-дълго от тъй наречената „Отечествена“ и струва на русия вече над 400 000 мъртви, или дори да ескалира военните действия, за станат досегашните срамни неуспехи по-малко видими. Трябва да го прави, ако иска все пак да напусне Кремъл през вратата, а не падайки от някой прозорец, затова и се е вкопчил тъй неистово в илюзорната картина за военните действия, подхранвана от неговите генерали – колкото и илюзорна да е тази последна надежда с додстойното слизане от сцената; границата е премината, връщане назад просто няма.

Той знае, че не може да спре войната без решаваща и категорична победа – и много ясно си представя какво значи половин милион човека, воюващи и гинещи нахалост в Украйна, де се върнат в русия със страшния въпрос: а защо беше всичко това? Знае, че няма къде да скрие убитите, че осакатените и подивелите няма да изчезнат – и че всичките му приказки за „колективния запад“ и за украинската фашистка хунта няма да свършат работа. Знае, че и подопечните му олигарси и силоваци няма да му простят за пропилените средства и възможности – както и това, че в нормалния свят никой вече не иска да има нещо общо с тях. Знае добре кремълските традиции – когато нещата се закучат, трябва да се намери виновник, на чийто гръб да бъдат стоварени всички последствия – и съзнава повече от ясно, че тъкмо той е идеалната фигура за тази роля.

Затова и предпочита да се придържа към розовите картинки, които му сервират фронтовите генерали в стремежа си да запазят своите постове и позиции. Затова и се измъква с малоумни заповеди от рода на следната: намерете начин да превземете Киев в най-кратки срокове – въпреки че е съвършено наясно колко невъзможно е това начинание. Затова е готов да се гъне като червей в нозете на Тръмп или Си – само че и двамата не са такива наивници, че да се хванат на неговата въдица – и знаят много добре, че поражението на русия им отваря по-важни геополитически хоризонти, отколкото някакво евентуално примирие, след което ще трябва да дундуркат пак същия путин и да оправят батаците, предизвикани от него.

И най-сетне затова путин следва най-примитивната стратегия – да се ежи с евентуални действия, които знае, че няма как да предприеме. Вариант едно: използване на тактическо ядрено оръжие, което подчинените, от които зависи привеждането на ядрена атака в ход, няма да му позволят, тъй като знаят какво означава това и кой ще е губещия в този случай. Вариант две: тотална мобилизация – което пък ще наруши негласния му договор с поданиците: ти си водиш войната, а ние те подкрепяме, но без да търпим нейните последствия.

путин знае всичко това и тъкмо поради тази причина се опитва да симулира увереност и самочувствие на неизбежен победител. Никой не му вярва обаче – дори и в русия не му вярват, след като видяха как „държавата-бензиностанция“  изпадна в горивна криза, а най-важния международен икономически форум – този в Петербург, протече на фона на пожарите, предизвикани от украински атаки. Ако си послужим с шахматни термини, путин в момента е в цугцванг – какъвто и ход да направи, ще е губещ за него. Най-добре би било да не прави никакъв ход – което и се опитва, но часовникът на неговата шахматна дъска тиктака неумолимо.

Между впрочем преди малко сгреших – има все пак някакви наивници или лицемерни мизерници, които му вярват. Сред тях особено ярко изпъква българският министър-председател румен радев. Убежденията на въпросния господин се градят върху презумпцията, че една ядрена сила не може да бъде победена в конвенциална война – тъй че Украйна няма никакви шансове и не трябва да се съпротивлява.

Защо? За да не пречи на световния мир, разбира се, който след нейната капитулация ще цъфне и ще върже. Завалията изглежда не е чувал за Афганистан, нито пък за Виетнам, където победени бяха именно ядрени държави – но какво да се прави, дотам се простират компетенциите му на „натовски генерал“. По-драматичен обаче ми се струва навикът му да маскира подкрепата за путин като защита на националните интереси – което за пореден път стана видно с неговото решение на изрази резерви, а може би и да наложи вето на поредните санкции на ЕС спрямо русия.

Би било допустимо, ако ставаше дума за личен избор. По силата на българската политическа неграмотност обаче румен радев заема пост, от който бива изразявана волята на държавата. Поради това подобни решения не могат да ми бъдат безразлични – и не би трябвало да бъдат безразлични за когото и да било от българските граждани. (Не поданици – нека го подчертая. Поданиците искат само да бъдат спасявани и водени.) И не могат да ми бъдат безразлични, тъй като подкрепата за агресора, изявил се като неофашист и военен престъпник – каквато подкрепа безспорно е блокирането на санкциите, означава само едно: заставане на страната на злото. Означава пълен морален крах на идентичността на човека, който предприема такъв ход – и няма нищо общо с националния интерес. Означава, че българският министър-председател е морално безразличен или дори нещо по-лошо – че е зависим от хората, които са го номинирали за подобни позиции – хора като ген. Леонид Решетников и неговите наследници. Не желая да имам такъв министър-председател – и казвам това в ролята си на един от неговите работодатели. Може възможностите ми да са крайно ограничени – но ще направя всичко, което зависи лично от мен, тази персона да напусне максимално бързо публичната сцена на моята страна.