Стихове от Камен Бряг – 1

Ръбът, наричан бряг

Ръбът между земята и морето,
наричан бряг, е всъщност рана. Процеп е
помежду тукашното и отвъдното, коварен сюнгер
в който вечността попива.

В приводните каверни спи смъртта –
оттам се слиза в царството на Хадес.
През този вход проникнал е Орфей
и в него е загубил Евридика,
завръщайки се вече, пред самия изход. Ние
също сме опитвали, през процепите тъмни
се вмъквахме отчаяни, през тесни
подводни лабиринти плувахме – не знаейки
дали на въздух ще излязат – или сляпо
ще се заклещим в тясната,
назъбена от миди паст. Да, ние също
се спускахме към Хадес в търсене на себе си.

Но не успяхме. Не измолихме
от малките подводни богове
да се постигнем, да сме цели и
да се завърне нашата невинност.
Когато се завръщахме, по дъното
сянката единствена ни следваше.

Големият въпрос

Сизифе,
камъкът е вече непосилен.

Нима след толкова усилия не си разбрал, че
сам себе си търкаляше нагоре?

Опасно

Ще трябва да се свием в сянката,
ще трябва да се скрием.

Опасно ни разрежда светлината,
прониква в нас и ставаме прозрачни,
и ставаме едно със другите неща –
къде тогава бедното ни аз ще се спаси,
какво ще стане с идентичността ни свидна?

Те ще се срутят, ще изчезнат, ще се изличат –
каекто вълната срутва пясъчните замъци,
строени от невръстните деца –
и след таво остава само пясъка,
убийствено неразчленим и всъщност мамещ ни
по неговата вездесъщост да пристъпим.

И заличавайки – изчезва и вълната.
Остават само синевата и брегът.

Метаморфозите

Известно е, че всички ще умрем.
Смъртта ще ни направи малки
и неведоми.

След време ще пораснем
и ще съблечем
смъртта си – като отесняла дрешка.

Капаците

Не са лакирани, откакто са поставени,
капаците на старото бунгало.

Някакъв плъх е проял едното крило.
Лакът е съвсем олющен, а дървото
е посивяло както моето лице,

което също никога не е било лакирано –
поне откакто Бог го е поставил.

Вместо отговор

Да бъда или не – се колебая цял живот.
И най-накрая вместо отговор – смъртта.

Небето може би

Тъй взрян във себе си и тъй хипнотизиран
от „искам“, „аз“, „какви са тия другите“.

Ти, дето сляп по пътя си вървиш,
поспри за миг и погледни нагоре,
небето може би
не е над тебе вече.