Смъртта като пробуда (Поетични диалози с Руми)

Дверите на раната

„Раната е мястото, откъдето Светлината влиза в теб.“
Руми

С болка идва просветлението,
от болката се ражда.
Блаженство е да я приемеш в себе си,
блаженство е да й се отдадеш,
да я отгледаш в себе си – тъй както черната земя
отглежда семената в себе си – и ги оставя
да дремят спотаени в глъбината й,
додето стръкчетата им покълнат и възраснат
и вейките им почнат да танцуват в светлината –
в онази светлина, която в теб
през дверите на раната пристъпва.

Езикът Божий

„Тишината е езикът на Бог, всичко друго е лош превод.“
Руми

Когато искаш да Го чуеш, се заслушай
в онази тишина, която между звуците покълва,
и сърцевината ти обгръща, та да съхрани
най-истинното твое същество. Това е
езикът негов – той друг език не знае. Чуй
самия себе си през тази тишина – та тя е
езикът Божий, недостоен преводачо –
и в теб се крие смисъла, чието изговаряне
долавяш в себе си подобно кълн в пръстта,
пряко невъзможността да проговориш –
като дълбинен зов и като тишина.

Смъртта като пробуда

„Този свят е сън. Само спящият го възприема като истински. Смъртта идва като зората и ти се събуждаш, смеейки се на онова, което си мислел за скръб.“
Руми

Смъртта като пробуда от живота? Та какво
могла би тя да бъде – освен предела,
преливащ в новото начало? А нима
не е така и с всеки край – нима началото не идва
единствено когато пристъпиш през смъртта?
Ядката нима не трябва да умре,
за да изникне стръкчето – от него светлината
да възвиси голямата дърво,
което приютява птиците небесни
и под което си отдъхва Бог – тъй изтощен
от своите безспирни сътворения?
Началото е край, а краят е начало,
животът води към смъртта, но тя пресътворява,
Бог е свидетелят на безпределното прераждане –
нима това не е окръжността, която обикаляме,
нима това не е онази прозрачна центрофуга,
която преобръща този свят –
и ти кръжиш безспир – частица само,
ала частицата, която цялото съдържа?

Чудесата

„Наблюдавай чудесата, които се случват около теб. Но не предявявай права над тях. Почувствай аристократизма, който е заложен в нещата, и пази мълчание.“
Руми

Те са светлина,
която този свят на сенките пронизва.
Да, истина е, сетивата ги извличат и тогава
съзнанието ни свидетелства за тяхното присъствие,
ала не можем да ги присвоим, да ги откъснем,
да ги затворим в себе си,
да ги превърнем в свои атрибути,
да ги влечем подире си подобно кралска мантия.

Кои?
Различните от нас, не срещани преди неща,
непредвидими, кривнали от нашата благопристойна допустимост.
Да, чудесата са това, разбира се –
с техния внезапен дисонанс и сепването синкопично в нас,
и в пулса на кръвта пресеклив, доловил
че проявеното напук на всичко е възможно.

Те не зависят от желанието да се случат.
Те съществуват само докато сами от себе си
се проявяват – тъй немислими и дълбинни.
И ако предявим права над тях или ги прободем
с карфиците на словото или пък ги обкичим
с клипсове на притчи и метафори,
ще излинее светлината им,
ще се превърнат в клети сенки,
от които светлината си отива
и бавно в мрака се претапят – сякаш никога
от този свят не са били.

Така е, ако предявим над тях права – та то е все едно
сянката да обяви за своя светлината,
но в този свят не може нищичко
да бъде притежавано от някого –
вгледай се, нали и сянката е ничия –
да, ничия е тя – подобно светлината.

И затова ги остави да бродят по света,
сред немислимото внезапно да проблясват и да чезнат.
Това, че в тайни мигове докосват скритите ти сетива,
би трябвало да е достатъчно, мълчанието ти
би трябвало да бъде знак за преклонение
пред непосилната им мощ,
би трябвало да знаеш, че пастир
за тях е само Бог – заслушват се единствено
в трелите на неговата свирка, виждат само
как връхчето на неговата гега
чезне между гъстите треви.

Прегръдката

„Нерешителността не постига величие. Ти си тръгнал да намериш Бог, а
се спираш за дълги часове в окаяни ханове.“
Руми

Кисело е виното в окаяните ханове.
Поляга по ъглите мракът – прах отложен
от непостигнатото в пътя досегашен. Бог
няма никога да влезе тук. Величието липсва
там, дето има самосъжаление и хленч.
Това е място за разпридания, за разнищвания,
за хвърляне на жребий, но монетата
не пада на ези или тура, не звънва,
докоснала изпънатата длан – та с този звън
да разпилееш колебанията свои,
а просто се разтапя в тъмата на сърцето ти – оставаш
без отговор – с това и без надежда.

Да, има много грехове, ала най-тежкият от тях
е тъкмо колебанието. Сърцето ти прояжда
както червеят презряла ябълка дълбае –
тук не за да не смееш Бог те е създал,
а за да се осмеляваш, да надскачаш себе си.
И затова сега вдигни глава и пристъпи през прага
на страховете си и този свят различен
пред теб ще се яви. Ще видиш хоризонта
като ръце, разтворени в прегръдка. Теб
очаква той – сам Бог е в него въплътен
и шепне ти: „Добре пристигнал, сине мой!“

Съвършенството

„Няма по-тежка болест за душата, о, горди човече, от претенцията за съвършенство.“
Руми

В себе си
застива съвършенството, не може
ни крачка по-нататък да пристъпи,
не може да надскочи своя ръст,
призвано е предел да бъде, граница на полета,
зид плесенясал, който всички пътища отбива.

Движението е възможно само
от хоризонта на несъвършеното
нататък.

Съвършеният
е статуя на себе си
въздигната над постамент от кал и слама.

И докато несъвършеното живее
и търси идентичността си, падайки и ставайки,
съвършенството окаменява,
взряно в пъпа си.

Бог ти подава ръка

„Когато светът те заставя да паднеш на колене, ти си в съвършеното положение да се молиш.“

Руми

Коленичи се за милост и молитва,
но изборът помежду двете твой е.

Когато битието те събори,
през болката ти Бог откликва и ръка
подава ти –
да се изправиш.

От теб зависи да поемеш неговата длан
или да преклониш глава
и да очакваш избавление.