In Memoriam: Йордан Василев
Едвин Сугарев
Данчо не е вече тук, сред нас. Поел бил, казват, по пътя си нагоре, отвъд себе си, в пространствата на тишината и упокоението. Там, където се сливат времената и няма минало, и няма бъдеще – където в ресторант „Стадион“ още пазят маса за него и за Блага, а край масата вече седят и Тончо, и Кръстю, и Радой – и още толкова много приятели. Голяма и чиста маса, осветена от светлина, за която тук си мечтаехме, но не ни беше съдено да зърнем.
Там, сред тях ще седне той и ще вдигне наздравица за свободата, за красивото битие, за споделената трудна любов, за недовършеното тук, сред нас, което там – при тях, намира своето продължение. Там ще седи, а когато приказките омръзнат, ще вади от своята протрита чанта шпалтите на друга една Демокрация – по-чиста и истинска от тази, която редактираше приживе – и ще чете, и ще пише на коляно антрефилетата за онова, което не се е случило още, но което някой ден ще бъде и пребъде.
А когато дойде и нашият ред и един подир друг поемем по големия път, ще се спуска с фенер по небесните склонове, та да ни покаже пътя нагоре. Той си е такъв – все впрегнат да помогне някому, вечно бдящ и тревожен – защото само чрез бдение и тревога оцелява доброто на този свят.
И затова няма как да кажа – спи спокоен сън, Данчо. Защото не спи, а будува – и бди над нас, над нашите несъвършени и крехки дела, като ангел хранител. Приживе това бе неговата мисия – и съм сигурен, че и след прекрачването отвъд тази мисия продължава.
Тъй че – щастливо бдение, Данчо!