Войните на Тръмп и путин и техните неочаквани ефекти

Войните по условие не би трябвало да бъдат лично дело – предполага се, че те са резултат от непреодолими по друг път конфликти между нациите и техните съюзи, и от накърняване на национални интереси, което заставя страните да застанат една срещу друга с оръжие в ръка. Историята обаче ни учи, че това правило има редица изключения, в които определени режими (най-често тиранични и скарани с хуманните и демократични ценности) предприемат военни авантюри, необясними с логиката на международните отношения – и най-често резултат от личните капризи и пристрастия на „бащиците“ на съответната нация.

Към момента в света са актуални два такива конфликта – този на Тръмп в Иран и този на путин в русия. Умишлено не ги идентифицирам като дело на започналите ги държави – те са в пълния смисъл на думата дело на започналите ги държавни глави – и съответно отговорността за последствията от тях би трябвало да бъде също тяхна. И  тъй като и двата конфликта се вече почти изчерпали своя потенциал – сиреч възможността на предприелите ги държави да поддържат започнатата по личен каприз война, е редно световното обществено мнение да си даде сметка за причините, механизмите и последствията на тези войни – и съответно да помисли за регулаторни механизми, които не позволяват тяхното репродуциране в бъдеще.

Може би първата и най-значима характеристика и при двата военни конфликта е в това, че те са изцяло безплодни. Нито една от целите, които оправдават тяхното започване, не е постигната. Ще започна с войната на Тръмп, която е може би по-безобидния прецедент – само че тази безобидност е относителна и условна. Войната бе започната от САЩ и Израел с привидно благородна цел: да бъде предотвратена опасността Иран да създаде атомна бомба и с нейна помощ да постигне основната държавна цел, пряко заявена още от създаването на ислямската джамахирия – да бъде унищожена държавата Израел. Това впрочем май е единственият случай в световната история, в който унищожението на съседна държава е въздигнато в ранг на национален идеал.

Друга благородна цел на същата операция беше да бъде свален режима на аятоласите, току-що удавил в кръв протести в цялата страна и отговорен за смъртта на десетки хиляди протестиращи. Само че тази цел беше набързо забравена от Доналд Тръмп – като в един момент същия този режим беше определян като едни умни хора, които молят за мир и са готови на сделка. Когато прочее се оказа, че подобни перспективи витаят единствено във въображението на американския президент, същите тези хора се оказаха луди лъжци, на които трябва да се тегли един хубав бой – и чиято хилядолетна цивилизация може да заличена завинаги – само за една нощ.

Разбира се, никаква хилядолетна цивилизация не изчезна, а хубавия бой се оказа по-скоро водопад от словесни фойерверки, отколкото оперативна възможност. Трябва да си глупав, ама много глупав, за да повярваш, че една държава с над 80 милиона население и относително добре развита икономика ще капитулира след няколко въздушни атаки – колкото и масирани да са те. Подобен резултат е очевидно невъзможен без много мощна сухопътна интервенция – а с такава дори MAGA-активистите на Тръмп едва ли биха се съгласили – може би защото още помнят Виетнам.

И тъй като реалната победа в тази война се оказа невъзможна, тя беше подменена със словесни заклинания. Помни ли някой колко пъти Тръмп се кълнеше, че с Иран е свършено, че флотът е унищожен, а противовъздушната отбрана – също, че иранците едва ли не на колене молят за милост и обещават никога, ама никога повече да не обогатяват уран? Помни ли някой колко пъти беше лансирана перспективата на успешните преговори, които едва ли не днес или утре ще доведат да трайно мирно споразумение? Би трябвало да помним, тъй като този епичен и смехотворен напън продължава и с днешна дата.

Резултатите? Ето ги, изброени накратко: вместо да демонстрира своята мощ и да потвърди относително дребния си успех с отвличането на Мадуро, САЩ демонстрираха единствено своята слабост. Показаха своята неспособност да вземат стратегически правилни решения и своята зависимост от очевидно налудната психика на своя държавен глава. И най-опасното: не само че повишиха неимоверно авторитета на Иран сред екстремистки настроените мюсюлмани, но и връчиха в ръцете на аятоласите един изключително ефективен инструмент, който им позволява да рекетират световната икономика – чрез този война Иран разбра, че може да упражнява натиск, контролирайки корабоплаването през Ормузкия проток. По силата на географското си положение този инструмент не може да бъде отнет – и оттук нататък ще бъде прилаган винаги, когато Иран се окаже в трудна ситуация.

Националното самочувствие на САЩ би трябвало да клони към нулата – особено като се имат предвид условията, които Иран току-що официално постави, за да започне изобщо мирни преговори: САЩ никога повече да не заплашват Иран, да бъде вдигната блокадата над иранските пристанища, да бъдат изплатени репарации за всички щети, нанесени на Иран от войната, да бъдат размразени иранските активи в чужбина и прочее такива – все условия, които обичайно победилата в един военен конфликт страна налага на победената. Не е необходимо САЩ изобщо да преговарят по тях – самият факт, че една страна си позволява да ги предяви спрямо първата военна сила в света, е достатъчно национално унижение. Сметката за това унижение би трябвало да бъде платена лично от Тръмп – което вероятно и ще се случи по време на междинните избори, ако в главите на американците има поне малко здрав разум.

Агресията на путин в Украйна е събитие от същата величина и плод на сроден налуден каприз от страна на руския лидер – на фикс-идеята да бъде възстановено „величието“ на съветската империя. Нека припомним – тази война започна с презумпцията, че Киев ще бъде превзет за три дни, най-много за седмица, а украинците ще посрещнат руските войски с хляб и сол. Е, посрещнаха ги с коктейли „Молотов“, а войната продължава вече четири години и половина – по-дълго от Втората световна. Милион и половина руснаци вече са извън строя, към половин милион от тях са мъртви, руската икономика е на ръба на възможностите си, изцедена от военния бюджет. Разбира се, виновна за войната е Украйна, където било имало фашистки режим, и „целокупният Запад“, който бил спретнал преврат в Украйна под формата на Евромайдан – и непрекъснато приемал нови членове в НАТО, разширявайки пакта към руските граници.

Ефектите от агресията на путин: украинската нация е сплотена срещу агресора както никога досега, украинската армия е сред най-мощните в Европа – и със сигурност най-опитната по отношение на воденето на модерна война, в която технологичната гъвкавост и изобретателност са по-важни от превеса в жива сила. НАТО не само че не се сви до границите си от 1989 г., както искаше путин, но и значително се разшири с Финландия и Швеция, при което границите на РФ със страни от пакта нараснаха с повече от хиляда километра. Руската икономика е в колапс, санкциите значително ограничиха експортния потенциал на държавата, руската нация предизвиква не възхищение, а презрение в контекста на международните отношения, а в отношенията с Китай, най-важния от много малкото останали съюзници, Русия е вече младшия партньор – с всички произтичащи от това зависимости.

Това е равносметката за путин от тази война. Той обаче е принуден да я продължава, без шанс да я прекрати – освен ако не изтръгне при нейното приключване условия, които поне малко да приличат на победа. И тази невъзможност се сължи на две причини: първо – никой не може да предвиди последствията от завръщането от фронта на над половин милион руски войници, озверели от жертвите и лишенията, но най-вече от основателния въпрос: а защо беше всичко това? Възможността това завръщане да се превърне в поредния безумен и неконтролируем руски бунт е сериозен възпиращ фактор – дотолкова, че путин вече се оглежда за друга война, дори по-опасна и по-мащабна, която да продължи досегашната. И второ: ако не постигне осезаема победа, никой от руския елит няма да му прости загубите и пропуснатите шансове – и по стар руски обичай ще почине от бързотечна болест или ще падне случайно от някой висок прозорец.

Няма да му простят впрочем и нещо друго, много по-сериозно – това, че никой вече не „уважава“ руснаците дори по силата на страха – че след тази война вече е ясно, че мита за „непобедимата“ руска армия е блъф, както впрочем и заплахите за употреба на ядрено оръжие. А след като тези блъфове са демаскирани, е свършено и с пренециите на русия да бъде велика сила.

Е, може би не съвсем никой не вярва. Има май един такъв екземпляр – казва се румен радев и поради липса на политическа култура е избран за премиер на България. Но най-вероятно в случая става дума за слуга, който изпълнява поръчения, а не за самостойно мислещ индивид.

Остава най-сериозното – какво можем да направим ние, хората (а не поданиците на тази или онази власт), за да не се повтарят прецеденти като днешните налудни войни. Правило първо: не трябва да мислим, че агресиите извън нашите граници не ни засягат. Мисленето, с което националните интереси се ограничават само до това, която ни засяга като принадлежащи към една нация, е порочно, малодушно и подло. Агресията, където и да е тя, ни засяга пряко – и ако не днес, то утре злото, развихрило се някъде по света, ще прекрачи и в нашите предели. Правило второ: сатрапът не е наш партньор и никога не трябва да бъде – отношението към него трябва да бъде същото, каквото е отношението към терориста в действие.  Правило трето: насилникът не трябва да бъде омилостивяван – никога и на никаква цена – подобни жестове само подхранват неговата стръв за още и още насилие. Справка – началото на Втората световна война. Правило четвърто: в модерния свят съществуването на империи и сфери на влияние е погрешна идея с пагубни последици. Който бълнува за такива, трябва да бъде изпратен там, където му е мястото – в миналото. Правило пето: не всичко е сделка. Както само с хляб не се живее, така и не всичко се купува и продава – особено в отношенията между хората.

Списъкът може да бъде продължен. Но и спазването на  тези правила би било достатъчно, за да стане нашият свят по-добро място за живеене. Това дали те ще бъдат спазвани зависи от колективната воля на човечеството – ала все пак не забравяйте, че тя пък зависи от индивидуалната воля на всеки от нас.