Manifesto

УДЪРЖИМИЯТ ВЪЗХОД* НА СЛАБОСТТА

Румен Шомов

Слабостта – това съм аз. Не винаги аз съм бил слабостта. Бил съм и силата. Побеждавал съм. Вярно, победата ми струваше 20 млн. мъртви клетки. Голяма част от тях убих сам. Пречеха. Бяха лабилни, недостойни, продажни, страхливи, безотговорни, пречкащи се пред краката на останалите клетки… Не разбираха смисъла, а смисълът беше прост: „Всичко за победата!“ Това беше моето верую. Друго мое душеспасително верую беше /и си остава/ „полезната лъжа е истина, а неполезната истина – лъжа“. Премълчах за помощта, която тогава други ми дадоха, за да победя. Беше користна помощ. Помощ предоставена ми от Главния задокеански враг. Не се поколебах – забравих за нея. Така трябваше. Така беше полезно.
Броят на жертвите в името на победата нямаше значение, защото: „Женорята, разбирай женските клетки, ще народят още…“ Победеният от мен, въпреки усилията ми да го унищожа физически, загуби 3 млн. клетки. Аз – 20, той – 3!
Когато победеният от мен загуби войната, с помощта на същия …задокеански враг, помогнал ми да го победя, се залови за работа. Бавно и мъчително, с десетилетия осъзнаваше вината си, но неспирно изграждаше… Аз пък се отдадох на заслужена отмора. Веруюто ми беше: „Ти си победителят. Ти с врага се справи, та…“ Празнувах на воля! Вдигах наздравици! Всичко друго можеше да бъде отложено… И така: той строеше, а аз празнувах, той строеше, а аз празнувах… Една сутрин се събудих и през маранята на махмурлука си, видях странна картина: победеният от мен процъфтяваше, а моите клетки – много от тях – онези, които не бях успял да впиянча до посиняване, правеха всичко възможно, за да избягат от мен – победителя и да се заселят при победения.
Можех да постъпя като предците си! Да затворя границата, така че клетка да не може да прехвръкне, но аз бях умен: “Искате да се изнесете? Моля! Прав ви път! Нека тук останат само съгласните… Съгласните клетки! На мен несъгласни, лабилни, недостойни, продажни, страхливи, безотговорни, пречкащи се пред краката на останалите… Сиреч, клетки, които могат да се разбунтуват, да разсипят съвършения организъм, създаден от мен, не ми трябват!“ Прав им път!
След поредното събуждане от следпобедния махмурлук обаче, забелязах още нещо. Не само победеният някога от мен ме беше изпреварил на светлинни години. Беше ме изпреварил и родният ми съсед, с когото заедно бяхме празнували победата и опразнили не едно и две пълни шишета с водка, самагон, портвейн и други празнични напитки…
Той беше избрал друг път. Свой. Независим. Трезвен. Без водка, самагон, портвейн, корупция и други празнични напитки…
Какво ми оставаше!?
Можех ли да оставя така нещата?
Как да обясня на взиращите се в мен мои клетки, защо те …така, а аз… ние – иначе!?
Не, че някога бях спирал да убеждавам, че смъртен враг дебне нашия свещен организъм! Че пречи на развитието ни. Нищо, че ни дава технологиите, чиповете и електрониката си, стоманата си, за да дупчим земята, да строим газопроводите си, да пълним банките си с парите, така необходими за производството на нашите „умни“ ракети, непобедими танкове, цялото въоръжение и боеприпаси… За да се опазим… от кого? От този, който ни дава технологиите си, разбира се… Има логика, нали?
След въпросното прозрение, че и съседният организъм ни е изпреварил, доведох воя си до кресчендо!
Верните ми масмедийни клетки светкавично започнаха буквално да пръскат слюнки от гняв срещу задокеанския, предокеанския и най-вече срещу съседския организми, заразявайки и самозаразявайки се с целебна жажда за самодоказване и мъст. Не останаха безучастни и богато охранените от мен философски клетки. Те от десетилетия бяха трупали безчетни томове месианска литература за предопределената от Бога, Съдбата и Космичните сили моя мисия. За съкровената ми роля в предстоящото спасение на целокупния световен организъм. В тяхна подкрепа се прибавиха неизброимо количество …трансцедентални клетки – шамани, магове, врачки, самозвани пророци, мистици, тайни лечители, оракули, алхимици на ума, гадатели на кристални глобуси и карти „Таро“ – живи и неживи… Всички те бяха единодушни: „Ти си!“ И: „Дай им да се разберат на тези кучи синове!“
Почувствах как слабостта ми започва да прераства в сила! Бавно, постепенно, ден след ден, хапка след хапка, глътка след глътка…
Клетките в моя свещен организъм изпитваха неосъзната още, но подсъзнателно остро чувстваща се вътрешна нагласа, че старата победа вече се е изчерпала като стимул, че имат жизненоважна потребност от нова победа – повод да се празнува с изброените по-горе напитки още 70… 80… 100 години и със замъглен поглед да се повтаря: „По-кротко! Ние сме велики! Ние с врага се справихме, та… Хайде, наздраве!“
Почувствах се длъжен да им дам тази победа! Чувството за дълг ражда идея. Идеята – цел, целта – автосугестия, автосугестията – воля, волята – увереност, увереността – сила, силата –– решителна активност!
„За да им дам да се разберат“ обаче, трябваше всичко да се подготви. Стъпка по стъпка. Да се обмисли всеки детайл. Да се купуват конюранти от всички клетъчни сфери и клетъчни нива по цялата безбрежност на световния задокеански, предокеански и съседски спектър. Да се наточат добре ножовете им, та когато …Цезар влезе в Сената…
В процеса на подготовката пред врага трябваше да се симулира кроткост, съглашателство, тайно да се трупат боеприпаси и оръжия и същевременно да се дебне с помощта на всички шпионски клетки кога, кога, кога най-сетне той ще се разслаби?! Кога междуособиците ще станат непреодолими!? Кога желанието на еднояйчните близнаци да се надхитрят помежду си, ще ги скара, ще ги доведе до яростен конфликт!? Кога разпадът им ще стане невъзвратим!?
Естествено, величавият ми организъм изобщо не би се почувствал удовлетворен от евентуалната анексия на някакъв си полуостров, някакви си области, някакво си жалко съседско образувание… Апетитът идва с яденето! Хапка по хапка! Глътка след глътка! Клетка след клетка, организъм след организъм… До пълното възкресяване на загубената империя! А после и по-нататък! Към нови невъобразими придобивки! Към нови далнини! Към невъзвратимото, брутално налагане на моя мир над света!
Винаги съм казвал в прав текст какво ще направя с вас. …Какво искам да направя с вас. Вие не можехте да го повярвате. Приемахте откровението ми като изтънчена самоирония, шега, дори флирт. Смятахте, че след като ви продавам газ, а вие плащате, всичко е ОК! Смятахте, че сте ме впримчили в играта си, че завися от парите ви. …Не! Не завися от нищо! И изговореното от мен не беше шега.
Амбициите ми надхвърлят хилядократно всякакво плащане. Както вече стана дума, аз имам мисия. Историческа поръка. Да върна величието на националния организъм. Да накарам задокеанския, предокеанския и съседския враг да застанат с наведени глави на колене пред него, сиреч пред мен. Да молят пощада и милост. Всичко останало е от Лукаваго: жени, деца, невиждани дворци, яхти, несметни богатства, радост от общуването с цивилизовани световни лицемери…
Важно е безсмъртието. Вечната слава. Незабравата! Придобитите територии… Моят мир, в който правото е на страната на силата, а не силата на страната на правото!
Търпеливо изчаквах да настъпи моментът. Първата ми стъпка беше …полуострова.
Как реагирахте ли? С примирено възмущение. Сиреч, с характерното си безразличие. Както преди години след терористичните актове, които извърших аз над моите клетки, но приписах на съчинени от мен фундаменталисти, за да имам повод да срина със земята онази дребна, нахална, автономна част от моята Федерация, имала наглостта да поиска самоопределение. Със същото безразличие, с което посрещнахте танковете ми, разцепили на две друга бивша република от някогашното мое имперско тяло, известна с виното, тостовете и неразумния си темперамент – танкове, свалили избрания там президент и курдисали на негово място моя послушна марионетка.
Тези ми действия не ви засягаха. Изглеждаха ви пренебрежимо далечни. Недостатъчно съществени, за да нарушите рахатлъка си и да влезете в конфликт с мен, рискувайки изгодата от евтиния газ и нефт.
Излизаше, че чрез нефта и газа не вие държите мен, а аз вас! Значи щяхте да преглътнете и други загуби. И насилственото прилепване към лоното на най-големия съседен организъм, избрал друг път – трезвен. Самостоятелен. Без водка, самагон, портвейн, корупция и неприкосновено подчинение на моята свещена особа…
Всичко подсказваше, че тъй дълго жадуваният момент е настъпил: задокеанският враг беше намалил количеството на произвежданото оръжие и боеприпаси с 80%, предокеанският – с 30%. В клетките на съседния враг бях внедрил зелените си човечета /разбирай военни клетки без отличителни знаци, преструващи се на сепаратисти/. Бях хвърлил милиони, за да сея разединение и непреодолими противоречия. Бях внесъл артилерийски системи там. Бях започнал военни действия. Пропагандната ми машина бълваше неспирно легенди за ужасите, които се извършват в този организъм от местни нацисти, бандеровци и други демони от близкото и далечно минало, спрямо невинни мои клетки. Атакувах по всички линии: религия, език, история, национална принадлежност, хвърлях фойерверки за лаборатории с биологически оръжия… Полезната лъжа проникваше с пипалата на раковите си клетки във всички доверчиви клетки. Отравяше ги – хапка по хапка, глътка след глътка…
Да сме наясно: Ако искам да отнема жилището ви, ще облъча всички около вас с най-силно поразяващите ума измами. Да речем, че изяждате децата си. Повярват ли, мога да си позволя всичко! Мога да ви изхвърля от собствения ви дом като ненужна прокъсана дреха… Да убедя другите, че всъщност, вие не съществувате. Че сте някаква окрайност – група кожни клетки от собствения ми организъм, която ми принадлежи и мога да правя с нея каквото си реша.
…Цезар беше влязъл в Сената… Трябваше да бъде убит. От моите клетки! С наточените от мен ножове. С блицкриг. За три дни. Най-много за седмица! Въпреки че бойците не знаеха къде ги изпращам – мислеха, че са на учение – офицерите бяха предупредени да вземат парадните си униформи. Очаквах цветя, радостни възгласи, тържествен парад, възторжени викове… Така ме бяха информирали моите клетки. Същите, дето безцеремонно бяха изпокрали средствата за печелене на влияние и след като …освободените ни посрещнаха с автоматични откоси вместо с цветя, сами сложиха край на живота си. Познаваха силата на моя гняв.
Получих неочаквана, яростна, непредвидено дълга съпротива. Увереността ми започна да се троши като тънък лед. Силата като балон – бавно да изпуска застоялия въздух в себе си. Но желанието, амбицията, пророчествата за моята предопределеност не ме изоставяха. Трябваше да компенсирам с нещо завръщащата се слабост. „Всявай страх“, подсказа умът ми, „Потискащ, вледеняващ страх! Накарай с невиждана жестокост светът да потрепери от ужас! Покажи им, че си луд и няма сила, която да те спре! Изгори земята! Посипи я със сол като един истински Чингиз хан или Тамерлан, за да не ражда никога повече! Удави я в кръв! Изгради от черепите на жените и децата кула като в древно Мексико! Няма ли го …моят организъм, кому изобщо е притрябвал този свят!?“
Страхът не подейства. Нито жестокостта. Нито кървавите закани. Нито реките от кръв! Нито сринатите със земята доскоро цъфтящи градове! Гласът на богато платените по цял свят мои конюранти припламваше и угасваше. Вместо разложение, пожънах единство, вместо паника и търсене на индивидуално спасение – обединение и солидарност за подкрепа на съпротивляващия се мой враг. Студът, гладът, умората от продължителността на упорството ми също не свършиха работа. Превърнах се в обезумял бик, който продължава да налита напред, въпреки че копието на матадора вече пронизва челото му.
Ставах все по-слаб, все по-отхвърлен, все по-неспособен да преценявам реалностите…
Останаха ми няколко възможности: да унищожа целокупния световен организъм чрез ядрения удар на егото си. Да се разкая и платя своите болезнени илюзии за национална предопределеност и собствено величие. Да вляза в бункера на своя учител с един единствен куршум в цевта. Или да поема ролята на същия този Цезар, когото очакват с наточените от самия мен ножове Брут и останалите му някога верни до гроб сенатори…
Времето ще покаже. Или както казват предците: ще поживеем, ще видим!
Февруари 2023 г.

* перефраза на пиесата на Бертолд Брехт “Удържимият възход на Артуро Хи“

Текстът е публикуван в швейцарския сборник Figures de la Faibles в превод на френски. Издателство Épistémé, Lausanne

^