По кого трябва да се равнява България според Румен Радев?

„Госпожи и господа министри, българите очакват от вас честни избори и защита от галопиращите цени, а не въвличането ни във война“ – заяви бившия президент Румен Радев по адрес на служебното правителство – и това беше неговата реакция по отношение на споразумението за сътрудничество в областта на отбраната, подписано в Киев от делегация на служебния кабинет. Онези българи, които се канят да гласуват за неговата коалиция и същевременно виждат в евроатлантическата ориентация геополитическото бъдеще на България, трябва много сериозно да се замислят – и то поради няколко причини.

Първо, защото тези думи зачеркват наивните надежди, че позициите на Радев като политически лидер ще бъдат различни от позициите му като президент – от времето, в което той съвсем откровено играеше ролята на основен защитник на интересите на Москва в българската политика. Тезата, че оказването на помощ за Украйна означава въвличането на България във война, беше основна негова теза още от началото на войната – разигравана с най-различни нюанси. Например „миротварческия“ патос, съгласно който – за да се запази мира, жертвата на една откровена и варварска агресия трябва да капитулира пред агресора, а всяка военна помощ би означавала да се гаси огъня с бензин. Или откровено заетата от руски опорки визия, че „Украйна настоява да води тази война. Но също така трябва да е ясно, че сметката се плаща от цяла Европа.“ – както се изрази той през 2023 г.

Второ, тази позиция много ясно показва къде се позиционира Радев в политическия спектър – а именно между „Възраждане“ и БСП. И никак не е случайно, че лидерите на тези две формации реагираха по сходен начин – заявявайки например, че премиерът Гюров няма мандат да подписва такова споразумение, тъй като е служебен, а не редовен премиер. Това, че Костадинов реагира така, си е в реда на нещата – друго и не се очаква от един лидер, известен с прозвището Копейкин.

Жалко обаче за Крум Зарков, който бе свързван с надеждите БСП най-сетне да се превърне в бутикова, но все пак нормална социалдемократическа партия. Оказа се, че както всички досегашни соцлидери, и този е здраво свързан с демагогията и лъжата. Влизайки в обувките на Копейкин с тезата, че българският премиер не е имал такива правомощия, тъй като е служебен премиер – и че подписването е направено „изненадващо, без мандат“, Зарков манипулативно скри истината за това споразумение – а именно, че то е било готово за подписване, одобрено и минало през всички процедури още по време на служебния кабинет на Димитър Главчев през 2024 г. Той обаче изклинчи в последния момент и се отказа да го подписва; по същия начин се измъкна по терлици и редовния кабинет на Димитър Желязков (едва ли трябва дълго да гадаете по чия повеля!). Друга старателно скрита подробност е, че самото споразумение е част от международна инициатива на НАТО, съгласувана на среща на върха във Вашингтон през 2024 г. – и че всички държави от ЕС са подписали такива споразумения – с две изключения, които обаче са повече от показателни: Унгария и Словакия. Можем да гадаем по кого тогава трябва да се равнява България според Радев, Костадинов и Зарков – очевидно по Орбан и Фицо.

И няма как да не си дадем сметка за третото, но не по-малко важно обстоятелство, за което говори позицията на Румен Радев. Той не просто мисли и действа като Орбан и Фицо – тоест като троянски кон в ЕС; нещо по-лошо – този модел на геополитически саботаж най-вероятно е и основната причина за новата му активация – вече като партиен лидер, а не като президент. Изглежда наследниците на ген. Леонид Решетников (който именно проведе кастинга за това кой да бъде кандидатът на БСП на президентските избори през 2016 г. – и избраникът беше Румен Радев) са особено загрижени от факта, че фигурата на Орбан като основен разединител и провокатор в ЕС е вече дотолкова изхабена, че той може и да не спечели предстоящите избори в Унгария – и затова подготвят резервен вариант, в който мястото на Унгария ще бъде заето от България, а функциите на Орбан – от Румен Радев.

Това вероятно е и причината, поради която всички проруски структури и развъдници на фалшиви новини в момента са мобилизирани за подкрепа на „Прогресивна България“, при което копейкаджиите са останали на сухо – като не толкова благонадеждни. Което, естествено, не би им попречило да се включат в подкрепата на някое бъдно проруско правителство в качеството си на присъдружна организация. Това е и една от основните причини хората, които смятат да подкрепят Радев на предстоящите избори, да се замислят сериозно – доколкото изобщо разполагат със сиви мозъчни клетки, оцелели след Голямото промиване, на което ги подлагат мозъчните тръстове и полезните идиоти, които винаги се активизират в подобни ситуации.

И накрая един последен аргумент, но поне за мен по-значим от всички, тъй като опира и до морала, а не само до политическата целесъобразност. Патосът на кампанията срещу кабинета на Гюров, провеждана съвместно от хората на Радев, на Копейкин и на Зарков, се гради върху това, че той бил надхвърлил своите правомощия и в качеството си само на служебен премиер не би трябвало да подписва дългосрочни споразумения. Което, разбира се, не е вярно – този служебен кабинет има всички правомощия, които би имал и един редовен – още повече, че в момента има и действащ парламент, който може да контролира неговите решения. Още повече, че това споразумение не съдържа никакъв конкретен ангажимент за България – то просто очертава рамката, в която биха могли да се развиват бъдещите отношения между двете страни в сферата на сигурността и отбраната, а предвид настоящата геополитическа ситуация, в която Украйна играе и ще играе все по-ключова роля, такава рамка е повече от насъщна. (А ако някой пита защо, да се запита защо свръх богатите арабски държави от персийския залив търсят сътрудничество с Украйна, за да защитават териториите си от иранските въздушни атаки.)

За разлика от него обаче има едно междуправителствено споразумение (също подписано от служебно правителство – това на Гълъб Донев), което не само обвързва България по абсурден и недопустим начин за дълъг период от време, задължавайки страната ни да плаща по половин милион долара всеки божи ден в течение на 13 години – за резервиран капацитет за пренос на природен газ, от който следват само и единствено огромни загуби за бюджета, но и – което е по-важното – този най-драстичен корупционен прецедент в новата история на България е реализиран по предварително договаряне и с пряката подкрепа на тогавашния български президент – днешния партиен лидер Румен Радев. Дали пък той или някой от вечно премълчаващата негова свита би могъл да обясни как така едно служебно правителство не може да подпише споразумение, в което няма и стотинка финансов ангажимент и което по същество е просто меморандум за сътрудничество, а друго едно служебно правителство може да сключи междуправителствен договор, който обвързва страната ни за цели 13 години – и от който произтичат милиардни загуби за българската държава.

Отговор на този въпрос никога няма да бъде получен. Но и премълчаването също е отговор – стига запленените от Румен Радев, които виждат в негово лице новия спасител на нацията, да имат уши да го чуят.