Неспособността да видиш небето

*
Синьото небе над мен. Най-успокояващото пространство, което някога е съществувало. Забелязвам с известна тревога, че хората все по-рядко вдигат поглед нагоре. Неспособността да видиш небето е най-сигурния признак за убого битие.

*
Как високата култура се съприкосновява с популизма? Илия Бешков има една рисунка със заглавие „Бай Ганю убива своя автор“. Ето как.

*
Популизмът е обетованата земя, в която гущерите на престъпността се приютяват, след като са си откъснали опашките.

*
Популизмът не може да бъде разобличен, това е упражнение без смисъл. Неговата несъстоятелност е очевидна – но за тези, които са способни да мислят самостоятелно, а те винаги са малцинство. Популизмът обаче може да бъде осмиван, иронизиран, подиграван. И това е ролята на мислещите хора по отношение на него.

*
Как поезията осмисля войната? Вярно ли е, че тя не може да вирее под шрапнелите и куршумите? Или е вярно, че под нейния резец страданието се откроява по-болезнено, по-съпричастно и по-честно?

*
Предстои ми да пиша предговор за една антология на младата украинска поезия. Голяма част от поетите в нея воюват на фронта. Голяма част от поетесите се грижат за оцелелите и ранените. Като си мисля за това, си задавам въпроса: а ти? Какво правиш ти? Пишеш предговор?

*
Как поетите преживяват войната – това е наистина голяма тема. Някога се занимавах с поезията на немския експресионизъм – спомних си за Георг Тракл, произведен от аптекар в докротр за фронтови нужди, който успокоявал разтресеното си от преживяното съзнание с опиати – и когато край Гродек ужасът надхвърлил способностите му да издържи, просто взел по-голяма доза. Спомних си за Ернст Щадлер, Алфред Лихтенщайн, Август Щрам и още толкова други, паднали „на полето на честта“ – само че къде е честта на поета и какво общо има тя с бойното поле? Спомням си предговора на Готфрид Бен към антологията „Menschheitdammerung“ на Курт Пинтус: „поетите от моето поколение знаеха да умират“. казано във времената, определени в тази антология като „здрачът на човечеството“. Впрочем този здрач настъпва и днес.

*
Все си мисля за идиотите, които са вилняли на световната сцена – тези от типа на Путин и Тръмп, но трябва да почнем още от Улянов и Джугашвили, да минем през Хрушчов, Брежнев и дребосъците наоколо – от типа на Тодор Живков., фамилията Чаушеску и прочее, и тъй нататък, да не казвам, че трябва да почнем тази Chain of Fools още от Калигула и Нерон. Това е много интересно: защо историята периодично изхвърля на повърхността одиозни, очевидно нефелни типове, на всичкото отгоре с тиранични рефлекси и определени ментални недъзи? Нали, за да се появят там, някой някъде им се е доверил, някой някъде е разчитал на тях, за да стигнат до политическите върхове и да направят толкова много бели? Или може би недъзите не са личностни, а принадлежат на самия обществен организъм – или дори на масовото човечество, което копнее да се огледа в своите политически вождове и да види себе си?

*
Популизмът винаги разчита на човешкия егоизъм и свързаните с него емоции, а не на нормалната логика и човешката солидарност. Красноречив пример беше проекта „Рила – Места“, протестите срещу който, организирани от Екогласност, се оказаха началото на края за режима на Тодор Живков. Логиката беше, накратко казано, следната: откъде накъде нашите реки ще текат в Гърция и ние ще даваме даром водите им на гърците? Дайте да обърнем течението на реките, така че те да потекат към Тракийската низина, да напояват нашите земи там. Звучи куриозно, но това са реалните мотиви за този проект. Още по-куриозна беше логиката за Софийското море с канали и пристанища, като на всичкото отгоре основният канал, свързващ Панчерево с Павлово, беше до голяма степен наистина изкопан с „доброволния“ труд на хиляди бригадири, трудоваци и мобилизирани служители. Идеята, че около и през София ще плуват параходи, които чрез система от канали ще стигат до Дунава и Черно море, е наистина показателна за мащабите на социалистическия популизъм. И за съответното му малоумие, разбира се.

*
На пръв поглед изглежда, че популизмът не понася миграцията. Логиката на популистите тръгва от базовата изходна позиция: трябва да се грижим за своя собствен народ – нямаме ангажимент към другите. В същото време обаче миграцията е важна в контекста на популисткото мислене, защото създава страхове, че някой нещо ще ни вземе – работата, социалните помощи, охолното и безметежно съществуване – а страховете са политическата енергия за популистките проекти – без тях популизмът не би могъл да вирее. Тези страхове се инструментализират, масовизират се, издирват се или направо се измислят примери, които ги подкрепят – и така усилията срещу миграционните процеси се превръщат в политическа програма.

*
Струва ми се, че скоро човечеството няма да има никакъв друг избор, освен да се самоизнесе от пренаселената си и изтощена планета. Ако има къде, разбира се. Ами ако няма? Излишно е да казвам, че алтернативата е да се самоунищожи – за което и сега разполагаме с достатъчен потенциал.

*
Продължавам да пиша. Опитвам се да удържа себе си – въпреки че това протрито, излиняло тяло пропуска вече отвсякъде.

*
Днес забелязах няколко цъфнали дървета и изпитах искрено учудване – те могат още да цъфтят – въпреки всичко!

*
Спомних си, не знам защо, едно старо стихотворение на Елза Ласкер-Шюлер – за нейния син роял, който прибрали на тавана, „когато подивя планетата“. Да, планетата и сега подивява – не само във времето на нейния експресионизъм, в годините около началото на Първата световна война. Няма ги обаче лунните лъчи, които да свирят по клавишите на зарязания роял, вмъквайки музиката в процепите на подивяването. А може би го няма вече и самия син роял, не знам. Може би изобщо няма вече рояли.

*
Нищожеството – или може би по-точно – унижението на информационната епоха. Знаем всичко за войните, които се водят днес, но не можем да ги почувстваме като войни, не можем да изпитаме емпатия към техните жертви. Тъй нареченият свят е пред нас – но под формата на призрачни, неспособни да ни докоснат холограми.

*
Какво би могъл да направи човекът, когато е изгубил вече своите опори в религията, в морала, в прогреса, в гражданското общество, в семейството? Остава ли изобщо нещо, което да го крепи над лудостта? Отговорът вероятно ще получим към края на настоящия век.

*
„Възраждане“, а сега пък „Величие“. Тези хора са дотолкова налудни, че човек се пита как изобщо могат да имат последователи, които да ги приемат на сериозно. Но уви, имат – след като се оказаха в българския парламент. И фактът, че ги имат, вече не е просто смешен – трагичен е. Говори за среда, която е инфантилна, за народ, който живее в някакво друго време, не в своето.

*
Няма ситуации, в които смълчаването е оправдано. Има обаче ситуации, в които потресът е толкова дълбок, че занемяването изглежда единствената възможна реакция.

*
Питам се каква е причината за българската нефелност, за упоритото настъпване на мотиката за n-ти пореден път, за навика да се снишаваме и да чакаме някой друг да оправи кашите, които сами сме си надробили. Няма какво да се питам обаче – отговорът ни е даден още преди повече от век – от Щастливеца Алеко: първият български автор, убит от своя герой. „Простащината, глупако!“ – гласи този отговор.

*
Политическите реалности в България към днешния ден: сблъсъци пред Народния театър, защото някакви си умници решили, че една пиеса на Бърнард Шоу обижда българите; мазни кафета, пити в скутове; пудели, превърнали се в символ на корупцията; блокаж на парламента, за да бъде спасена въглищната енергетика – и следователно опропастяването на околната среда; бленувания да се върнат Народния съд и концлагерите; идеализиране на сатрпапиите и героизиране на сатрапите от мащаба на Путин… Българският политически елит създава впечатление на ухапан от бясно куче, но всъщност просто е изхабен, опростачен до невъзможна и неприлична крайност, лишен от всякакви реални перспективи, неспособен да произведе каквато и да било нормалност и каквото и да било позитивно действие. Явно е дошъл момента, в който нещо трябва да избухне – някакъв голям политически взрив, който да продуха цялата тази кочина. По-лошото е обаче, че и в световен аспект нещата са подобни: налудни типове като Тръмп и опортюнисти като Шолц заемат постове, от които зависи нашето бъдеще. Само че ако големият взрив се окаже неизбежен, бъдеще изобщо няма да има. Ще има мъртва планета, покрита с ядрена пепел, сред която много малко следи ще показват, че някога е имало живот.

*
Бай Ганю, който бие космати гърди в банята и реве на сащисаните немци: „Булгар! Булгар!“ Срещаме го вече на всяка крачка.

*
Вазовата „Епопея на забравените“ иска да напомни на българите забравените идеали на Възраждането – както подсказва самото заглавие. Забравени – само броени години след освобождението ни. Иска да спаси тези светли образци от оплюване и оцапване в новата прагматична реалност, станала възможна благодарение на опороченото разбиране за свобода – ако трябва да го кажем директно и грубо. Иска да отърве България от тъпчещите опинци на бай Ганю – основният народопсихологически герой на новата българска епоха. Обречено усилие, ще кажете. Е, добре, но все пак усилие. Днес положението е същото, ако не и по-безнадеждно. Само че никой няма да напише „Епопея на забравените“ – за наистина отдавна забравените герои от зората на българската демокрация – например за Блага или за Светослав Лучников. Въпреки че робството, от което те се опитаха да изтеглят страната ни, беше не по-малко жестоко от турското.

*
Малолетни вилнеят в молове, пребиват хора, които по никакъв начин не са ги предизвикали. Това, разбира се, е много лош знак – подобна „мода“ е възможна, когато нещо в обществото не е наред – и когато системите за сигурност не работят. Но отговорът на въпроса „защо“ не се изчерпва само с това. Каква е психиката на тези момчета, избрали насилието като форма на реализация? Моят отговор е – това са слаби, уязвими същества, най-често изпитали върху гърба си насилието и преживяващи го като лично унижение. Те не биха нападнали никого сами – твърде страхливи са за подобен акт. Затова се събират на глутници – защото глутницата ти дава самочувствие, дава ти възможност да се почувстваш силен, да си „върнеш“ на света всички досегашни унижения и болки – като ги причиниш някому; да превъзмогнеш чувството на ощетеност, което сякаш те преследва, откакто си се родил. Слабите, уязвените, ощетените; тези, които нямат куража и увереността да действат сами – ето базата, върху която винаги възраства масовото насилие – и която винаги е подхранвала терористичните режими навсякъде по света. Тези момчета обаче не са бабаити, които утвърждават славата си, побеждавайки в единоборство другите. Не – те се крият като шушумиги в своите качулки, уповавайки се на анонимността и безнаказаността, които само глутницата може да им осигури. Иначе са страхливи – и достойни както за презрение, така и за съжаление.

*
35 години от падането на Берлинската стена. В душите на много мои сънародници тя продължава да стърчи.

*
Това, от което България има нужда, е партия на свободата – която да бъде структурирана не по оста ляво-дясно, която да не припознава властта като абсолютна цел, но която да има остра чувствителност за всяко накърняване на личната свобода – все едно кой го причинява и кой страда от него.

*
Няма нищо по-допотопно от национализма. В условията на глобалния свят да бъдеш националист означава да живееш в миналото – и то в най-мракобесното минало.

*
Националистите не точно обичат родината си – те обичат доминацията на държавата над личността – и на своята родина над съседните държави.

*
Спомням си един много отдавнашен и много тъжен разговор с Блага Димитрова и Данчо Василев – тогава и двамата казваха, че вече не им е останала надежда – и че няма вече надежда за България. Тогава ми изглеждаше, че това просто няма как да е вярно: бяхме малко преди началото на новото хилядолетие, бяха изминали само десет години от падането на Берлинската стена, Иван Костов още беше на власт. Питам се: а какво ли биха казали сега, ако можеха да видят България такава, каквато е днес? Но не могат, отдавна ги няма на този свят, Господ е бил милостив към разбитите техни надежди.

*
Не вярвай на данайците, които ти носят дарове – тази старогръцка максима е валидна и днес. Защото този, който ти носи дарове, обичайно очаква отплата за тях – и дарът създава зависимости, от които понякога е трудно да се откопчиш. Затова – без дарове и без зависимости, ако уважаваш свободата си.

*
Питам се колко дълго може да продължи илюзията, че съществуваме, без да се запитваме за смисъла на това да бъдем? Вглеждам се в лицата на пътуващите в метрото и стигам до безутешния извод: безкрайно дълго.

*
Гордостта на присмеха е по-устойчива от горестта, с която посрещаме пораженията си. Ако оцеляването има причина, то това е именно способността ни да се присмеем над обстоятелствата – и над нашата непригодност към тях.

*
След като стана президент, Желю назначи част от най-близките до себе си седесари за свои съветници. Сигурно са го съветвали добре – например как по-успешно да предаде СДС на Боянските си ливади. Когато започнах гладна стачка, искайки неговата оставка, той накарал някои от тях да напишат Открити писма, алтернативни на моето. Всички се съгласили и писали много, ама много дълго и много усърдно. После намерили някакъв пандизчия, помилван своевременно от Желю, за да започне алтернативна гладна стачка в негова защита и срещу моята: суха и гладна, забележете. Разликата е съществена – без храна можеш да изкараш и повече от месец, понякога дори два, но без вода свършваш за няколко дни. Направиха го публична фигура, разкарваха го по телевизиите. Подготвиха митинг в защита на Желю, на който трябвало да обявят, че въпросния човечец е предал Богу дух – и да лепнат цялата вина върху СДС и върху мен в частност. Вероятно хората на Бриго или сродни ченгесарски душички са планирали да му помогнат да се спомине навреме. Когато разбрах за тези планове, веднага прекратих гладната си стачка: можех да заложа живота си, но не и възможността някой друг да бъде пожертван, за да се справят със ситуацията. Митингът, разбира се, пропадна, въпреки че вече бяха отпечатали плакатите за него. А съветниците? Сигурно е примамливо да си съветник на президент, създава илюзията за някаква власт. Скоро направиха грешка: убедиха Желю, че ще победи, ако се яви на вътрешни избори в СДС с Петър Стоянов – за определяне президентската кандидатура на синята партия. Бяха убедени, че той ще спечели – и вероятно някакви поръчкови социологии са подкрепяла това им убеждение. Само че Желю изгуби – и то с много, толкова много, че бяха принудени да си подадат оставките. Горките съветници! Горкият Желю!

*
Въпреки че климатичните промени ни задължават да излезем от зоната си на комфорт, ако искаме планетата ни да оцелее, ние се вкопчваме в днешното си битие с упоритостта на самоубийци, каквито всъщност сме. Цивилизацията – или по-скоро последните й вече напълно извратени проявления – е заличила не само нравствените ни критерии, но и чувството ни за самосъхранение.

*
Истината не може да бъде релативна. Когато решим, че тя зависи от гледната точка на онзи, който я изрича, настава царството на подмяната и лъжата.

*
Литературата, която обслужва властта, няма нищо общо с изкуството, но има много общо с проституцията. Същото се отнася и до тези, които, докато пишат, мислят как да продадат на читателите своя текст.

*
Говоренето за корупция в България – най-корумпираните изобличават най-некорумпираните. При това с активната помощ на държавните институции.

*
Поетите, които загиват на фронта – ето една цена на войната, която не може да бъде опростена на никакви основания. Да – и поетът е човек като всички други, но човек, който си говори с Бога – и знае Неговия език. Някога се е казвало: да паднеш на полето на честта. Десетки експресионистични поети са паднали на полето на честта по време на Първата световна война. Помним ли стиховете на това поколение, което „знаеше как да умира“ – по думите на Готфрид Бен? Не – те са отминали с времето, но усетът за чест не би трябвало да отмине с тях. Сега? Някой ще попита – каква ти тук чест, за бога! Но ще запомним ли стиховете на украинския поет Максим Кривцов, който загина, след като беше воювал срещу новите варвари с автомат в ръка от 2014 до смъртта си? Колко от тези, които днес пишат стихове в България, биха постъпили по същия начин?

*
Прогони гнева. Безкрайно късогледо е да не виждаш, че когато го изпитваш спрямо някого, уязвяваш себе си.

*
Спасението винаги е в самите нас. И никога не е било никъде другаде.

*
Страхът от различното възпира възможностите ни да се променяме.
;

*
Да си свободен означава да поемеш пълната отговорност за своите мисли и действия. Несвободните делегират тази отговорност другиму: на религията, на институциите, на обществените лидери на мнение и дори на семейния тартор.

*
Никога няма да разберем смисъла на това да си вгорчаваме един на друг живота – любимото занимание на широките народни маси навсякъде по света.

*
Да работиш по осем часа на ден – и то най-често работа, която ти е безразлична, не е социален дълг, а безмилостно похабяване на човешкото.

*
Най-сигурният начин една дейност да ти омръзне и да те отврати, е нейното регламентирано повторение.

*
Когато празникът се превърне в търговско начинание, празничността безвъзвратно си отива. Коледа и Денят на благодарността са примери в това отношение: канелените сладки и печената гъска са оглозгали до кокал тайнствата на празничното. Да допълвам ли какво са направили балоните с форма на сърце или козунаците и боядисаните яйца – някога всички тези знакови лакомства са били част от тайнството, а сега можете да си ги купите на всяка сергия?

*
Пътувам в метрото и гледам хората – почти всички са втренчили поглед в мобилните си телефони. Представям си как дигиталният свят ги всмуква в себе си, как лицата им изчезват, после и телата им – и вместо хората остават само техните сенки, пътуващи от никъде към никъде.

*
Мислещият човек е длъжен да се усъмнява в това, което му натрапват като неоспорима истина. Но също така е длъжен да се довери на своя инстинкт – дори когато това противоречи на здравия разум.

*
Дали Дон Жуан е бил привлечен неудържимо от жените, или от удоволствието да се подиграваш с тези, които ги привиждат като своя собственост? От неговата съдба най-ясно личи, че моралът има наочници, докато безнравствеността, разбирана като отказ от моделите на поведение, които ти натрапва обществото, е изцяло свободна.

*
Новина: хората от „поколението Z“ си лягали рано, защото искали да живеят по-дълго. Последният вик на модата – партита под знака на изискването: „Моля, тръгнете си преди 10.00“. Милионери, които наемат лекарски екипи, които да следят техния сън, техния пулс, всеки миг живот на тяхното тяло. Какви загрижени хорица само! Направо трогателно. Де да знаеха само какво да правят с парчето по-дълъг живот, с което ще се сдобият.

*
Едно малко, дребно откритие: виртуалният герой, чието местообитание са социалните мрежи, няма морал. Няма и нужда от такъв, защото по условие не е действителен. Да, някой представя себе си чрез него – но този някой е анонимен, той няма име дори когато се обозначава с реалното си такова. Самото назоваване на нещата, чрез което, както е добре известно, добрият Бог твори вселената, вече е изгубило своето значение. То е размито във всеобщата условност, която е нещо като чистилище. Или по-точно казано: е преддверие към небитието.

*
Вълна от насилие, терористични актове, войни и глобално натрупване на човешката глупост – така започна третото хилядолетие след Христа. Утешението? Казал го е Чоран: и човекът ще отмине. Надеждата? Колкото и да ни натикват в калъпа на обществената принуда, все още можем да открием кътче във вътрешния си свят, в което да бъдем себе си.

*
Историята е дърта вещица, която открай време се занимава с едно и също: да пробожда си игли восъчните кукли, изваяни по наш образ и подобие.

*
Позволявам си да твърдя, че изкуственият интелект всъщност е доста глупав. Да, наистина, в него има много данни за всичко съществуващо – само че липсва интелектуалната тъкан, която ги свързва и приобщава, прави ги част от организма на вселената. Без тази тъкан могат да се повтарят до безкрайност познати модели, могат да се верифицират и комбинират, но не може да се създаде нищо качествено ново – и с това променящо дългата редица на вече съществуващото.

*
Новините помагат да отминава безследно времето – и да не забелязваме съществените неща.

*
Хората не се учат от грешките си, нито дори от греховете си. Дори когато изпият до дъно чашата на сбъркания си живот, те са готови да започнат отново – и да грешат по същия начин и за същите неща.

*
Арести, измислени компромати, избирателни репресии. Диктатурата придобива очертания, тоталитаризмът надига глава. Хората обаче нехаят – важното е джумбуш да става и никой да не посяга на ракийката и салатката. Сигурно са я пили и във времената на Народния съд, пресипнали от викове „Смърт!“. Сигурно са я пили и когато са отвеждали съседа в Белене. Сигурно са я пили и когато другия съсед го пребиха мутрите. Българско ежедневие.

*
Бъдещето няма да ни прости, ако живеем с претенцията, че днешните похищения над справедливостта не ни засягат.

*
Четенето на социални теории и особено вярата в тях асоциализира.

*
Заиграването с парадоксите е изкусително – особено когато реалността тъй щедро ни ги поднася. Но ако и парадоксалното стане правило, нашият живот неописуемо ще обеднее.

*
Институционалната ни принадлежност към демократичния свят няма много да ни помогне, ако самите ние не го чувстваме като свой – и не сме готови да го защитаваме като такъв.

*
Демократите в България се сдобиха в течение на прехода със специални и наистина уникални прозвища: умно-красиви, жълтопаветници, либерасти и тъй нататък. Зад всички тях се дочува един неистов вик на простите и грозните духом: „Дайте власт на простака! Ние сме мнозинство!“

*
Тези, които твърдят, че „народът е винаги прав“, бе трябвало да имат предвид едно: „народът“ изобщо не говори, като колективен субект той не може да формулира позиция и да изведе искания – правят го политиците – и това винаги е било така. Няма народ, който пряко да е поискал нещо – искането е винаги опосредствено – то се реализира чрез социологически анкети, най-често формулирани така, че да се получи искания резултат, чрез свикани от някого митинги, на които ораторите нахъсват тълпата в желаната от някого посока, или – в крайния случай – чрез революция, в която някой експлоатира грабежните и насилствени инстинкти на хората, породени от някаква ситуация. Прочее, ако някой ви говори от името на „народа“ и формулира пред вас народните искания, не му вярвайте – става дума за обикновен политически измамник и шарлатанин.

*
Това, че тъмен балкански субект като Бойко Борисов може отново и отново да печели доверието на българите – и те да приемат, че е нормално подобна фигура да заема върхови позиции в държавата им, е повече от ясен знак, че в самата душевност на българите има нещо сбъркано. И няма как да няма – ако се вгледаме в историята си, ще видим още доста знаци за същото – би трябвало да си спомним за правешкия герой с дебелашките му шеги, българският възторг от простаци като Батето, масата народ по площадите, която скандира „Смърт!“ по време на процесите на Народния съд, оранжевите цепеници на земеделската гвардия и обръснатите бради на по-„ентелегентните“ политици, призивите „грабете бучки, братя, бийте гражданята“ и най-сетне – като визуален символ на всичко това, карикатурата на Илия Бешков „Бай Ганю убива своя автор“.

*
Това, че България се оказа член на Еврозоната и в този смисъл се изравни с най-богатите, най-демократични и най-подредени държави на Стария континент, не са оказа повод за никаква радост – след като буквално същия ден репресивните й органи подеха разправа с опозицията – въз основа на съшити с бели конци обвинения. С други думи казано: балканският манталитет и най-вече балканската простащина се оказаха непобедими.

*
Свикнали сме да не приемаме политиците си особено сериозно – и не мога да отрека, че имаме всички основания за това. Кой здравомислещ човек би приел на сериозно някой, който ти обяснява как Исус Христос бил изненадал с „Ту-туу!“ своите ученици? За съжаление обаче това, че някакъв примитивен субект се е добрал до властова позиция е абсурд, за който и всеки от нас е отговорен – независимо кого поддържа и за кого е гласувал. Отговорни сме – защото с премълчаване и незаинтересованост сме допуснали страната ни да се срине толкова ниско; отговорни сме, защото не сме обяснили навреме какво се случва, когато простотията дойде на власт. А се случва ето какво: тя се налага, превръща своето невежество и своята лакомия в норма, и отмъщава на всички, които показват някаква степен на интелигентност – включително и на нас.

*
Тези, които злоупотребяват с истината, не заслужават да преглътнеш тяхната низост и да отминеш. Заслужават презрение, но това презрение трябва да бъде показано.

*
Яростта е измамно чувство: искаш да изхвърлиш от себе си онова, което те гнети. Но заедно с него изхвърляш и част от своята същност. Единствено преживяното вътре в теб страдание те обогатява.

*
Ако нямаш сетива да предвидиш бъдещия трус, пред който съвсем скоро ще бъде изправено човечеството, поне не се залъгвай с розовите очила, които ти подхвърлят.

*
Никога няма да разбера какво, по дяволите, търся на това проклето място, което не припознавам като своя родина. Но въпреки всичко се чувствам свързан – може би именно поради разочарованията, които съм преживял на тази територия.

*
Земята, в която съм роден, е изпълнена с непрекъснат тропот и юруш в едната или в другата посока. Не е била крайна цел за никого, но непрекъснато са минавали през нея, отивайки някъде другаде. Минавали са варвари на път към подлежащата за разграбване цивилизация. Минавали са кръстоносци на път към Божи гроб. Минавали са османлии, тласкащи като едни Сизифи границите на разширяващата се империя. Ние, живелите тук, свикнахме да се ослушваме и превърнахме това ослушване в съдба – откъде ще дойдат следващите, които ще ни завладеят пътьом и после ще отминат нанякъде?

*
Както кучетата гонят дивеча към пусията на ловците, така и ненаситната ни алчност за живот ни подбира към небитието.

*
Упорството да останеш – въпреки всичко, в земята, в която си роден – с идеята да бъдеш верен, да не отстъпиш пред трудностите, може би пред униженията, за да направиш нещо за нея – земята, която наричаш родна, въпреки че винаги е била за теб не майка, а мащеха. Има, разбира се, и такива хора – чудя се обаче как ли се чувстват, когато най-сетне разберат, че родината не е географско понятие, а духовна принадлежност – и че можеш да бъдеш неизмеримо по-дълбоко свързан с хора от другия край на земята, отколкото със собствените си съотечественици.

*
Малък контрапункт на съдбата: Зейнеп Ибрахимова, изстрадала „възродителния“ процес на помаците още в детството си, и бунила турците по време на Майските събития, преживяла убийството на баща си и прокуждането на ближните си, преподава не друго, а български език в университета в Анкара.

*
Пукнатините в земята водят нейде другаде. Твърде едри сме, за да се шмугнем в тях, но за подплашените ни душици размерите нямат значение – скриват се надълбоко и едва след време подават глави – от чисто любопитство.

*
Било имало Чистилище помежду Ада и Рая. Чистилището сме ние. Нашето битие е това, което отсъжда накъде ще поемем след дългото очакване в междинната чакалня.

*
Рядко си даваме сметка колко относително е всичко и в същото време колко категорично е мнението ни за него.

*
Одомашненият от собственото ти живеене мащаб на това, което се случва с теб, и широкият хоризонт на онова, което се случва във външния свят, са две емоционално несъвместими реалности. Как, за бога, да ги съчетаеш в едно, как да видиш в тази единна реалност своята родина, как да разчетеш в нея самия себе си – като нейна интегрална, но и съдържаща цялото част? Трудно е, да – и затова частично живеем, и затова се свираме във фрагментите и оставаме слепи за общата картина.

*
Досега причините за миграцията бяха политически и икономически. Днес обаче ни очаква климатична миграция – от един юг, в който глобалното затопляне е създало непоносими условия на живот – на север, където все още може да се диша, но и където пренаселването бързо може да ликвидира тези възможности. И тогава? Тогава можем да очакваме нова война между Севера и Юга, подобна на гражданската в САЩ, както и превръщането на относително незаселените територии близо до полюсите в най-голяма ценност. Впрочем нека припомня, че примерно сибирската тайга е такава територия.

*
Две абсолютно непоносими усещания се реалната причина за миграцията и свързаните с нея тенденции към изолационизъм. Първото е: ние живеем зле, а там някакви тарикати живеят по-добре от нас. Извършва се огромна несправедливост, техните придобивки трябва да бъдат отнети, а ние, тъй като сме много по-нуждаещи се от тях, трябва да ги получим. Второто е: аз живея по-добре от другите, но това е така, защото аз съм уредил живота си по-добре и по-успешно – и е абсолютно немислимо някой от тези, другите, да се нареди до мен и да претендира за условията на живот, създадени от мен и моите предци. Ако тези две усещания – на мигрантите и на тези, при които се мигрира, не бъдат овладени и преодолени, ще се стигне до сблъсъци, които няма да свършат добре.

*
Корморанът, който лети ниско над водата, докосвайки с криле вълните, може да хване някоя непредпазливо изплувала рибка, но никога няма да види рибния пасаж. Това е достъпно за чайката, която се рее високо – дистанцията винаги е важна, ако искаш да видиш онова, което обединява отделните същества или явления в този свят.

*
По време на възродителния процес един поет от турски произход, Мехмед Карахюсеинов, отказа да си смени името и се самозапали в знак на протест. Каквито и стихове да са писали за този срамен период от историята ни неговите събратя по перо, неговият жест ги надмогва.

*
Завладяването на Америка и изграждането на Новия свят не е цивилизационно дело, ако под това разбираме дейност, свързана с критерии за добро и зло. То ще бъде запомнено с унищожаването на коренното население и неговата култура; завладяването на Австралия – също. Създаването на Нови светове май по презумпция изисква да избием тези, които ги населяват, или най-малкото да смачкаме тяхната идентичност. От тази гледна точка можем да си помислим – дали за мигрантите днес примерно Европа не е Нов свят? Да, можем да се успокояваме с мисълта, че Нови светове се откриват само от високите цивилизации. Само че дали наистина е така? А как Атила е превзел Европа? И как ордите на Хубилай хан са превзели една хилядолетна империя като Китай, чиято култура е била на много по-високо ниво от тяхната?

*
Нещата никога не стават правилно – така, както си си мислил, че трябва да бъдат. Винаги се появява нещо разкривено, изчанчено – колкото да ти напомни, че все пак не си демиург.

*
Няма по-омерзителна българска поговорка от тази за преклонената главица, дето сабя не я сече.

*
Дядо Въльо, дето предал Бенковски. Покъртителен е разказът на Захари Стоянов как години след освобождението, когато с компания от вече важни люде го накарали да покаже лобното му място, в един миг Захари разкрил своята самоличност, а дядото се оклюмал – но бързо живнал и започнал усилено да раболепничи, когато разбрал, че няма на го трепят за неговото отколешно предателство. И още по-покъртителен е разказът на същия как Бенковски с хвърковатата си чета се налагало да пали къщята на селяните, за да ги принуди да въстанат срещу тиранина. Малки български разкази, които като къртици ровят в пръстта и прегризват корените, на които се крепи националното ни достойнство.

*
Истината няма алтернатива. Алтернативата на истината се тули някъде сред животинското, не сред човешкото.

*
Когато Бог е създавал света, дали е имал предвид празнотата, в която тъй или иначе е трябвало да го положи?

*
Адам е дух Божий, вдъхнат на замесената земна глина. Всичко, което трябва да устои, но и всичко неустойчиво на този свят е създадено от същата противоречива смес. Разликата е само в пропорциите.

*
Въобразеният свят съществува не по-малко категорично от реалния.

*
И Бог понякога се колебае – все пак толкова двусмислия е натворил.