Парадоксите на българското мислене

Мрачни перспективи и тъжни изводи – особено в народопсихологически план: за това говори дори непрофесионалният прочит на последните социологически проучвания, появили се в публичното пространство – тези на „Алфа Рисърч“. В скоби казано – сродни внушения правят и социологиите на другите агенции, но пък това е първото проучване, обхващащо периода от началото на предизборната кампания, а и „Алфа Рисърч“ най-малко от всички агенции може да бъде подозирана в политически пристрастия и натъкмяване на резултатите в полза на тази или онази партия.

Разбира се, става дума за доста сериозно разместване и промяна на политическите баланси, с шансове тази промяна да направи невъзможно удържането на досегашното статукво – и вероятно мнозина биха казали, че това само по себе си е радостен симптом за българската политика, известна напоследък тъкмо с вкоравяване на статуквото, ялови парламенти и боксуване на диалога между партиите – до степен, при която  тяхната коалиционна култура деградира до кръчмарска суматоха. За съжаление няма на какво да се радваме – резултатите по-скоро говорят за драматична липса на политическа адекватност у българските гласоподаватели, за пълна ирационалност на очакванията, а и за невежество, глупост и инерционни стадни инстинкти, характерни повече за поданиците, отколкото за гражданите.

Точно на такъв инстинкт се дължи и факта, че 30.8% биха гласували за коалицията „Прогресивна България“, създадена от бившия президент Румен Радев. И не е нужно да се залъгваме с презумпцията, че президентът винаги има по-висок рейтинг от политическите партии – всъщност рейтингът на институцията не се прехвърля автоматично върху фигурата на бившия президент в политическото поле. Имаме примери и в близката история – в края на мандата си Георги Първанов имаше рейтинг, не по-нисък от този на Радев – при неговата АБВ обаче този рейтинг се спихна като спукан балон. Защо същото не се случва при Радев с „Прогресивна България“ е сложен въпрос, но една от причините просто се натрапва – не малка част от българите го идентифицираха като поредния „спасител“, който идва, за да „оправи“ многострадалното ни отечество и клетите, стадающи българи.

Как да ни оправи по-точно? На този въпрос няма отговор – но като се има предвид редицата от досегашните спасители, то мястото на Румен Радев сред тях е повече от логично. Нека само си ги припомним: такива бяха Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и… Слави Трифонов. (Да  – и той! Нали си спомняте, че ИНТ беше първа политическа сила през юли 2021 г.? Нали си спомняте как щяха да изчегъртват ГЕРБ и какъв фамозен кабинет ни беше снесен право от диванчето на Слави?) Просто няма как избирателите, направили подобни ексцентрични персонални избори, да пропуснат фигура като Румен Радев.

И тук изобщо не става дума за политически избор – става дума за избор на нещо средно между племенен вожд и шаман, чиято функция не е да поддържа баланс в социалните структури, да гарантира справедливост и равен старт, да създава условия за по-висок стандарт на живот – а просто да води нанякъде, накъдето само той си знае; да ни казва кое е правилно и кое е грешно, кое е зло и кое добро – въобще да отмени тегобата на масата-народ да мисли с главата си и да държи съдбата си в собствените си ръце. Всъщност това е и основният парадокс при избора на „спасители“: де факто той означава отказ от това да направиш индивидуален избор съобразно своята воля, морал и ценности – и делегиране другиму отговорността да решаваш сам. Не случайно: добре известна е робската психика, според която да се живее, без да се поемат отговорност, е по-лесно, дори по-уютно.

Другият парадокс е, че изборът на спасител най-често е нещо като купуване на котка в чувал. Колкото по-скрито, абстрактно и фантасмагорично е това, което се продава на избирателите, толкова по-добре. Това личеше особено ясно при бившия цар, който не пое фактически никакъв реален ангажимент към своите избиратели – освен този да ни „оправи“ за 800 дни. Не по-малко отчетливо личи същото и при коалицията на Радев, който не само че „го играе малко цар“ (по думите на Бойко Борисов), но изглежда и за него „мълчанието е злато“ – и води своята кампания по принципа: по-малко яснота – по-висок резултат.

Би трябвало все пак тези българи, които се канят да гласуват за него, да се запитат какви са идеологическите, но и персонални гаранции за прекалено абстрактните обещания, които очертават неговия политически периметър. Също и с какъв личностен капитал разполага Радев, за да ги изпълни? С този на неговия Гълъб Донев ли? Или с този на неговите президентски съветници, сред които изобилстваха свързаните с ДС? Или с този на спортистите, които осребриха своя личен престиж в името на политическа кариера? И е много интересно как по-точно ще бъде постигната общата цел, посочена лично от него – онова епично преборване с корупцията и олигархията, след като лидерите на новата формация, начело със самия бивш президент, не смеят да назоват персонално олигарсите, с които уж ще се борят – и след като един от върховете на днешната българска корупция е тъкмо договорът с „Боташ“, струващ на България по милион на ден и сключен тъкмо по време на едното от двете служебни правителства на Гълъб Донев, при това с пряката президентска подкрепа?

С това парадоксите, до които ни водят данните от социологическото проучване, съвсем не приключват. Например според него 56.3% от българите припознават като стратегически партньор на България Европейския съюз, а само 19.5% виждат като такъв Русия. Е – тогава може ли да обясни някой откъде се вземат тези над 30% гласове за коалицията на Радев, който с всички свои действия се доказа като един от не толкова малкото български политици, активно подкрепящи режима на Путин и интересите на Русия в България? Как виждащите ЕС като партньор на страната ни гласуват именно за президента, който в разрез с мнението на същия този съюз твърдеше, че „Крим е руски, какъв да е“ – и че Украйна не трябва да бъде подкрепяна, защото агресорът тъй или иначе ще победи? Случайно ли беше това, че почти никой никъде в ЕС не канеше българския президент, освен на общи срещи, където го изтрайваха със стиснати зъби? И има ли наистина някой, който още да вярва, че става дума за  натовски генерал, който работи в полза на евроатлантическата солидарност?

Очевидно отговорът на този въпрос е положителен – поне за това говорят резултатите на „Алфа Рисърч“. Толкова по-зле за този народ, бих казал. Очевидно той си е заслужил управниците, които го сполитат (и как да не ги е заслужил, след като гласува за тях). Заслужил си е и безспорния национален герой в лицето на бай Ганю. Заслужил си е и Пеевски с голямото Д, и Борисов с кожената тужурка, и Радев с вкиснатата физиономия и фатмашката си душица. Страх ме е, че същият този народ няма много да му мисли, ако пак дойдат да го освобождават – този път от демократично иго. И ще посрещне „освободителите“ с хляб и сол – и сигурно тогава пак ще има концлагери, народни съдилища и планини от доноси, както и тихо недоволно мърморене, с преклонена главица и нос, опрян в руския ботуш.