Разломните времена и националната ни съдба

Поне от края на 19-ти век цивилизацията, която обитаваме, има цикличен, разломен характер. Всеки, който хвърли поглед към човешката история, може да се убеди, че вече не става дума за равномерно развитие – има трусове, има разломни времена, които разтърсват всичко и преобръщат градените с десетилетия ценностни системи – и които помитат не друго, а самата нормалност – като прииждащи през времето вълни. Очевидно се натрупват напрежения, които трябва да намерят изход – точно както лавата търси изход в гърлото на вулкана – и тези напрежения избликват като катастрофични събития, съответно в човешки контекст – като войни и революции, които поставят край на един цикъл и бележат началото на друг.

Разбира се, разломните времена не настъпват внезапно и без предизвестия, те не идват от нищото. Напреженията се натрупват и наслагват, в плоскостта на човешкото зейват пукнатини. Ако си представим човешкото развитие по модела на Кандински – като един триъгълник, който се движи през времето, и в чийто връх е съсредоточен духовния елит, а в неговата основа – масата, която живее инерционно и според калъпа на обществената принуда, то очевидно той вече не е устойчив модел. С времето отстоянието между върха и основата неумолимо нараства, в плоскостта на триъгълника се появяват разломи, които се дължат на това, че хората, обитаващи едно и също историческо време, всъщност живеят в различни психологически епохи – като някои са превърнали духовното в своя територия, а някои – и не просто някои, а огромната маса от тъй нареченото човечество, още обитават пещерата – поради което няма как да се намери обща мяра помежду им, нито общи ценности, нито общи интереси.

И тогава идва времето на разлома – на големия човешки катаклизъм. Триъгълникът се разпуква и преобръща, на мястото на върха идват отломки от основата, на мястото на хуманността – пълната обезчовеченост, на мястото на нормалността – глобалната налудност, на мястото на интелекта – простотията, на мястото на емпатията – безогледния егоизъм. Избуяват насилието и реваншистките амбиции, правото на силния заменя силата на правото. Човешките структури и правила се рушат, всичко се обърква и размества – и минават критични за човешкия свят години, докато тази ерупция се уталожи – и се установи някакъв поне относителен ред.

Досега сме преживели два такива апокалиптични периода: първият е Първата световна война и съпровождащите я революции, вторият пък е пряка рожба на първия и на наложения във Версай не особено справедлив мир, свързан с осакатяване и унижение на победените държави и преразпределение на територии от страна на „великите сили“. Вторият, породен от желанието за реванш на победените в първия, е Втората световна война, започнала впрочем с наивни опити да се продължи установения след Първата световна мир, като се умилостиви агресора в лицето на Хитлер. Това, което е важно да отбележим, е че този човешки апокалипсис не приключва с победата над хитлеристка Германия и поредното преразпределение на света между победителите, разписано на една салфетка в Ялта – той продължава с това, което наричахме „студената война“ – и което е на практика прелюдия към третия такъв период, в чието надвечерие сме днес.

Да, именно прелюдия – въпреки че обичаме да се хвалим с дългогодишния мир, който преживява човешката цивилизация след втория световен спазъм и десетките милиони човешки животи, погубени в него. Защото и в края на „студената война“, завършила с безусловно поражение на СССР и подчинените му страни от Източния блок, гаранциите за световния мир бяха само половинчато разрешени – и бе прието, че сатрапиите, които управляват в тези страни, са тяхна вътрешна работа. Защото – вместо да се потърси радикална промяна в световния климат, отново бе приложена старата рецепта на омаловажаване на тиранията – и възприета илюзията, че Путин е един от нас, че с него може да се преговаря и с него може да се търгува. Нещо повече – че дълготрайния мир може да бъде съхранен, ако го оставим да се насити с поредните си жертви – първо Чечня, после Грузия, днес Украйна.

В резултат: предстои ни третият пореден апокалиптичен цикъл, като този път не е съвсем ясно дали човешката цивилизация ще го преживее или не. Има три доказали се във времето белега за това: избухващите войни – тази в сърцето на Европа и тази в Иран, които нямат лесно, нито бързо разрешение; засилващите се авторитарни режими, търсещи възможности за световно обединение и бъдеща битка с демокрацията; и най-сетне, но не на последно място – появата на налудни фигури на ключови позиции в световната политическа сцена – особено важни са две от тях: Владимир Путин и Доналд Тръмп, които в различни аспекти играят днес ролята, която са играли Хитлер и Мусолини в началото на Втората световна война.

Както се казва, това е положението. Но нека хвърлим и поглед към нашия микро-свят – този на България – каква е нашата позиция в ситуацията на световен разлом, има ли въобще такава и най-вече – имаме ли насъщното чувство за отговорност пред бъдещето, след като е повече от ясно, че от позициите, които страната ни заема днес, зависи много пряко и нейната бъдеща национална съдба.

Задавам тези въпроси, защото националната ни история показва, че в досегашните световни разломи сме заемали неизменно грешната позиция и това е предизвиквало национални катастрофи. Така е било и при Първата, и при Втората световна война – и ако някой смята, че тежките репарации, осакатената територия и последвалия всичко това тероризъм и жакерийски въстания след 1918 г., както и окупацията ни от червената армия, Народният съд, концлагерите, икономическите катастрофи и въобще 45-годишния комунистически терор не са национални катастрофи, то няма как да не приема, че има известни проблеми с менталното здраве.

По-важно е обаче дали осъзнаваме причините за винаги грешните си национални избори в кризисни за света ситуации. Без претенции да бъда изчерпателен, бих посочил няколко от тях – и на първо място основната: ние винаги избираме според възможния, обещан или въобразен келепир, а не според ценностните, които би трябвало да изповядва един цивилизован народ, принадлежащ към културния континент на Европа. Изборът ни при Първата световна война се дължи на следната сметка: кой по-сигурно би компенсирал загубите, които сме понесли по време на Междусъюзническата война – и именно поради логичният отговор на този въпрос сме на страната на Централните сили, заедно с Германия и редом с Турция. Изборът ни при Втората световна война е същият: кой ще ни върне Македония и Беломорието, утежнен допълнително и от монархическите обвързаности на българската корона. Дори и изборът на Тодор Живков на два пъти да поиска заличаване на българската държавност и присъединяване на България към СССР е продиктуван пак от „прагматични“ съображения – страната ни и двата пъти е във фалит – и само щедро подпомагане от „големият брат“ може да ни отърве от собствената ни икономическа некомпетентност; ето защо сме отново на грешната страна – на страната на този, която съвсем скоро на свой ред ще фалира поради некадърност и корупция.

Друга една причина: България винаги е страдала от предатели, които са обслужвали чужди национални интереси. През българската история пъпли една безкрайна върволица от русофили – къде наивно доверяващи се на версията за задължителната благодарност към Русия, която, видите ли, ни била освободила (докато истината е, че България й е необходима като плацдарм към въжделените Проливи), къде просто „полезни идиоти“. И тази върволица тегли страната ни към Евразия и следователно – към царството на простотиите и деспотиите, теглят я като в картината на Репин „Бурлаки на Волге“ – правят го от руско-турската война, та и досега. И което е особено опасно – за пръв път в досегашната история от 1989 г. насам не просто русофилите, а новоизпечените копейкаджии, създадени като копи-пейст на Орбан, чиято мисия на предстоящите в Унгария избори може да приключи, могат да вземат връх в НС и за управляват страната ни с всички произтичащи от това последствия – включително и поредният грешен български избор.

И накрая една трета причина – този път народопсихологическа и поради това трудно изкоренима. Става дума за инерциите и инстинктите, наследени от петстотингодишното турско робство – за вечното търсене на „спасител“, който да ни изведе от батака, в който сме затънали – по собствена воля и на собствен ход. За това, че предпочитаме друг някой да определя живота ни, да ни казва кое е добре и кое е зло, кое е справедливо и кое несправедливо, кое е правилно и кое грешно; да изгражда матрици, които ни вместват и определят и насоката, и стандарта ни на живот – вместо да поемем съдбата си в собствените си ръце и да носим реална отговорност за своите избори и за тяхното изпълнение. За това, че избираме настоящите си водачи според тяхната простотия – с идеята, че те са „наши“, когато тази простотия е съпоставима с нашата – и когато тяхната философия на живот се свежда единствено до материалното – нищо, че Исус е казал: само с хляб не се живее. Тук обаче няма бързи рецепти – и българският народ, уви, заслужава калпавите си избраници, тъй като тъкмо той, а не някой друг, ги е избирал.

Може би е добре все пак да разберем, че изборът, който днес ни предстои, е по-особен – и че от него зависи не просто кой ще управлява България, а как ще живеем всички ние, нейните обитатели – като граждани или поданици, като зажеглени в нечий чужд хомот или като свободни хора. И ако някой му се живее така, както живеят примерно в Мурманск или Владивосток, да гласува за днешното копие на Тодор Живков, мимикрирало под измислената фирма на „Прогресивна България“. А ако някой не знае как живеят в Мурманск и Владивосток, да отиде и да види, преди да сключи сделката си с дявола.