За румен радев и разликата между добро и зло

Някои думи тежат. Веднъж изречени, не могат да бъдат взети назад, нито пък могат да бъдат заметени под килима. Те се търкулват подир този, който ги е изрекъл, тътнат по петите му, следват го, докато не бъде премазан от тях и изличен – едва тогава могат да бъдат забравени. Такива бяха думите от троснатата реплика на румен радев към Атанас Герджиков по време на кандидат-президентския дебат между двамата: „Крим е руски, какъв да е!“ Колкото и да обясняваше по-късно радев какво е искал да каже и как това мнение било „реалистично“, тази реплика го застигаше – като нагледно доказателство, че самият той е „руски“: нещо, което без всякакво съмнение може да бъде изведено и от цялостните му външнополитически позиции – особено от свързаните с руската агресия в Украйна.

Крим обаче сам по себе си не беше достатъчен – и се наложиха цял куп потвърждения. Оказа се, че тези, които оказват военна помощ на Украйна като жертва на руската агресия, са „войнолюбци“ и сипват бензин в огъня; че самата Украйна е длъжна да капитулира в името на световния мир, че друг изход от войната освен нейната капитулация е невъзможен, защото една ядрена сила не можела да бъде победена в конвенционална война. Думите бяха последвани от действия: България заяви, че няма да оказва военна помощ на Украйна, напусна коалицията на желаещите, отказа да участва в международен съд, който да осъди агресията на путин. И накрая, като тапа на всичко това, недоразумението радев направи страната ни за резил пред целия цивилизован свят със следните думи: „Европа може да съществува и без Русия. Но Европа трудно ще съществува дълго срещу Русия.“

Изглежда българският премиер си представя, че страната му пребивава в друга някаква Европа – а не тази, която безусловно подкрепи Украйна дори и тогава, когато американския президент, другото световно недоразумение, я предаде и продаде по най-безчестен начин в Анкъридж. Една Европа, която подвива опашка пред путин и е готова да се споразумава с него така, както лидерите й преди Втората световна се споразумяваха с Хитлер. Една Европа, в която основни авторитети биха били Меркел, Орбан, Фицо и подобни измекяри – но не примерно Фридрих Мерц, който с последните си действия ясно показа, че няма да цепи басма на руснаците.

Впрочем да – освен всичко друго българският премиер най-нахално излъга, че България била сред първите, които подкрепили Германия във връзка с драстичния инцидент на лайпцигското летище. Безкрайно интересно: що за подкрепа е това – в която при условие, че става дума за мащабен терористичен акт, който само по случайност не се е реализирал – и спрямо който германските служби съвсем категорично определят извършителите, беззъбото съобщение на МВнР „подкрепя“ Германия, но не се осмелява да посочи поръчителите и изпълнителите, свързани с Русия и ГРУ?

Впрочем това едва ли трябва да ни учудва, тъй като подобни позорни декларации са правило, а не изключение. Правилото, валидно за цялата администрация на радев, е русия никога и по никакъв начин да не се споменава. Има там някаква война, но кой срещу кого я води не е ясно – тя като че ли се е самозародила, изникнала като гъба в центъра на Европа. Има агресия – само че не е ясно кой е агресорът. И има някакъв виновник за смъртта на стотици хиляди човеци – само че това не е нито путин, нито русия – това са войнолюбците от „колективния Запад“, който колкото и да се пъне, не може да спечели войната.

За голяма жалост на българския премиер – тази война вече е загубена от русия. Нейната цел беше да вдъхне страх, да покаже мускулите на силния, да възвести новия ред, да предизвика възхищението на другите сатрапии, да направи русия отново велика – каквато според путин е била във времената на ссср. След четири и половина години усилия да победи една страна с многократно по-малко население и военен потенциал, русия се оказа не велика, а просто смешна – и вече няма как световните лидери да се страхуват от нея. Пак за жалост на същия – Европа беше по-слаба и разделена в годините на Студената война, което съвсем не попречи на целия Източен блок да я загуби, а съветската империя – да се разпадне. И пак за жалост – ама голяма жалост: с неговите позиции България за трети път  застава на грешната страна на историята – и за съжаление сметката от този избор ще платят и този път не тези, които са го направили, а тези, които са ги овластили да го направят – онова необяснимо множество, което остави в ръцете на един очевиден руски агент цялата власт в страната ни.

Колкото и невероятно да ви се струва, това не е най-страшното. Най-страшното е другаде: в ценностните измерения на това малоумно поведение. Агресията в Украйна е огромно злодеяние, което се вижда с просто око и което е признато от всеки що годе цивилизован човек. Когато някой толкова упорито отказва да признае, че тази агресия не е паднала от небето, а има конкретен причинител, че става дума за безспорни военни престъпления и осветен от една конкретна държава терор, и че става дума за прецедент, който заличава досегашния цивилизован ред и хвърля международните отношения в хаоса, при което правото е единствено на силния – то от това следва, че този някой изобщо няма сетива, с които да отдели доброто от злото. И когато този някой е получил извънредно голяма власт, която му позволява да контролира практически всичко в една държава, нещата стават наистина опасни. Оттам до авторитаризма и тиранията има само една крачка – и тази крачка лесно може да бъде направена.

И накрая най-тежкото – както повечето тирани (като Хитлер например), румен радев е дошъл на власт чрез избори. Тези, които са гласували за него и са му дали абсолютно мнозинство, нямат оправданието, че не са знаели за какво става дума – гледали са що за пптица е цели девет години – и ако при цялото това гледане не са разбрали, че си имат работа с нравствено безразличен човек, то тогава чавка им е изпила мозъка (със сламка – както казваше Ани Илков). Това между впрочем означава, че за огромно мнозинство от българското народонаселение разликата между добро и зло не е от особено значение – от значение е тъй наречения национален келепирец. Как ще оправяме своето бъдеще при това положение – не знам, да му мислят народопсихолозите. Мен просто ме е срам.