Manifesto

Чирепчета от строшената делва

Едвин Сугарев

*

Късен следобед. Сенките се разпростират по целия ми двор, само от ъгълчетата наднича светлината, започнала своята игра на криеница с мрака.

 

*

Гледам знакът „Стоп“ на пустия път и си мисля – дали пък не е сигнал да изчакаме, додето престарелите ни, задъхани души настигнат телата? Помним ли старата бедуинска мъдрост за керваните в пустинята – и защо ли все бързаме и бързаме, след като нямаме докъде да достигнем, освен до собствените си следи в праха, оставени от първите ни стъпки?

 

*

И не мисли, че животът ти е минал напразно. С всяка наша смърт осиротява Бог.

 

*

Всички религии се мъчат да надмогнат смъртта, да прогледнат отвъд нея, да одарят човека с измеренията на вечното. Не, това не е пътят. Трябва да я приемем, да се научим да я гледаме в очите, да се съгласим, че тя ще бъде нашата неизменна сянка.

 

*

Битието е осмеляване. Ако не се осмеляваш да престъпиш някои граници, не живееш.

 

*

Смъртта също е случка – случка по дългия път.

 

*

Времето не тече от днес към утре. Всъщност то описва концентрични, разширяващи се кръгове – като камък, хвърлен в спокойна вода.

 

*

Фрагментарното писане е по-скоро задаване на въпроси, отколкото даване на отговори. Чрез него може би си даваме сметка, че въпросите са по-важни от своите отговори. Че те са стълбата, по която можем да се изкачим – дотам, където всички отговори губят значение.

 

*

Когато в теб има празнота, не се опитвай да запълниш дълбините й с думи. Взри се в дълбокото, мълчаливо погледай, приеми го – каквото и да видиш там.

 

*

Сега, когато пътят е извървян, разбираш колко много си раздал и колко много е отнето. Чувстваш се като молив, върху чийто връх много пъти се е въртяла острилката – и вече едва успяваш да го държиш между свитите си пръсти.

 

*

Понякога животът се смрачава. Когато няма светлина, търси я в себе си.

 

*

Защо ли все си мисля, че човешкото не е и не може да бъде предел?

 

*

Смисълът да живееш е в това да се осмеляваш. Да пристъпваш границите. Да разбиваш черупките на навика. Да се присмиваш над конвенциите и социалните принуди. Да виждаш отвъд реалността. Да бъдеш присмехулник и измисляч. И с нехайството и лекотата, с които отроненият лист полита към земята, да изговориш вселената.

 

*

Разделението на нашия свят не е вече само в това, че едни имат повече, а други по-малко, или че едни живеят по-добре, а други по-зле. Разделението е и в разказите по глобални екзистенциални въпроси: кои сме ние, къде отиваме, в какво вярваме, какъв е смисълът от нашето съществуване, кое е добро и кое е зло. Откакто религията, нейните ценности и нейната етика престанаха да бъдат цивилизационно свързващо звено, тези разкази са различни и разликите между тях пораждат конфликти и разделения.

 

*

Да бъдеш е грижа. Питайте лястовицата, която стотици пъти на ден слита към гнездото си от глина, която сама е пренесла в гушката си, за да нахрани своите малки. Без значение, че когато през есента отлитнат, те вече няма да познават своята майка. Нито пък тя тях.

 

*

Важно е да се живее просто. С колкото се може по-малко усилия и с колкото се може повече въображение.

 

*

Дали сенките, които се очертават на земята, са проекция на самите неща, или самите неща са проекция на сенките? Аз ли вдигам ръката си, или моята сянка го прави, а аз го повтарям?

 

*

Чирепчетата от счупената делва. Ако има Бог, някой ден те ще запълзят едно към друго – и изгубената цялост ще бъде постигната отново.

 

*

Преди малко написах „ако има Бог“ и внезапно се сепнах – ами ако няма? Ако животът е само шаваща плът – без никаква трансцедентална перспектива? Тогава ръката ми би трябвало да спре да пише – защото от писането няма да има смисъл, както и от паметта, както и от болката, както и от онази взаимност, която ни крепи в този грешен свят – въпреки всичко.

 

*

Някога хората са строили Вавилонската кула, за да стигнат до Бога, убедени в своята принадлежност към един род – общият език им е давал както самочувствието, така и силата да го направят. Когато Бог съборил кулата и човешките езици са се разбягали един от друг, тогава човешкото единство изчезнало, а с това и силата человеческа. Различните езици им дали основания да се делят на чужди и свои – с това деление раят свършил и дошло времето на взаимното изтребление и на откъслечното, ограничено от смъртта битие.

*

Тишина. Само тънки гласчета на птици – конците, които скърпват кръпките в нейния пачуърк.

 

*

Паметта складира информацията, кодира я, за да може да бъде намерена. След време обаче кодовете се изличават, забравяш ги – но от това не следва, че самата информация, съдържаща се в спомена, е изчезнала. Понякога дори един случаен елемент, свързан с този спомен, е достатъчен, за да го възкреси, при това толкова ярко, че започваш да се опасяваш, че може би изобщо няма забрава.  Може би някъде в съзнанието има склад, в който се съхранява преживяното – и то може да бъде възкресено с яркост и острота, която буквално заличава настоящето – и можеш да изминеш отново пътеката, чиито координати и чието ухание си забравил.

^