От фюзелажа

Велизар Велчев

От фюзелажа

За да се появят тия редове, вина има моят приятел Йордан Хаджиев. Той е подстрекателят. Той е инспираторът, както го нарекох наскоро по повод „нашия” брой на вестник „Таласъмъ” – органът на таласъмлиите от Габрово, дето излиза редовно от дъжд на вятър. Защото бай Йордан има академическа слабост към латинския, останала му от времето на юридическия факултет.
Като му казах, че ще ходя до Сардиния за четири дена, той отсече: „Да напишеш пътепис!” И скромно даде за пример себе си: „Аз навремето като бях един месец в Съветския съюз, цяла книга написах!”. Добре, отвърнах му уклончиво, но по-сетне не се стърпях и я подкарах:

Е, не мога като поета и пътешественика Евлия Челеби да почна направо: „Това е един приятен град, с хубав въздух и вкусна вода, с градини и лозя, разположени на една височина. От трите страни го е обкръжила Тунджа и само откъм страна на северната звезда има възвишения и хълмисти места с лозя. Целият е оживен и украсен, домовете му са големи, а край реката Тунджа са разположени многоетажни каменни сгради, украсени с балкони. Благоустроен град е.”

Фюзелаж е купешка, френска дума, идва от „вретено” и се използва за нарицателно на корпусите на самолетите. Та седя си аз във фюзелажа, мисля си за думите на турския пътешественик, писани за Тунджа и за благоустроения град Ямбол, за Каляри, който също ще се окаже един приятен и благоустроен град и, разбира се, за Габрово, където ще се върна след едно кратко пътуване до Италия.
Излитаме от София, приятен град с мръсен въздух и лугава вода, разположен около Перловската бара, която от своя страна е заобиколена от села /сега квартали/ със звучни имена като Коньовица, Банишора, Малашевци, Подуене, Овча купел и други тем подобни шопски незабравки.
Самолетът е на WIZ AIR, нискотарифна компания, която вози куфарни туристи, отрудени жени, тръгнали да гледат посрани старци по къщите им из Италия, проститутки и каквото Господ дал. Сред тези последните се броя аз, не знам защо, но в края на фюзелажа, току до клозета, се чувствам избран.Машината е боядисана в розово-цикламено, розово-цикламени са престилките на стюардесите и всичко е някак хармонично, а не както във фюзелажите на AL ITALIA, където стюардесите са облечени в цветовете на италианското знаме /кажи-речи българското/, но за това – по-нататък.

Вдигнали сме се, прявим красив завой над Подуене и Коньовица за да поемем на запад, когато командирът Недялко Недялков със спокоен глас съобщава, че сме ударили птица и трябва да се върнем на летище София за оглед на самолета и презареждане. Който искал, можел да се откаже от полета. Замирисва на приключение.
На летището от фюзелажа слизат три мургави проститутки с двамина сводници. Стоката е скъпа и не бива да се рискува, ако ще командир на полета да е самият Недялко Недялков, мометата са облечени оскъдно като за работа и носят малки скъпи чантички, обточени с фалшиви „сваровски”. Чантички, които не пречат на походката и служат за носене на пари, червила и кондоми.
Ние с жена ми оставаме на местата си, защото го чакаме това пътуване от половин година, защото в Милано ще ни посрещнат Кремена и Даниеле и защото те са ни купили биети за утрешния полет от Милано до Каляри. Навързана работа, гоним ден и час, не сме на свободна практика като циганските хубавици.
След час и половина отново сме във въздуха, командирът Недялков ни е пожелал приятно пътуване, под нас са Подуене и Коньовица, напред са пухкавите кълбета на облаците, остров Сардиния и Тиренско море.

Това за остров Сардиния го е намислила Кремена. Тази наша дъщеря, която освен красива и разсъдлива е и малко нещо лудичка като баща си, както се изразява Пепа, е намислила повод да ни покани: през лятото в Сардиния можело да се види колония розови фламинги. Минава ми през ума, че с тоя самолет в розово-цикламено и с поличките на стюардесите в същия цвят ние самите сме едно голямо розово фламинго, но не го казвам на Пепа, защото ще се намръщи.
Милано е гордостъпен, малко надменен град, който има три летища, но и трите ги е разтикал по на петдесетина километра от себе си – няма да позволи Милано на самолетите да трещят над покривите на катедралата Ел Дуомо и над самата Миланска скала я! Така де, това да не са покривите на Коньовица и на Подуене!
От Бергамо, „нашето” летище, до Милано се стига с автобус. Шофьорът и неговия помощник канят пътниците с широки усмивки, помагат при товаренето на багажите и продават билетите от ръка: „бон виаджо!”

Преди години си купихме с Пепа един българско-италиански разговорник, който почва с думите: „Когато дойдете в Италия, се усмихвайте повече от обикновеното”. Не зная дали самите италианци са чели въпросния разговорник, но всички се усмихват така, сякаш са го наизустили.
Слизаме на гаровия площад и ето ни – дошли сме. Усмивките са по лицата ни. Гарата е с внушителна фасада, нещо като райхстаг. Била е открита тържествено от Хитлер и Мусолини през миналия век. Сега около нея буквално бъка от просяци и продавачи на селфи стикове. В нишите край входовете, под дърветата в парка и къде ли не се стелят смачкани и излъскани от употреба кашони – леглата на клошарите. Усмихваме се. Повече от обикновено.
Кремена и Даниеле живеят в малък луксозен апартамент с две бани и една котка, кръстена Пруди. Означавало „добродетелна и благоразумна”. Освен тези си качества, тя е и невероятно страхлива, но се показва от стаята си – знак, че сме добри хора. Смеем се с нашите домакини, а на мене ми се струва, че и самата Пруди леко се подсмихва.
Рано сутринта пътуваме към другото летище, Елмас. Таксито се управлява от жена – усмихната и разговорлива. За половин час тя и Даниеле успяват да произнесат толкова думи, колкото аз изговарям за един месец на работното си място. А италианците приказват по-бързо от нас, българите. Не зная защо си мисля за „тайната и пълна с богохулства книга на богомилите от Конкурецо, писана от Назарий, епископ български”, според приписката към този шедьовър от тринайсети век. Пристигнали сме, жената ни стоварва куфарите. „Чао, чао! Грациа милле!” Тия не се шегуват, освен че благодарят, благодарят много.

От въздуха Сардиния изглежда жълт, спечен остров сред изумрудено, усмихнато море. Владели са го кои ли не, испанците са построили по цялото крайбрежие каменни кули-крепости, които имат видима връзка една с друга, а на знамето на острова са изобразени четирима черни крале с бели забрадки и огромни обици на ухото – знак на власт ли, на суета ли, кой да ни каже. Говори се на местния език „сардо”, който има три основни диалекта, всеки с по два поддиалекта. Твърди се, че става дума за население от около милион и половина души и площ колкото четвърт България. Заради музиката изписвам имената на провинциите: Каляри, Карбония-Иглесиас, Медио Кампидано, Нуоро, Олбия -Темпио, Олястра, Ористано, Сасари. Зави ли ти се свят?
Вече сме в Каляри, главния град на острова. Оказва се, че сме на трийсет километра море от Тунис – кажи го, речи го, в Африка. Африка, ама друг път – на пристанището е спрял един чудовищен кораб, същия като оня „Коста Конкордия”, дето потъна в Америка. Този е „Коста Диана”. Снимаме се с него, разбира се, и ний сме взели нещо от света!

Кремена е запазила стаи в малък хотел в центъра на града. Всъщност хотелът се състои от две стаи, колкото ни трябват на нас. По онези краища банята, тоалетната и бидето са задължителни приставки на спалните, почти като у нас. Не е задължителна обаче огромната тераса-покрив, която спира дъха. Разработка на вещо око, умела ръка и дебела кесия, това представлява луксозен парк с екзотични растения, шезлонги до смокинята, лежанки около кактусите, джакузи в един от ъглите и дебела сянка в другия край, където ще ни сервират закуските. Подът, или по-точно подовете, защото нивата са няколко, както и невисоките стени са дърво и тухли от червеникава пръст. Всичко е някак тухлено, без да е натрапчиво или прекалено, от същата пръст са и огромните саксии, в които растат дървета и ние се чудим как са са се появили тук, след като такова нещо не може да мине през вратите, да не говорим за асансьора, който ни качва до шестия етаж.
Под нашите спални и екзотичната тераса е семейството на сеньор Родригес и нашият маршрут до спалните задължително минава през тяхната гостна, покрай техните усмивки, покрай тяхното сдържано „бонджорно” и „бонасера”, покрай едно неприкривано достолепие. Няма да описвам гостната, ще кажа само, че е от онзи тип гостни, дето сме гледали по филмите – с портрети на предци по стените и рицарски доспехи в двата края.
„Как ти се вижда?” – подпитва Кремена и се усмихва с всичките си зъби. „Не съм влизал в по-хубав хотел от този” – отвръщам простодушно, а тя скромничи: „Амми, защото имам вкус!”
Закуските сервира сеньора Родригес. По-точно сервира нарочно извикано момче или момиче, всеки път различни. Има и такива с дръпнати очи. Допускаме, че това е част от екзотичния план на сеньората, както и че има някаква фирма, на която можеш да си поръчаш сервитьор за час, два, три, колкото ти трябва. Всевъзможни видове кафе и чай, десетина вида сладка и мед, тънко нарязани меса, пъпеш с прошуто. Наблизо се издигат кулите на цитаделата „Сан Микеле”.

От Милано до южния край на Сардиния се лети горе-долу колкото се лети от София до Милано. Само че в самолетите на „Ал Италия”, за разлика от нашите, има безплатно сервиране. Нещо безалкохолно, малко солетки, малко ядки. Малко, но от сърце, както казваме ние. Стюардесите са облечени в цветовете на италианското знаме – зелени чорапи, червени полички и бели блузки. Малко са смешни, особено откъм чорапите, но нали казахме, че тук усмивките са си чиста добродетел.
Били сме път до Каляри не само заради яденето и пиенето, а и заради нещо, което смятаме за най-важно – да гледаме, да видим. Да го пообиколим тоя остров, да го прекосаме насам натам, да му се невиди и остров. Затова Даниеле, който обича хубавите неща и по-специално големите черни коли, показва характер още на летището. Отива до магазията за коли под наем и се задава с една нова и черна „Ситроен пикасо чи куатро”. С климатик можеш да прекосваш прашния напечен остров както си искаш!

Даниеле и Кремена са женени наскоро, работят в различни фирми, но позициите в работата им са едни и същи. Те са „проджект мениджъри”, което ще рече организатори, водещи на проекти. Това е една високоорганизирана прослойка люде, при които няма тън-мън. Така ние с Пепа /тя – художничка, аз – човек на свободните професии/, щем не щем, сме попаднали на когото трябва и щем не щем се оказваме организирани. По часове и по дни, по хотели и ресторанти, по музеи и розови фламинги. Под желязна, но нежно поднесена диктатура, която в нашия случай се оказва най-добрия вариант за краткотрайното островно приключение. „Чи куатрото”, научаваме, е било поръчано още преди месец! Да се оставиш в такива ръце е да ти е драго на сърце.

Номер едно – розовото фламинго. „Ей, как го уцелихме!” – викаме си ние с Пепа, когато пристигаме на станцията, откъдето потегля влакчето за фотосафари, тъкмо навреме. „Уцелили сте, другия път!” – разбирам по усмивката на Кремена и се сещам, че сме в лапите на организаторите. Розовото фламинго си е харесало плитките води на едни стари солници, където се кефи по цял ден – яде, спи на един крак, мушнало глава под крилото си, въди челяд и розовее. А розовее, защото храната му е солена и розова. Това са мънички солени розови рачета, които от своя страна се хранят с мънички солени розови водорасли. Така фламингото се боядисва отвътре навън. Влакчето потегля и спира, екскурзоводката обяснява ли обяснява, даже вади далекоглед на триножник, за да можем ние да видим фламингото отблизо, пак потегляме и спираме, крием се зад храсталаци и камъши за да снимаме, и пак.
На една от спирките стоя до водата и гледам как ветрецът духа голямо розово перо право към мен. Сигурно от сто метра разстояние. Перото е вдигнало розово платно и се носи по водата. Аз го викам с ръце, продължавам да стоя без да мърдам и след минута перцето спира до левия ми сандал. Чувам зад гърба си смях и по ръкоплясканията разбирам, че е имало свидетели на мълчаливата сценка, че част от групата е наблюдавала трогателната среща. Екскурзоводката се навежда, взема перото и ми го подава с усмивка. „Грациа милле.” Резерватът на розовите фламинги носи звучното име „Молентарджус”.

Номер две – цитаделата „Сан Микеле”. Цитадела като цитадела. Крепост като крепост. Стените й в основата са дебели колкото дължината на волска кола, пълна с камъни, заедно с воловете! Пазила е залива от нежелани натрапници, макар че тоя остров, както поменах, непрекъснато си е сменял стопаните. Като стана дума за стопани, да кажем. Тук мъжете традиционно са били овчари, а жените – по традиция домакини. По традиция старите са раздавали и завещавали земята си така: по-плодородните нивки, във вътрешността на острова, са били за момчетата, за синовете, а неплодородните покрай морето – за момичетата. Сега, когато туристите и морето хранят островитяните, нещата са се преобърнали. Сега се търсят булки със земя до морето!

Номер три – националният празник. Всъщност ние се сетихме за празника, когато колата спря да се движи. Бяхме попаднали в нещо като задръстване. Огромна колона автомобили под немилостивото слънце на Средиземно море. След малко разбрахме, че полицаите и карабинерите са спрели движението заради някакъв поход на пацифисти, организирон в чест на втори юни. На втори юни 1946 година в Италия се провежда исторически референдум след който от монархията се ражда Repubblica Italiana – Италианската република. Имахме запазена маса за вечеря на един малък площад, заобиколен от кръчми и „траттории” /гостилници/. Абе, целия площад беше изпълнен с маси под открито небе.
В Сардиния се произвеждат по 450 000 тона сол годишно, но по масите няма солници. Слагат се цели шишета със зехтин и оцет балсамико, но сол няма. Така се наложи да вкарам в оскъдния си италиански речник думичките „сале, перфаворе!”, след които на масата се поднасяше малко, колкото четвърт автобусен билет пакетче сол, гарнирано с белозъба като солта усмивка и неизменното „ил сале”.
На националния празник – национално ястие. Поръчваме местния специалитет. Върху голяма крива кора от корков дъб са нахвърляни листа от къдрава маруля, върху които са подредени мръвките – свинско, телешко и агнешко печено. Десертът е превъзходен, нещо като мекица с мед и сирене, наречено „сеадас”, пие се минерална вода. Аз нарушавам малко строя, като си поръчвам бира. Няма страшно, там бирата е в шишенца от 330 грама, това да не ти е България, да се продават двулитрови бирени бутилки с бонус от 250 грама! Решавам, че празникът е и мой, републиканската ми кръв кипи като газирана вода в Сардиния и плащам сметката – сто евра. Толкова е месечната ми инвалидна пенсия, но какво пък, да живее републиката!

Номер четири – плажът. За да го опиша, ще използвам сравнения с един от любимите ми плажове у нас – ахтополския. Така е по-лесно, пък и по-образно. Сбъркал съм една дума, изписал съм „срамнения”вместо „сравнения” и се усмихвам на находката си. В Ахтопол на път от театралните бунгала към плажа се прескача една локва от сладка вода. Тя църцори от азбестова тръба и е хладна, защото идва от мивките или там каквото и да е на театралния лагер, и в нея е приятно да потопиш прегрелите от пясъка крака, преди да влезеш в морето. Тук няма такава локва. Няма, да му се невиди, къде да си охлади краката човек!
На ахтополския плаж, за да си направиш място за плажната кърпа, първо трябва да разринеш фасовете с крак, да понатиснеш тези, които са на повърхността и като позачистиш така своето място, да приседнеш, впил зорко око в джапанките и сакчето с резена диня. Тук няма фасове. Просто няма; пушат ли тия хора; какви хора бе!
Пясъкът е ситен и златен, ахтополският… абе, не е за приказка, лежанките и чадърите са поръчани и ни очакват, в съседство компания немци разговаря оживено за готвене на риба, малко арийче прави водна пръчка и мокри сандалите на баща си, а той се смее и сочи пишлето му с пръст, не прелита сянка на облаче – даже и облаци няма тука…
Водата е кристално чиста, както казваме ние в Ахтопол и аз усещам, че нещо ми липсва: липсва ми допира на увита около кръста мокра найлонка. И найлонки няма. „Снимай водата – вика сериозно Пепа. – Снимай водата с острова и яхтата”. Снимам. Още една фотокартичка в таблета. Злънчеви зайчета, изумрудено синьо, тъмно синьо, мастилено синьо, загорял кактус, африкански бриз, цикламено-розово, фюзелаж… По плажовете на Сардиния няма нищо.
По плажовете на Сардиния има едно интересно нещо: топките. Различни по големина кафяви топки, направени сякаш от плъст, леки, когато са изсъхнали и тежички, когато са напоени с вода, идеални за замеряне. Морето подхваща някакви водорасли, почва да ги обръща и да ги търкаля по пясъка, додето те се превърнат на топка кафяви косъмчета, вбити едно в друго, приели идеалната сферична форма. Да ги имаше в Ахтопол, какво замеряне щеше да падне. Къде ти, ние турнири щяхме да си организираме с мокрите, а със сухите щяхме да кладем огън вечер, да печем миди на тенекия и да смучем бира. Ама яко, не от детски шишенца по 330 грама, а от двулитровки с бонус 250 грама отгоре! Няма такива работи тука. И да се чуди човек пари ли им липсват на тия хора, фантазия ли? Комай до тенекията ще вземе да опре работата, ама нейсе…

Номер пет – обиколката.
С „чи куатрото” из напечения остров се пътува комфортно. Не слушаме музика, предпочитаме да бърборим на някакъв език, който е смесица от български, италиански, английски и множество междуметия, които запълват емоционалните паузи. Освен първокласните пътища, които са скоростни и вървят в посока север-юг, юг-север, мушат се през десетки тунели и те карат да се чувстваш избран, има панорамни пътища покрай самото море. Избрали сме един оттях.
Пътят следва извивките на морето и на невисоките планини, докосва се до плажовете и катери баирите, за да може да се види Тиренско море като на длан. Крайбрежието прилича на дантела – заливчета и островчета, испански кули, кактуси, смокини, маслинени дървета, палми и храсталак. Храсталакът няма име, викат му средиземноморска растителност. Виждаме ожънати нивки и стадо дребни кози. Козарят е дребен и по своему е заприличал на коза – тънкокрак, избелял, облечен оскъдно в дрешки с цвят на непрана вълна. Да наречеш всичкото това красиво е израз на творческо безсилие.
Строителството, а то е навсякъде по крайбрежието, се състои от малки къщи, вписани в даденостите на острова. Тук разбирам, че една къща, както и стопанинът на къщата, се познават по покрива. В направата на покрива е душата на къщата. Направата на комините с тяхната сложна архитектура е вече докосването до небесата. Мене вече ме е срам от двускатния покрив на къщата ми в габровското село Калпазаните. Защото покривите на Сардиния почват от седем – осем ската и стигат до още толкова.
Спираме до алея с красиво подстригани палми. Мястото е тузарско, измежду дърветата, храстите и кактусите е надигнал глава триетажен четиризвезден хотел, който има пилонна украса: на пилонадата се веят знамената на държавите, чиито поданици са благоволили да отседнат тука. Веят се Германия, САЩ, Русия, Китай, Франция… В началото, разбира се, е местният флаг с четиримата черни крале, онези с обиците и забрадките. По плажа се търкалят кафявите водораслени топки. Сладоледът е задължителен. Ходи се бавно и така, че вълната да залива краката, да се отдръпва и ти да я очакваш да те залее отново. Сякаш завинаги. В моята книжна глава се ражда мисълта, че аз съм един аперцептивен човек, човек, у когото възприятията са зависими от миналия опит, от интересите и възгледите му, както и от състоянието му в момента на усещането.

И за още един хотел. Заливчето е като от приказките, кактусите са бодливи като в американска прерия, от височината можеш да разглеждаш дъното на морето, да броиш цветовете на водата и даже да гадаеш колко е дълбоко. Даниеле, с очите на леководолаз, казва: седем – осем метра. Току до водата стърчи хотел. Нещо като хотел. Нещо като строено от българи по българско крайбрежие. С отточна мръсна тръба, заустена в морето. Само че тука, където се веят знамената на четиримата черни крале, на такива хотели им казват по няколко неприлични думички, глобяват натрапниците и нещото престава да бъде хотел. Като този – обрасъл с храсталаци, изгубил цвят заради пепеляка, умрял.

В Милано имаме нещо като прощална вечеря, отиваме на ресторант. И тук се случват няколко невероятни неща. Първо започва да вали. Разкошен, тропически дъжд се лее на поразия тук, в подножието на Алпите. Второ, Кремена ме е хванала под ръка. Така, че аз разбирам колко важно е това както за самия мен, така и за нея. Трето, дъждът е спрял.
Вървим към апартамента и тъкмо тук се случва четвъртото: спираме до един стълб. Железен, за улично осветление. И чак когато Кремена казва „Виж как се краде в Италия”, виждам колелото. Останки от велосипед, превързани за стълба с тежка верига. От някогашното возило са останали само рамката и задната капла. Под светлината на уличната лампа, под дебелия слой прах наоколо, това прилича на абсурдна художествена инсталация. Внушението се допълва от поникналия бурен до каплата, символ на живота, който се въззема над прахта. Вървим, хванати под ръка.

Утре ние с Пепа летим за София. Оттам ще си хванем рейса за Габрово.

Във фюзелажа, не знам защо, си припомням за князете на ада: Луцифер, Мефистофел и Велзевул. Както и едно стихче, което съм писал като малък. Озаглавено претенциозно „10 000 метра”.

Бе някъде към сто по Целзий –
прегръдките горещи бяха,
а и целувките – горещи също.
Топях се в тоя ад –
един любовен делник –
и мразех безпричинно,
ала мъжки.

Непоетичен бях
като чиновник гладен;
така и гледах
към сребристия бонбон
на самолета.
А писах някъде за слънчевите водопади
и за това,
че от крилата му започваше небето.

След туй със грохота,
със огнения дъх на керосина,
летището успяхме да отблъснем.
Разноезична,
мисълта че можем да загинем
заспа в салона след въздишка къса.

Мълчахме в небесата
и препускахме,
като звездица тенекиена нагрети:

На разстояние една целувка
споделяхме до смърт една планета.

И пак си спомних за Ямбол, за Евлия Челеби, за това, че в Сардиния изучават, като отделен от италианския, езика „сардо”, употребяван от около милион и половина души. Че аз, пишейки на български – език употребяван активно от горе-долу толкова хора, защото в България останалите са цигани, турци, пенсионери, безработни и прочее нечетящи хора, пиша на нещо като „сардо”. Умряла работа.

Жан-Анри-Абдолониме Убичини, френски историк и журналист, почетен член на Румънската академия, през 1879 година е написал следното: „При северните поли на Шипченския балкан, в една красива долина, заобиколена отвсякъде с баири, стои закътан известният градец Габрово. Разположен по двата бряга на река Янтра, която струи под пет каменни моста, Габрово до Освобождението, със своите тесни, криви и оживени улици, с двуетажните си паянтови къщи с надвесени стрехи, с камбанариите и кубетата на своите четири църкви и със сахатската си кула, е напомнял на чужденеца-пътешественик селище от италиански характер.”
С бай Йордан се видяхме на жегавия плочник пред Общината. Всъщност аз ги видях с вярната Тони, съпругата му, и тя инспираторка. Излезли на разходка точно по пладне – той напълно сляп, тя недовижда, ама им се смее и носят майтап.
„И аз съм се разкопчал до пъпа” – викам, за да ме познаят по гласа. „Ами той нали от тебе гледа” – смее се Тони, а бай Йордан: „Написа ли го?” „Написах го” – излъгах ей така, по навик. Само че ми стана чоглаво и като се прибрах на сянка, седнах пред писалището.
Ами, това е.

Юли 2017, жега