Из „Литания“

На опашката на историята

Бяхме там и всичко изглеждаше наред.
Чисти улици,
хора, показващи усмивките си,
градове, потънали в палми.

Сега, в сляпото петно на лудостта,
всичко това изчезва.

Не се веят бели знамена,
в цветните лехи покълват куршуми.
Новините не задълбават в детайли.
Една война, друга война
                          и рекламите нямат край.

Кланяме се пред екраните,
                         докато този свят се руши.
Скоро ще има нужда от командно дишане,
сякаш е балерина,
танцуваща на празна сцена,
а палците ѝ кървят.

Трудно ни удържа тази песъчинка,
на която сме стъпили,
а чувството ни за справедливост
е онеправдано.

Правим спасителни лодки от хартия,
но съкрушени, виждаме как камъните летят.

Спомня ли си някой какво стана с Каин,
къде изчезна брат му,
защо още слагаме брони,
но челата ни се пропукват
и се губим в мъглата?…

Войната

Не е зрителна измама.
Децата спират да растат.
Небесата си спомнят
последната теофания.
Тревата.
Ах, тревата!
Твърде нежни са тънките ѝ пръсти.
Отвръща очи от човека,
не вярва в прогнозите за времето
и в утрешния ден.

Не се свиква с тежестта ѝ –
пленница е радостта.

Подземни хора ражда тъмнината.

Достоевски стои
в ъгъла на прозорливостта си.

Война и мир сами се дописват.

И всички кораби са потопени,

когато лунатици
и безумци
натискат копчето на света.

* * *

Мина толкова живот,
в който стояхме защитени в непокътнат пейзаж.
Можехме ли да останем така завинаги?
Нашата люлка се разтърсва от световните стихии.
Единственият ни свят
е толкова зает да се поздравява с бомби.
Забрави какво се възхваляваше в песните.
Песните останаха без думи,
празниците – без песни,
тишината се оказа взривена!

По онези земи Бог
ходеше по водата и умножаваше хлябове,
говореше с притчи и обръщаше сърца.
А ние сякаш още седим в лодката
и чакаме спасение насред бурята.

Нощни спомени

Морето иде насън.
Нощта отваря калъфа си
и звездни цигулки протягат струни.
Къде отиват сънищата,
откъде праща своите послания споменът?
С отминали гласове
слънчеви ветрове оставят
печат в скалите.
Висока вълна се разбива в тях
и донася ехото.
Донася вятърът дъждовните флотилии
и разлайва кучетата.

Църквата на рибарите
стои на пост,
стегната в кръста си.
Има толкова неща,
пред които да застанем прави
в тъмната гора на неподвижността.
Пред тялото на морето
една енигма с любовно посвещение.
Горе, в небосвода
светли капки над фара.

Сред летните гори
ме прегръщаш като дървесен кръг,
показваш ми как градините на Юга
си проправят път,
а плащаницата на слънцето
се спуска
и осветява как едни уморени гребла
потъват сред пясъка.

Мъжът на лятото

                    на Одисеас Елитис

Чаках те на улица „Скуфа“
с атинското слънце.
Беше март и там бе домът ти.
Ти, синe на Крит,
край прохладата на една безкрайност
свидетелстваше с езика на Евангелието.

Търсех вълнението на един залив,
в който ухаят миртовите дървета,
носех книга за автограф –
бял седеф от наутилус,
но не те намерих.

Късно вечерта в Парос
един стар моряк ги подписа с твоето име,
докато пушеше,
докато пепелта от цигарата му
падаше като черни снежинки
върху страниците и времето.

Солени небеса

Лятото свърши.
Сбогувах се с него и с морето.
Харесваше ми как вечер
тялото му се разлива като непознат метал,
докато броим бялата светлина на мачтите.

Имаше дни,
в които идваха риби
и плуваха около глезените ми.
Чудех се какво става
и гледах под водата солените небеса.

Но огънят дойде
и земята се раздели.
Показа обгорелия си череп.
Плачех с хората
изгубили всичко.
В Еврос, Родос, Евия
гигантска хидра извиваше главите си
и с отровен дъх
заразяваше всичко.
Хората имаха едно желание
и се чудеха защо Бог се бави.
Морето и сълзите
извираха от един и същи корен.
Димът стигаше нависоко,
закриваше слънцето
и вместо роса падаше пепел.

Появиха се и заподозрени,
хора като разбити ключалки
с ръждясали ключове,
които трудно се превъртат
в правилната посока.

Нощите бяха тежки, задушни.
И тогава тръгвах да опознавам света.
Разгъвах картата на Балканите,
виждах колко сме си близки –
общи стени и пътища,
еднакви думи през огражденията.
Страх ме беше да погледна към планината,
защото усещах, че дими.
Пострадалите –
като островитяни, загубили лодките си –
нямаха и дървета за салове.

Есенните дъждове ще преобразят всичко,
но кой ще забрави духа на това лято?

Сега чета,
че Ел Ниньо се завръща
и зимата ще е мразовита и суха.
Моите три риби ще плуват в плитчините
и ще търкалят по дъното спомена си с мен.
Забравих там една шишарка от пиния.
След години ще се върна за сянката.

                  Гърция, лято 2023