Руснаците бягат
Едвин Сугарев
Километрични опашки от автомобили се извиват в подстъпите към Креченския мост. Руснаците бягат. Засега само летовниците и само от Крим. Но засега…
Имат всички основания да напускат панически – не е голямо удоволствие да летуваш в обстрелвана територия и да се къпеш в морето на фона на далечни и не тъй далечни пожарища. А и как да бъдеш във ваканционно настроение, когато в бензиностанциите няма гориво, по магазините – стоки, а властите току що забраниха летуването на деца на окупирания полуостров. Причината – украинската стратегия, която атакува стратегически важни цели в Крим, включително в Севастопол, където е една от най-важните логистични бази за агресията срещу Украйна. Както и намерението да бъдат прекъснати всички маршрути за военни доставки, като се атакуват магистралите и се разрушават мостовете по тях.
И затова е днешния наплив към Креченския мост – руснаците бягат, докато поне той още съществува. Никой не може да гарантира, че днешното намерение на украинците да превърнат Крим от полуостров в остров, като прекъснат всички транспортни връзки с Русия, няма утре да получи своята окончателна реализация под формата на украински десант на неговата територия. В момента на нея има многобройни армейски подразделения, военни складове, които обслужват доставките за фронта, важни комуникационни съоръжения и прочее критична за войната техника. Но ако логистичните връзки с Русия продължават да бъдат разрушавани с настоящето темпо, то не е далеч времето, когато самите военни способности да бъде защитаван Крим рязко ще намалеят. Както спомена в едно скорошно интервю Сергей Жирнов, биш разузнавач от КГБ: „Видяхме, че ако Крим бъде блокиран, руснаците сами ще избягат оттам, както избягаха от Херсон.“ Можем да се надяваме, че събитието е предстоящо – и да си припомним, че в Херсон наистина също имаше значителни руски части, които пред опасността да попаднат в чувал се ометоха в рамките само на два дни.
Може би ще кажете, че това дали руснаците ще летуват в Крим или не не е проблем, който засяга България по какъвто и да било начин. Това обаче не е съвсем вярно. Къде ще летуват руснаците си е техен проблем, а най-вероятният отговор е – никъде. Никъде поради финансови или други проблеми – и най-вече поради това, че над руското Черноморие летят украински дронове, а заради агресията в Украйна никъде не ги искат.
Но примката, която се затяга около Крим, е част от една доста чувствителна промяна на самото съотношение на силите в тази война. Украинските атаки над руските енергийни структури навсякъде в европейската част на Русия, а вече и отвъд Урал, говорят много ясно за нарастналите възможности и самочувствие на украинската армия, и оказват можно психологическо въздействие върху руското общество. Руснаците вече не могат да живеят със самочувствието, че войната е нещо, което не ги засяга, засяга ги и още как чуват я буквално над главите си и я виждат в бушуващите пожари край петроград и москва. А когато най-важния икономически форум в Русия тече на фона на такива пожарища, истината за тази война вече трудно може да бъде прикривана – колкото и да му се иска това на путин.
Изводите, които можем да си направим, се отнасят много пряко и към българския национален интерес, защитаван по толкова абсурден начин от бившия президент и настоящ премиер румен радев. Неговата логика е проста – и е следвана с типичната за бивш военен праволинейност от началото на пълномащабната агресия на русия в Украйна. Една ядрена сила не може да бъде победена с конвенционални средства, казва той – и затова няма никакъв смисъл на Украйна да се оказва военна помощ, а и самата тя да се съпротивлява. По неговата логика това само задълбочава конфликта и създава определени рискове за ЕС. Затова който помага на Украйна, е войнолюбец, а който разчита на „дипломатическите усилия“ с очевидна крайна цел капитулацията на Украйна при наложени от путин условия, е защитник на световния мир.
Нито едно от посочените от него предпоставки не е вярна. В близката история има достатъчно убедителни примери, в които ядрени сили са губили в конвенционални войни. СССР беше ядрена сила, когато на „непобедимата“ й армия се наложи да се омете от Афганистан. САЩ бяха ядрена сила, но се оказаха губещи във войната във Виетнам. Нямаме никакви основания да смятаме, че ако Украйна капитулира, ще настъпи траен мир – напротив, имаме безкрайно много аргументи за това, че агресията на путин ще продължи в други страни, сред които спокойно може да се окаже и България – нали вече от толкова години сме квалифицирани като „вражеска“ държава. Нали самият путин още по време на една прочута Мюнхенска конференция формулира своите цели – връщане към геополитическото статукво от падането на Берлинската стена – особено що се отнася до зоните на влияние, в които тъкмо ние бяхме най-верния руски сателит.
България на два пъти – и при Първата, и при Втората световна война е била принудена да направи своя геополитически избор – и е заставала винаги на грешната страна, сиреч на губещата. Сега сме в сходна ситуация и отново сме на път да направим грешния избор. Големият въпрос е – защо? Нашите прадеди са били мотивирани все пак от реални национални цели – като връщането на Източна Добруджа и съдбата на Македония. От какво обаче е мотивиран настоящия Зелен Чорап, който не друг, а ние, българите, нарочихме за спасител и му връчихме всички лостове на властта в ръцете? От съдбата на полк. Гундяев, известен още и като патриарх кирил и припознат от нашия миролюбец като основен фактор в православието – въпреки че застава срещу самото Христово учение с благослова си над руската агресия? От някаква наивна коленопреклонност пред путин и обич към големия руски брат, а може би и с надеждата да бъдем отново „освободени“ така, както бяхме освободени през 1944 г.? Или пък само от циничните бакалски сметки да задължи под шапката си и русофилския, и проевропейския електорат?
Последното вероятно е най-вярно, но може би е добре радев да си спомни за поговорката, според която който седи на два стола, винаги пада от тях. И колкото по-усукани са лъжите му, толкова по-болезнено е това падане.







