Приказка с много животни

Имало някога едно градче, забутано в най-затънтения край на една голяма страна. С нещо не било забележително то, освен с големия си зоопарк. Жителите му с основание се гордеели с него – бил обширен и в клетките му имало всякакви животни: тигри и лъвове, жирафи и камили, маймуни и мечки, лебеди и орли. Хората обичали да ходят там и да гледат животните. “Какъв зоопарк” – казвали си те. – “Дори в столицата нямат такъв прекрасен елен, да не говорим пък за жирафа!”

Имало един човек, който практически живеел в зоопарка. Грижел се за животните, почиствал клетките им, носел им храна, дори по някакъв тайнствен, свой си начин разговарял с тях – на техния език, разбира се. Бил го научил в течение на многото години, в които обхождал техните клетки.

Обичал ги и в тази си обич направо забравял за себе си. Вечер, когато директорът на зоопарка и служителите си тръгвали, той оставал; сутрин го намирали пак там. Почти не разговарял с хората, най-често отговарял само с “да” и “не”. Но пок с животните… с животните си бъбрел от сутрин до вечер, а с нощните животни и нощем.

Наричали го “Лудият Ханс”. И действително го смятали за луд – тъй като, разсъждавали те, кой нормален човек ще живее в зоопарка и ще си говори с животните? И кой нормален човек дори ще спи там – понякога дори в самите клетки – заедно с маймуната или лъва?

Ханс обаче не бил луд – просто бил обърнал гръб на човешкия свят – виждал му се скучен и ограничен. Бил се вживял в света на животните – слушал техните разкази за родните им джунгли, за приключенията им в саваните и планините. Слушал и техните оплаквания за сегашното им нещастно битие: слушал и съпреживявал.

Жалбите на животните го потресли дълбоко. Нямало нито едно животно, което да е доволно от сегашната си съдба. “Ние сме затворници” – казвали всички. – “Затворили сте ни в килии, изложени на показ. Липсва ни просторът, липсва ни свободата!”

– Да, но тук сте на сигурно място – опитвал се да спори Ханс. – Няма да ви срещнат ловци, няма да бъдете хванати в клопки, няма да изпитате глад и жажда. Храня ви по три пъти на ден, вода имате в изобилие, а ако се разболеете, ви лекуват. Не е ли по-добре да бъдете на сигурно място и да живеете повече, отколкото да бъдете свободни?

– Нищо не разбираш, скъпи Ханс – изръмжавал в отговор лъвът. – Какво са сигурността и добрата храна пред свободата? Искам да усетя дъха на напечената африканска савана, искам да дебна сред високите треви зебрите и антилопите, искам да вкуся плячката, която съм хванал сам, а не някой да ми навира пред муцуната месото на някакви незнайно от кого убити волове! Това искам – ако ще още следващата седмица да ме настигне куршум или да ме пронижат копията на някое туземно племе!

– Искам си простора, искам си сочните гъсти треви, искам си стадото, с което прекосявахме равнината под огромното жежко слънце – добавяла зебрата. – Не мога да живея сама в тази клетка от пет на пет метра, дето няма как да се затичам, освен в много мъничък, досаден кръг.

– Ама в твоите простори има лъвове и пантери – спорел Ханс. – Наистина ли за свободата си ще рискуваш да бъдеш изядена?

– Разбира се, че ще рискувам – отговаряла зебрата. – Ние сме създадени, за да бягаме от лъва, лъвът е създаден, за да ни преследва. Само когато живееш в рисков, несигурен свят, можеш да усетиш, че си наистина жив.

– Така е, така е – протръбявал и слонът. Дори аз не мога да бъда сигурен в пространствата на свободата, въпреки че съм най-големият. Колкото и да е сигурно в зоопарка, бих заменил стоте години живот, които ми остават тук, за един ден в опасната и непредвидима джунгла.

– Искам истински хдървета, вплетени в лиани и възвисени до небето – роптаело шимпанзето. – какво сте ме затворили тук с някакво сухо дърво с два клона, на които да правя маймунджулуци и да ви разсмивам? И отгоре на това ме обиждате, като ме наричате “човекоподобна маймуна”! Аз наричам ли ви “маймуноподобни хора”?

– Добре, разбирам ви, но какво да направя? – питал животните натъжения Ханс. – Клетките са такива, каквито са, не е в силите ми да ги променя…

– Пусни ни тогава! – призовавали всички. – Пусни ни на свобода!

– Но вие сте много далеч от родните си места – казвал той. – Никога не ще успеете да се завърнете през континенти и морета. Ще се страхуват от вас, ще почнат да ви преследват, а може би и да ви убиват.

– Нищо, нека поне опитаме – нека вдъхнем дъха на свободата, нека видим ненарешетено небе – възразил стария бял тигър Джак, който бил гордостта на зоопарка. – А после нека ни преследват, нека ни убиват. Няма да ни е за пръв път – нося цели осем куршума под старата си кожа.

– Нека, нека – подели останалите животни. – Искаме си свободата, това тук не е живот.

Ханс слушал техния ропот, виждал техния копнеж по свободата – и му ставало от ден на ден все по-тежко да гледа техния затворнически живот. Обичал ги все повече и повече, а паралелно с тази обич намразвал зоопарка – и всички зоопаркове по широкия свят. Струвало му се, че животните от ден на ден стават все по-унили, все по-затворени в себе си.

Чашата преляла, когато един ден заварил орангутана Боб свит в ъгъла, мрачен и унил. Той не отговорил на обичайния поздрав на Ханс, не докоснал донесената храна – въпреки че този ден тя се състояла от любимите му банани.

– Какво има, приятелю? – попитал Ханс и обгърнал с ръка раменете на орангутана.

– Нищо няма, Ханс, нищо. Нищо няма в душата ми, само пустота. Сега е размножителния ни период, братята ми гонят самките по дърветата и вдигат олелия до бога, а аз седя зад тези стоманени решетки и гледам как някакви двукраки ми се хилят. Дай ми въже, Ханс – въздъхнал отчаяния Боб и свъсил гъстите си маймунски вежди.

– За какво ти е въже, Боб? – почудил се Ханс.

– За да се обеся. Нали съм човекоподобен, все някак ще се справя.

– Не… Това не, не бива, Боб! Не унивай толкова, приятелю! – извикал ужасеният гледач.

– Трябва, Ханс – отговорил някак равнодушно орангутанът. – Иначе ще полудея – а ти виждал ли си полудял орангутан? Той е опасен, Ханс, много опасен. Изпада в амок, чупи всичко, не помни никого и нищо, само пушката може да го спре. Моля те, когато полудея, не влизай в клетката, за нищо на света не влизай…

Този ден Ханс не тговорил дори с кимане на другите служители от зоопарка, когато му пожелали лека нощ на тръгване. Само ги изгледал продължително с мрачен поглед. “Този Ханс съвсем се побърка” – казали си те. А когато на сутринта се върнали на работа, заварили клетката на орангутана отворена и празна.

Разбира се, настанала голяма паника. И – разбира се – веднага извикали Ханс. “Ти ли забрави клетката на орангутана отворена?” – дапитал строго директорът на зоопарка. За негова изненада Ханс отговорил достатъчно подробно и съвсем не така едносрично, както правел обикновено.

– Не, господин директоре – казал той. – Как можете да си го представите, та горкия Боб ми беше като роден брат! Нещо много беше тъжен и носталгичен напоследък, може би му липсваше орангутанка, не зная. Може би някак се е измъкнал съм – беше много умен, а нали е и човекоподобен… Мъчно ми е за него, директоре! Дали не можем някак да го намерим?

Опитали да го намерят, наистина. Разгласили вестта за изчезването му по местното радио, изпратили телеграми до околните градчета и селца, ловците от града организирали потеря, снабдени с пушки, които изстрелвали спринцовки с приспивателно. Напразно: от Боб нямало и следа.

През нощта поставили охрана в зоопарка. И въпреки това на другата сутрин отново намерили една клетка отворена – и едно животно липсвало. При това не какво да е животно – липсвал стария бял тигър Акбар, който – както казахме – бил гордостта на този зоопарк.

Този път паниката обхванала цялото градче. Децата не отишли на училище, хората се изпокрили по къщите си и не си подавали носа навън – освен по крайна необходимост. Всички полицаи били ангажирани с издирване на Акбар, а ловците отново направили хайка – само че този път пушките им били заредени не с приспивателни инижекции, а с куршуми от най-голям калибър. Тъй де – тигър е това, не е шега работа.

Отново разпитали Ханс, този път в присъствието на кмета и шефа на полицейския участък. Настоявали да опише всяка своя стъпка, всяко свое впечатление от преживяното този ден. Той разказал как нахранил всички животни, включително и Акбар, който бил съвсем спокоен и сладкодумен както винаги. После, понеже времето захладняло, отишъл в терариума и си легнал да спи в клетката на боата Тера, която винаги отоплявали добре, тъй като боата настивала лесно. И наистина – там и го заварила охраната, паникьосана от изчезването на тигъра.

– Внимавай, Ханс – казал директорът. – Ако изчезне още някое животно, тебе ще те затворя в клетката му, да знаеш.

След което Ханс си тръгнал, а кметът изразил мнението си за него, като почукал с показалец слепоочието си. Гледачът бил тъй убедителен в разказа си за това какво си говорил с тигъра, както и в тъгата си за неговото изчезване, че както неговата лудост, така и неговата невинност просто не подлежали на съмнение.

Удвоили охраната, накарали Ханс да обещае, че ще съобщи начаса, ако забележи нещо нередно, и за всеки случай пуснали един полицейски патрул да обикаля около оградата на зоопарка. На сутринта обаче паниката била пълна: този път всички клетки били отворени и липсвали всички животни. В една от клетките намерили самия Ханс, койъто си седял най-спокойно и се усмихвал загадъчно. А в друга – и тя била единствената заключена – намерили четиримата пазачи от нощната охрана.

Пазачите разказали как стигнали до отворената клетка на шимпанзето, извадили пистолетите си и влезли вътре, за да видят дали животното е наистина избягало, ли се спотайва в някой ъгъл. В този миг някой ги заключил отвън, като отгоре на това зъбато им се ухилил. Според пазачите това било самото шимпанзе. Не по-малко странен бил разказът на полицаите, които били намерени увиснали на клоните на едно високо дърво. Те твърдели, че ги сграбчил слонски хобот и ги въздигнал нависоко, те се хванали за клоните и в този миг слонът ги пуснал.

А Ханс? Ханс просто шашардисал своите разпитвачи, като казал с най-спокоен и ведър глас: “Пуснах ги, г-н директоре. Пуснах ги всичките и сега вече са свободни. Достатъчно ги държахте в този затвор. И тъй като искахте да ме затворите вместо тях в клетка, ето ме – сам влязох в нея.”

Разбира се, директорът незабавно го уволнил, а шефът на полицията незабавно го арестувал. Уведомили градския съдия за случилото се и той веднага свикал съдебните заседатели, за да решат как да постъпят с Ханс. Изправили го на подсъдимата скамейка и той признал вината си. Казал, че пуснал животните, за да им върне свободата – и че никак не съжалява за това.

– Този луд е непоправим престъпник – казал съдията. – Той унищожи целия зоопарк, с който толкова се гордеехме, и нанесе на града щети за милони. Моето мнение е, че и цял живот да лежи в затвора, пак ще му е малко.

– Точно така! До живот, до живот! – извикали в един глас съдебните заседатели.

– Тогава постановявам присъдата – обвиняемият се наказва с доживотна присъда за това, че съзнателно и злонамерено пусна животните от зоопарка и с това нанесе огромни материални и морални щети на нашия град – заявил тържествено съдията. Преди да стовари чукчето върху съдебната камбанка обаче, залата буквално се разтресла от мощен рев.

Всички се втурнали към прозорците – и какво да видят – площадът пред съда бил пълен с животни! Най-отпред стоял слонът, който блъснал с хобот прозорците и те се разтрошили. Зад него стоял лъвът, оголил заплашително зъби. Зад него се били наредили биволите и виторогите овни, свели рога като за битка. До тях шимпанзето надавало гърлен рев и удряло с длани широкия си гръден кош. По-назад се виждали зебрите, антилопите, високо над всички се извисявал жирафът, сумтели тапирите и бодливите свинчета, дори зайците и гъските се били наредили в боен ред, а между всички със зловещо съскане пълзели боята Тара и останалите змии.

– Ама… какво искат те… – запелтечил побледнелия съдия. – Преведи, подсъ… приятелю Ханс, успокой ви, умолявам те.

– Искат да ме пуснете, Ваше преподобие – отвърнал Ханс. – Иначе заплашват да ви набият, а даже и да ви изядат.

– Стража! На оръжие! Ние имаме пистолети и можем да стреляме! – извикал полицейския началник, който в този миг нахлул в залата. Но и неговия глас треперел, тъй като животните били много, а стражарите малко.

– Чакайте, чакайте – извикал Ханс – казаха, че искат да ви покажат нещо…

Всички се втренчили през строшените прозорци. Тогава предните редици на животните се разтворили – и хората видели белия тигър Акбар, който бил поставил лапа върху рамото на градския кмет, ужасно прибледнял и разтреперан, свит на топка под неговото могъщо туловище.

– Спрете! – извикал кметът – веднага приберете пистолетите и пуснете Ханс!

Съдията и полицаите трябвало да се подчинят на кметската заповед – всъщност на тях така им се искало да постъпят. Така Ханс бил освободен и приказката би трябвало да свърши, само че не свършила, тъй като не била ясна съдбата на струпаните насред площада животни.

– Имам идея за това – казал Ханс.

След това той, кметът, общинските съветници и животните седнали да преговарят. Говорили цели три дни и три нощи, като Ханс превеждал. И накрая стигнали до решение, приемливо и за двете страни.

Днес затънтеното градче отново има зоопрак, той обаче радва не само неговите жители, но и много прииждащи отвсякъде туристи, тъй като е единственият в света от този тип. А е единствен в света, тъй като в него животните са практически на свобода. Те обитават огромен заграден участък от пустата и дива земя, която отделя това градче от останалия свят. Никакви решетки вече не отделят животните едно от друго – всички живеят заедно. Е, наистина, понякога лъвът погва зебрите – но това е повече за спорт, защото тъй или иначе го хранят – защо да се мори? Орангутаните се гонят пак по дърветата – и да, вече са много, както и шимпанзетата – и няма за какво да тъгуват в сезоните на страстта.

Единствените същества, които виждат решетки пред себе си, са посетителите на този зоопарк. Те минават през големи, сглобени от решетки тунели, за да наблюдават животните в естествената им среда. Далеч по-интересно е така – да видиш как зебрата пие вода от езеро, от което се подават гърбовете на хипопотами и крокодили – или как масивните диви биволи пасат редом с изящните антилопи. И зоопаркът процъфтява, и славата му е голяма.

А Ханс? Той е новият директор на този толкова различен зоопарк. В крайна сметка всички решиха, че тази длъжност му се полага по право, тъй като той измисли този зоопарк и сдобри чрез него животните и хората от градчето. Сега живее там – сред самите животни, и продължава да си говори с тях. Казват, че вече записвал техните истории – и някой ден ще ги преведе и за нас.