*

Късен следобед. Сенките се разпростират по целия ми двор, само от ъгълчетата наднича светлината, започнала своята игра на криеница с мрака.

 

 

*

„Десетте хиляди същества присъстват в мен до едно“ – думи на Мън Дзъ в антологията китайски мъдрости, преведена от Крум Ацев. Десетте хиляди същества са множествеността, в която се разпада едното през погледа на човека, както камъкът се разпада в пясък през времето. Но както едното се разпада на частици, така и всяка частица съдържа цялото – съществата живеят в нас и чрез нас, песъчинката укрива в себе си вселената.

 

 

*

За да разбереш непроницаемата цялост на този свят, може би първо трябва да го фрагментаризираш, да го раздробиш – и след това да го сглобиш отново. По нов и различен начин, разбира се.

 

*

И няма как да се обгледа целостта – освен през фасетъчните очи на фрагментите.

 

*

В сърцевината на снежната планина, далеч от шумотевиците и техните отгласи в разтерзаната съвест, се чувствам като снежинката, която пада уж случайно и нехайно от небето, но знае много добре къде пада и защо пада.

 

 

*

Блуден син без дом, в който да се върне – това е човекът от днешния размирен век.

 

 

*

Местата, които обичам, бавно се променят. Но може би аз се променям, а те си остават същите? Или може би времето изхабява – и свежестта на спомена не може да бъде догонена при всяко от завръщанията ми към онези територии, в които някога съм бил щастлив.

 

 

*

Какво е човешкият живот, ако не отстояване на себе си пред масирания натиск на обстоятелствата, с които все се сблъскваме, преди да разберем, че техния наниз е броеницата на нашето битие?

 

 

*

Гледам знакът „Стоп“ на пустия път и си мисля – дали пък не е сигнал да изчакаме, додето престарелите ни, задъхани души настигнат телата? Помним ли старата бедуинска мъдрост за керваните в пустинята – и защо ли все бързаме и бързаме, след като нямаме докъде да достигнем, освен до собствените си следи в праха, оставени от първите ни стъпки?

 

 

*

Както облакът не може да издраска небето, така и най-силната врява не може да накърни тишината. Тя е, което остава след отминаването – включително твоето.

 

 

*

Все чакаш. Какво още чакаш? Време е.

 

 

*

Колкото по-дълго оставам сам, толкова по-плътно населен се чувствам.

 

 

*

Пространството на интимния опит: онова пространство, наподобяващо елипса, получена от пресичането на две окръжности – аз и ти; онова аз-ти пространство, в което всеки от двамата е равноценен на другия – не е ли това Едем, не е ли това обетованата земя, в която сме започнали отначало и сме живели истинно? Може би да – това е обширно, но кратко пространство; то вмества в себе си целия свят, но се мярва само за миг – като мираж на хоризонта на битието – и след това изчезва. Аз си оставам аз, ти си оставаш ти – двама воини, сражаващи се сред пустините на ежедневието.

 

 

*

И не мисли, че животът ти е минал напразно. С всяка наша смърт осиротява Бог.

 

 

*

Последната игра, която ти остава: да кокетничиш със смъртта.

 

 

*

Светът, лишен от тайнства и вълшебства, е безкрайно скучен и омерзителен. Бъди готов да ги защитиш, вдълбай им убежища в своето съзнание.

 

 

*

Как мушицата чува камбаната? Как ли ние чуваме тишината?

 

 

*

Все живея с усещането, че събитията около мен не са това, което трябва да бъдат, и че някакъв низ от случайности подменя живота, който ми бе отреден. Това обаче е фалшиво усещане – по-скоро ти не си това, което трябваше да бъдеш, за да изживееш живота си пълноценно.

 

 

*

Залез на слънце зад облака. Обагря го в червено, врязва го с пределна острота. По неговите контури ходи Бог.

 

 

*

Всички религии се мъчат да надмогнат смъртта, да прогледнат отвъд нея, да одарят човека с измеренията на вечното. Не, това не е пътят. Трябва да я приемем, да се научим да я гледаме в очите, да се съгласим, че тя ще бъде нашата неизменна сянка.

 

 

*

Ницше: Аз казвам и нямам време да доказвам. Казването е пророчество, интуиция; доказването е логика – черноработник, който гради подпори в забоите на философията.

 

 

*

Битието е осмеляване. Ако не се осмеляваш да престъпиш някои граници, не живееш.

 

 

*

Щастлив е само този, който е способен всяка сутрин да започва живота си отново и на чисто – захвърлил обременяващия товар на миналото.

 

 

*

Твърде дълго живях. И тъй лабиринтно, че сигурно смъртта се е загубила.

 

 

*

Сънят е фуния, през която изтича впесъченото време. И това изтичане ни помага да продължим – без него бихме били погубени от непосилната му тежест.

 

 

*

Смъртта също е случка – случка по дългия път.

 

 

*

Нека си представим битието без представата за време. Рай или ад? Фактът, че изобщо си задавам този въпрос, е многозначителен.

 

 

*

Времето не тече от днес към утре. Всъщност то описва концентрични, разширяващи се кръгове – като камък, хвърлен в спокойна вода.

 

 

*

Фрагментарното писане е по-скоро задаване на въпроси, отколкото даване на отговори. Чрез него може би си даваме сметка, че въпросите са по-важни от своите отговори. Че те са стълбата, по която можем да се изкачим – дотам, където всички отговори губят значение.

 

 

*

Пръстът, който сочи към луната, не е самата луна. Думите, които изричат битието, не са самото битие. Ти, който живееш, не си самият живот.

 

 

*

В писането времето спира да тече от началото към края – и нишките му могат да се сплитат.

 

 

*

Остава ми точно месец до деня, в който ще встъпя в седемдесетата си година. Какво отброяват всъщност рождените ни дни? Стъпките на отиването към, или стъпките на завръщането от?

 

 

*

Когато в теб има празнота, не се опитвай да запълниш дълбините й с думи. Взри се в дълбокото, мълчаливо погледай, приеми го – каквото и да видиш там.

 

 

*

Сега, когато пътят е извървян, разбираш колко много си раздал и колко много е отнето. Чувстваш се като молив, върху чийто връх много пъти се е въртяла острилката – и вече едва успяваш да го държиш между свитите си пръсти.

 

 

*

Според една дзенбудистка фраза „Пустотата няма гръб или лице, полетът на птиците не знае изток-запад.“ Истинското битие не се вкопчва в конкретното, не се вмества в рамки и общоприети критерии. Истинското битие живее под кожата на видимото, то е аморфно, безформено и вечно.

 

 

*

Понякога животът се смрачава. Когато няма светлина, търси я в себе си.

 

 

*

Опърпани преспи – дрипи от плаща на зимата. И един минзухар.

 

 

*

Греховната, окаяна земя – с излинели треви и обезлистени дървета. И първата снежинка се отронва от надвесените облази – като сълза, като надежда?

 

 

*

Защо ли все си мисля, че човешкото не е и не може да бъде предел?

 

 

*

Нишките светлина са паяжината, с която Бог ни хваща.

 

 

*

Времето съществува само ако си представим, че животът ни се простира единствено от раждането до смъртта. С други думи казано: времето е продукт на екзистенциалните ни страхове.

 

 

*

Смисълът да живееш е в това да се осмеляваш. Да пристъпваш границите. Да разбиваш черупките на навика. Да се присмиваш над конвенциите и социалните принуди. Да виждаш отвъд реалността. Да бъдеш присмехулник и измисляч. И с нехайството и лекотата, с които отроненият лист полита към земята, да изговориш вселената.

 

 

*

Разделението на нашия свят не е вече само в това, че едни имат повече, а други по-малко, или че едни живеят по-добре, а други по-зле. Разделението е и в разказите по глобални екзистенциални въпроси: кои сме ние, къде отиваме, в какво вярваме, какъв е смисълът от нашето съществуване, кое е добро и кое е зло. Откакто религията, нейните ценности и нейната етика престанаха да бъдат цивилизационно свързващо звено, тези разкази са различни и разликите между тях пораждат конфликти и разделения.

 

 

*

Великото преселение по време на ледената епоха е било от север на юг, днес сме пред друго такова заради глобалното затопляне – от юг на север. Може би някой ден, ако човечеството оцелее, ще има и трето велико преселение – от земята към някъде другаде.

 

 

*

В двора на бунгалото ми има голямо кръгло огнище, пълно с пепел от ланшни треви. Помислих си, че в този пепел се таи и паметта за сезоните, които са отминали. Помислих си, че и аз съм отминавал заедно с тях. Това отминаване не е оставило следи – нищо от осезаемото за всички нас минало не оставя следи – пепелта е равна и сива. Това е, което ще остане след нас.

 

 

*

Да бъдеш е грижа. Питайте лястовицата, която стотици пъти на ден слита към гнездото си от глина, която сама е пренесла в гушката си, за да нахрани своите малки. Без значение, че когато през есента отлитнат, те вече няма да познават своята майка. Нито пък тя тях.

 

 

*

Важно е да се живее просто. С колкото се може по-малко усилия и с колкото се може повече въображение.

 

 

*

Дали сенките, които се очертават на земята, са проекция на самите неща, или самите неща са проекция на сенките? Аз ли вдигам ръката си, или моята сянка го прави, а аз го повтарям?

 

 

*

Битието не е нещо застинало, твърдо и неизменно. То е гъвкаво, пластично, мени се всеки миг, разлива се на ръкави, което преливат един в друг. Този, който разчита на постоянното и неизменното, просто е сбъркал адреса – трябва да отиде някъде другаде. Това другаде няма къде да бъде, освен извън живота – сиреч в небитието, което е единственото обиталище на трайното в нашия шарен свят.

 

 

*

Чирепчетата от счупената делва. Ако има Бог, някой ден те ще запълзят едно към друго – и изгубената цялост ще бъде постигната отново.

 

*

Преди малко написах „ако има Бог“ и внезапно се сепнах – ами ако няма? Ако животът е само шаваща плът – без никаква трансцедентална перспектива? Тогава ръката ми би трябвало да спре да пише – защото от писането няма да има смисъл, както и от паметта, както и от болката, както и от онази взаимност, която ни крепи в този грешен свят – въпреки всичко.

 

 

*

Някога хората са строили Вавилонската кула, за да стигнат до Бога, убедени в своята принадлежност към един род – общият език им е давал както самочувствието, така и силата да го направят. Когато Бог съборил кулата и човешките езици са се разбягали един от друг, тогава човешкото единство изчезнало, а с това и силата человеческа. Различните езици им дали основания да се делят на чужди и свои – с това деление раят свършил и дошло времето на взаимното изтребление и на откъслечното, ограничено от смъртта битие.

 

*

Тишина. Само тънки гласчета на птици – конците, които скърпват кръпките в нейния пачуърк.

 

 

*

Паметта складира информацията, кодира я, за да може да бъде намерена. След време обаче кодовете се изличават, забравяш ги – но от това не следва, че самата информация, съдържаща се в спомена, е изчезнала. Понякога дори един случаен елемент, свързан с този спомен, е достатъчен, за да го възкреси, при това толкова ярко, че започваш да се опасяваш, че може би изобщо няма забрава.  Може би някъде в съзнанието има склад, в който се съхранява преживяното – и то може да бъде възкресено с яркост и острота, която буквално заличава настоящето – и можеш да изминеш отново пътеката, чиито координати и чието ухание си забравил.

 

 

*

В начина, по който жената приема мъжа, има много тайнство и малко недоумение.

 

*

Да живееш хаотично не е презрение към реда. По-скоро е съгласие с хаоса, с неговата демиургическа природа – и разбиране, че той всъщност е непреодолим – и че в него се крие утробата, от която се раждат нещата.

 

 

*

Нашите убежища са градени така, че да ни отделят от околния свят. Би трябвало да е обратното. Би трябвало те да ни вписват в него – както дъждовникът се вписва в калната пръст, през която пролазва.

 

 

*

Фрагментите най-вероятно са възникнали като жанр от приписките, които някога хората са оставяли в полетата на прочетените книги – или на празните страници в техния край. Това предполага и техния вторичен характер – фрагментите са полемика с прочетеното и преживяното. Те се оттласкват от онова, което е било и което вече е било изговорено – така, както гмуркачът се оттласква от дъното, за да изплува.

 

 

*
Бисерът, който съзрява в мидата, като превръща във вкаменелост нейните секреции и ги наслоява върху някоя случайно попаднала песъчинка, е най-добрата илюстрация за протичането на времето. Или може би по-точно: за илюзорната ни представа за неговата природа. Сърцевината на тази представа е една: ставане, или, ако щете, сътворение. И още: времето не ни отминава безвъзвратно, то се утаява в нас, наслоява се. Както седефът върху песъчинката в сърцевината на бисера.

 

 

*

Хората тъй често се оплакват от сивотата в живота си. Това най-вероятно се дължи на факта, че всъщност не знаят нито защо им е даден, нито пък какво да правят с него.

 

*

Дистанцията между хората се дължи на житейските ситуации, които ни изправят един срещу друг. Бог ни е дал инструментите, с които да преодолеем тази дистанция – състраданието, емпатията, обичта. Ние обаче сме предпочели да мислим за това, което ни разделя – и точно това мислене ни е донесло безкрайно много страдания.

 

 

*

Облакът хвърля сянка: както всяко ефимерно явление. Небето не хвърля сянка. Неговата бистрота не допуска нищо, което може да препречи пътя на светлината. То просто е – дори и когато най-мрачните облаци изцяло го покрият, ние нямаме основания да се съмняваме в неговото битие – и в неговото присъствие зад тях, временните, които тъй или иначе ще се извалят или ще отминат с ветровете.

 

 

*

Винаги съм се чудил: с какво насилието е привлекателно? Защо хората с усмивка на уста гледат филми, в които убийствата са всяка втора сцена? Защо се забавляват, като гледат кеч или боксови мачове? Защо Чарли Чаплин е смешен, когато хлопне някого по тиквата и той подбели очи? Нямам отговор на този въпрос – и не се задоволявам с лесния отговор, че насилието било нашата втора природа. Ако този отговор би бил верен, то това би означавало, че наистина идваме от джунглата. Само че аз знам, че душата не идва оттам. Остава другият възможен отговор: че човек дава простор на зверинното в себе си, което обаче не е сърцевина, а само рудиментарен остатък от някакви тъмни времена, в които Бог още не е вдъхнал на човека своя Божи дъх – и следователно човекът не е сътворен от него, а просто е намерен, заварен е тук, както Робинзон е заварил в Пасифика своя Петкан.

 

*

Не е достатъчно само да бъдеш прецизен и точен в своите наблюдения – и да бъдеш умен в своите заключения, за да бъдеш евристичен. Нужна е и мъничко лудост.

 

 

*

Когато започваш живота си, има един щастлив период, в който всичко е още възможно. Животът ти – предстоящият – е още неоформен, мек като глина, може да приема нови форми и да се развива в много посоки – имаш избори, които наистина зависят от теб и можеш да ги направиш. С времето възможните избори намаляват, стават все по-невъзможни и по-невъзможни – докато накрая ти остане само проживяното – без възможността да избереш нещо друго – и с неговата категорична неизменност. Но тези избори и тези нереализирани възможности не изчезват, не. Преселват се в паметта ни, която освен реалния ни живот съхранява и многото бленувани, ала пропуснати битиета – многото пътища, които не сме извървели, но бихме могли да извървим.

 

 

*

Не се опитвай да хванеш с длан светлината. Остави я там, където е – нека сияе. Иначе болката от невъзможността да го направиш може да прогори ръката ти.

 

 

*

Ако трябва да се луташ, не го прави в мъглите на външния свят. Броди навътре, търси в себе си.

 

 

*

Разумът и интуицията могат да ти помогнат, но само те не са достатъчни. Нужна ти е болка, за да надмогнеш себе си, нужно ти е нейното изстрадване в самота.

 

 

*

Да запалиш две свещици в черквата – за живите и за покойните. Пламъчето, което поднасяш, е знак: съм с отворена душа, прераждането още е възможно.

 

 

*

Още един сън: сънувам човечеството като огромен пясъчен часовник, в който вместо пясък са насипани хората. Те шават, може би и крещят, но отвън не се чува нищо. Опитват се да се задържат, но стените са твърде гладки – и със зловещ съсък изтичат между стъклените конуси. Когато времето изтече, някаква невидима ръка обръща часовника – и съсъкът започва отново.

 

 

*

Известно е, че паметта е избирателна. Не толкова ясно е обаче как избира, по какви критерии. Защо например визии, които не са пряко свързани с нас и не ни интересуват особено, се загнездват в съзнанието ни и остават там десетилетия, а често от събития, които преценяваме като съдбовни, не остава нищо?

 

*

Никой не е длъжен да ни помни. Единствено суетата на живите настоява за памет след тяхната смърт. Помни се обаче само изключителното, а обичайното се забравя. Ако животът ти е протекъл само в неговите граници, няма как да бъде запомнен.

 

 

*

Паметта гради дворец от мигове, които си преживял – но пропуска множество други, за които няма за какво да си спомняш. Съграденият по този начин субстрат не си ти – това е само твоята представа за себе си, която няма как да съвпадне с реалното ти битие – то е прекалено дълго, протяжно, наситено с повторения.

 

 

*

Възможно ли е съзнанието да се самопречисти? Да изтрие наслоенията от правила, наложени отвън, досадата от повторенията, унинието от пораженията? Възможно ли е да заличим матриците, формирани от преживяното, с толкова радикален жест, че да започнем на чисто? Всеки, който го е опитвал, ще ви каже, че не е възможно. Аз обаче си мисля, че ако това не е възможно, ако не съществува потенцията да бъде направено, продължаващото живеене няма особен смисъл.

 

*

Ако не можеш да избереш, остави случайността да го направи вместо теб – нека тя те хвърли като монета и избере между твоето ези и твоето тура.

 

 

*

Трябва ли да пишем за времето, в което живеем? Или трябва да се срамуваме от него – дотолкова, че да го загърбим или да заровим главите си в пясъка?

 

*

Трябва ли да опитомяваме своето съзнание? Може би трябва да признаем, че в своя чист вид то е подобно на дивите животни – и разчита много повече на интуицията и на магичните знаци в сетивния свят, отколкото на здравия разум. Но не е ли красиво именно такова – диво и развихрено в своята свобода? Не е ли процесът на опитомяване и погрозняване на съзнанието?

 

*

Старите хора, които седят на пейките пред дома си и гледат как животът минава пред тях, без да ги докосне. Има някаква мъдрост в това съзерцание – в позицията на свидетел, предпочетена пред това да бъдеш участник, когато силите ти вече не достигат.

 

*

Най-голямото утешение е празнотата, която – знаем го – диша под всичките ни покривала, включително под кожата на тялото, включително под думите, които душата изписва върху гладката повърхност на водата.

 

 

*

Според прочутата формула на Емпедокъл „Същността на Бога представлява кръг, чийто център е навсякъде, а обиколката — никъде.“ Струва ми се че е прав: Бог не може да има периферия – всички сме част от него. Не по-малко вярно обаче е и другото: всички сме убежища за Бога, той пребивава във всеки от нас.

 

 

 

*

В „Дзен и изкуството за стрелба с лък“ барон Ойген Херигъл е написал следното: „Добрият стрелец се прицелва преди всичко в себе си“. Да, в себе си – въпреки привидния парадокс, който се крие в тези думи. В какво освен в себе си можеш да се прицелиш, какво освен себе си можеш да поразиш?

 

 

*
Най-прочутата картина на Гоген е озаглавена „Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме?“ Това название е като вик – вик, който не е преставал да звучи, откакто човекът е осъзнал, че е нещо повече от кожена торба, натъпкана с плът.

 

 

*

„Да дадем образ на онова, което виждаме в действителност, като забравим всичко, видяно преди нас.“ Тези думи на Сезан обобщават мисията на артиста – все едно на какво изкуство се е посветил. С две забележки: онова, което виждаме, в никакъв случай не е онова, което е прието да се смята, че е тъй наречената реалност – тя е пречупена през нас, трансформирана е – иначе не би могла да ни послужи за нищо. А забравянето на всичко, видяно преди нас, е императивното изискване на творческия акт: изкуството не е вторична дейност – и ако твориш, трябва винаги да започваш от нулата – така, както Бог е започнал да създава нашия свят.

 

 

*

Айнщайн съветва да откриеш в хаоса простота, в противоречията – хармония, а в трудностите – нови възможности. Всяко нещо съдържа в себе си своята противоположност, следователно и всяка драматична и пределно негативна ситуация може да бъде преобърната – стига да имаме сетивата за това.

 

*

„Повдигнете камъка и ще ме откриете“ – е казал Исус – „разцепете дънера и аз ще съм там.“ Тези думи са ключова част от неговите послания: Бог наистина е навсякъде – и следователно в нас.

 

*

Работата за Халил Джубран е да даваш чрез нея израз на любовта. Не можеш да работиш истински без любов – и ако тя те притеснява или отблъсква, то по-добре е да седнеш пред вратите на храма и да просиш от тези, които работят с любов. Уви – ние живеем в свят, в който повечето хора работят по принуда – и може би в тази си дейност създават някакви блага, но опустошават себе си – поради което носят повече вреда, отколкото полза.

 

*

Според Свети Антоний молитвата е непълноценна, докато молещия се не престане да съзнава себе си и факта, че се моли. С всяка дейност всъщност е така – докато изцяло не забравиш себе си в правенето, тя е и си остава непълноценна. И нека да добавя от собствен опит – с особена сила това важи за писането.

 

 

*

Една дзенска поговорка гласи: „Бъди господар на съзнанието, не се оставяй то да ти бъде господар.“ Бих я разтълкувал по следния начин: да бъдеш господар на съзнанието означава да разбереш, че ти си съзнанието и тази идентичност е толкова плътна, че нищо не може да проникне помежду вас. Да го оставиш то да ти бъде господар означава да мислиш за съзнанието като за команден пункт, имплантиран в твоя мозък.

 

*

Една мисъл на Ерих Фром, която задължително трябва да бъде гравирана върху портата на религиозното съзнание: „Независимо колко често човек мисли за Бога, ходи на църква, доколко вярва в религиозните идеи, ако като цяло остава глух за въпроса за смисъла на съществуването, ако няма отговор на този въпрос, той чисто и просто регистрира изтичането на времето и живее и умира, като милионите предмети, които произвежда. Такъв човек мисли за Бога, вместо да преживява Бога.“

 

 

*

Времето, с което разполагаме на този свят, е ограничено, живеенето обаче не е.

 

 

*

Накъде могат да ни поведат бащите? Отговорът е добре известен: в тъмната гора, към къщичката на баба Яга.

 

*

Утешението на всяка религия: страданието не е само твое.

 

 

*

Религията и църквата са две сестри, само че едната е грозна, кривогледа и вероломна.

 

 

*

Тези, които са недоволни от съдбата си и смятат, че нещо им е отнето; тези, които негодуват, че някой друг е заел позицията, която те заслужават; тези, които търсят равенство в неволите и искат ако някой е зле, да е зле на всички; тези, на които липсва мярата, по които делим доброто от злото – те, вечно роптаещите, са били винаги хранителната среда на насилието и на всички тирани в човешката история.

 

*

Ако чакаш някой друг да реши твоите проблеми вместо теб, си избрал най-прекия път към робството.

 

 

*

Както празнотата на главината осмисля колелото – както ни учи една дзенска притча, така и празнотата в съзнанието осмисля човешките усилия да бъде открита трансцеденталната перспектива на нашето съществуване.

 

*

Бог не действа – той просто оставя нещата да се случат. Самият потенциал за това случване е свидетелство за неговото присъствие.

 

*

Волята Божия не е нещо, което се налага като матрица върху човешкото битие. По-скоро тази воля е освобождаване на пространството, в което това битие може да се случи.

 

*

Не зная как става, но съществува някакъв творчески транс, в който без съмнение усещаш, че не ти пишеш словото, а някой чрез теб го сътворява.

 

*

Ако не вярваш в себе си, вярата в никакъв Господ няма да ти помогне.

 

 

*

Възможно ли е колективното полудяване? Твърде много прецеденти в световната история – и комунизма, и фашизма, и практиките на тероризма показват, че е напълно възможно.

 

*

Мога да си представя с колко надежди е свързвано началото на третото хилядолетие, колко хора са се надявали то да бъде и ново начало в човешката история. Вместо това се оказа само поредното безпаметство, поредното сриване в пропастта, поредното вилнеене на налудни сатрапи.

 

 

*

Ленността на духа е болест, много по-страшна от болестите на тялото. Когато боледува плътта, духовното може да намери сили и кураж да надмогне страданието, но когато боледува духът, тялото няма как да помогне.

 

 

*

Всъщност идеята за това, че притежаваш нещо, е феноменът, който в будизма се нарича Мая – измамната природа на нещата. Нищо не е реално в онзи смисъл, според който може да бъде притежавано. Всичко е в онзи смисъл, в който съсъществува – с теб и с цялата останала вселена.

 

 

*

Когато дяволът изкушава Исус в пустинята, той му казва да превърне един камък в хляб. Исус е вече е минал през четиридесет дневен пост – и би трябвало да е зверски гладен. Но отговаря: не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие. Това, че човек живее не само с хляб, е един от най-важните уроци, които са научени в пустинята – и е възможен само там – в самотата, в лишението, в липсата на всякаква опора, в примката на изкушенията, на предела на човешките възможности. Може би е време да се върнем към този урок, който тъй отдавна сме забравили – сега, когато огромното мнозинство от хората поставят притежанието на хляба като своя цел, а за духа, носен именно от словото Божие, отдавна са забравили.

 

 

*

Частта от цялото също е цяло.

 

*

Разказът за универсума е разказ  без сюжет. И няма как да бъде иначе – той не почва от и не продължава до. Кръгов е, или може би сферичен, пулсиращ и безкраен.

 

 

*

Тази нощ ще вали сняг. Утре ще се събудим други. Когато дойде белотата, светът вече не може да бъде същият. Нашият вътрешен свят също. Свежестта на бялото е атавистична, пробуждаща.

 

*

Лекотата на битието не би трябвало да ни радва – лесното живеене ражда безсърдечност, тя от своя страна разяжда смисъла да си жив. Само онзи, който е преминал през трудности и страдания, може истински да обича.

 

 

*

Няма материя. Има танц на енергии, които образуват форми и се преливат в други форми. И камъкът, от който е съградено ядрото на нашата планета, някога е бил бушуваща светлина. „Бил“ ли казах? Не – още е.

 

 

*

Песъчинката е това, което разранява мантията на мидата – и от секрециите на това разраняване се наслоява бисерът. Красотата е рожба на болката.

 

*

Исус не случайно се е отделил в пустинята, Буда не случайно е медитирал под дървото Бодхи. Подготовката за духовен подвиг неизбежно изисква самота, за да можеш да съсредоточиш своя вътрешен свят, да съизмереш себе си спрямо мисията, която ти предстои, да разбереш дали изкушенията няма да те отклонят от нея.

 

 

*

Бъди неистов. И в центъра на цялата неистовост отгледай нежност.

 

*

Жалбата на Исус, който казва: „Зверовете си имат убежища и небесните птици гнезда, само Синът Человечески няма де глава да подслони.“ Това е съдбата на всеки, който изкупва греховете на ближните: той не бива приет, защото е чужд, различен. Не може да се скрие никъде, не може да се впише никъде.

 

*

Свирепото стихотворение на Коста (Павлов, разбира се) за ходенето на Исус по водата, в което се оказва, че морето е пренаселено от всякакви кандидат-спасители, като всеки е затънал според вярата си: някои до кръста, други до шията, а за трети свидетелстват само мехурчетата на повърхността. Нека си спомним: в Светото писание Божият син ги наричаше „малроверци“. Тъкмо с маловерци е пълен нашият свят – никой не е способен да се отдаде изцяло на своята вяра – иначе всеки си вярва, но само донякъде.

 

 

*

Все по-осезаемо долавям как времето ми отминава: все по-малко разбирам това, което се случва – и все по-малко неща от тъй наречената действителност са ми близки – и могат да ми доставят радост. Роден съм в средата на миналия век – при днешния забързан темп на събитията това е безнадеждно далеч във времето. Така е с мен – но как ще бъде с тези след мен? Имам чувството, че хората все по-бързо ще остаряват, тъй като все по-бързо ще изостават от времето, в което живеят – и реалността във все по-кратки срокове ще става неразбираема.

 

*

Продължавам да пиша фрагменти. Приличам на затворник, който пробива дупка в тъмничния зид, но разполага само с игла – и рони песъчинка по песъчинка. Събира песъчинките в празна кибритена кутийка – и от време навреме ги гледа – мъчи се по тях да си представи свободата.

 

*

Дюлите, които жълтеят върху гардероба. Приличат ми на ангели, прогонени от царството на светлината.

 

*

Все подозирам, че Райската градина е запустяла, след като Бог е прогонил Адам и Ева оттам.

 

 

*

Може ли човек да се пробуди от живота си – като от някакъв дълъг и упоителен сън? Може ли тази пробуда да бъде едновременно просветление и смърт? Може ли смъртта да бъде окончателното наше просветление – фиксиращо мига, в който сме изпълнили докрай мисията, с която сме изпратени на този свят? Възможно е тези въпроси да ви изглеждат безсмислени и налудни – но те не са такива – и са напълно резонни, ако приемем, че битието ни не се изчерпва само с шаването на плътта.

 

*

Има междина между пробудата на съзнанието и пробудата на тялото – и никой не знае какво се таи в нейните междинни пространства, на какво са дом те и какво извира от тях.

 

*

В днешния свят човек е опасно надвесен над себе си, опасно втренчен в собственото си съществуване – като в бездна, която – напомня ни Ницше – в един момент също започва да се взира в нас.

 

 

*

Ако наистина искаш да разбереш този свят, пътят на познанието не е достатъчен. Трябва ти и малко вяра – в абсолюта, в Бог или в енергиите, чиито възможности и траектории са отвъд твоите способности да разбереш.