Manifesto

Какво да се прави?

Едвин Сугарев

На човека е съдено често да си задава този въпрос – особено когато е изправен пред сложен екзистенциален избор или в тежка, привидно безнадеждна ситуация. Днес тези, които изповядват демократичните ценности; тези, за които свободата е върховно благо; тези, за които моралния релативизъм произвежда само зло, са изправени пред такъв избор, а ситуацията, в която са попаднали, не дава основания за надежда. Вече е очевидно, че те съставляват малцинството от българския народ, че благодарение на масовото политическо невежество всички нишки на властта са съсредоточени в едни ръце – и тези ръце принадлежат на марионетка, която танцува под конци, теглени от външни сили – и по-точно от путин, най-свирепия сатрап на 21-ви век. Очевидно е също така, че изборът други едни политически неграмотници стана причина най-могъщата демократична страна да премине от другата страна на бариерата. И също – че изборът на българския народ да бъде част от голямото семейство на свободните и независими нации е под заплаха – и че режимът, под чиято власт попаднахме, не би се посвенил да игнорира този избор и да ни въвлече в евразийската сфера на влияние, отреждайки ни съдбата на поданици под руски ботуш.

В тази ситуация въпрос какво да се прави е неизбежен. Опасността идва от един от възможните отговори: нищо не може да се направи; силите, които са изправени срещу нас, са непреодолими. Привържениците на силната ръка и тези, дето искат да бъдат водени от някакъв имагинерен спасител, са доказано вече мнозинство, а електоралната ситуация не предполага смяна на статуквото в обозримо бъдеще. Демократичните ценности са в упадък; крайно десните и крайно левите са в настъпление; сатрапиите и авторитарните режими се обединяват; Тръмп и путин си подават ръка; възраждат се сферите на влияние, в които новите „велики“ сили определят съдбата на по-малките народи. Не разполагаме с ресурс да променим тази ситуация, не разполагаме и с единно политическо представителство, което да защитава нашите интереси; единственото, което ни остава, е външната или вътрешна емиграция.

Съжалявам, но това е грешен отговор. Винаги нещо може да се направи. Свободата не е нещо, което се придобива отвън – тя е духовно присъща на човешките същества – и човек може да бъде свободен и в най-тъмния зандан, и в най-безмилостната сатрапия. Винаги може да се направи нещо, за да се промени нашата екзистенциална среда – поне докато дишаме. Как може да стане това е големият и по-сложен въпрос – всеки трябва да си го зададе – и да споделя възможните отговори. Последното е необходимо, тъй като реализацията на възможните и най-добри опции трябва да бъде споделена – тъй като политиката е общностно дело и се състои от рецепти за това как хората да живеят по-добре и по-успешно заедно. Създаването на такива рецепти не е толкова непосилно интелектуално усилие – проблемът по-скоро е способни ли са те да синтезират достатъчно мощна политическа воля, за да бъдат реализирани. Ето прочее една такава:

1. Създава се гражданска структура, обединяваща хората, които разглеждат свободата като върховна човешка ценност, уважават демократичните и нравствени ценности и биха искали да живеят в цивилизованото пространство на европейските народи. Само това – нищо друго. Въпросите за леви или десни политики, за екологията и икономическите приоритети са наистина много важни, но трябва да бъдат оставени за времената след като излезем от джендема, в който сме попаднали. Платформата може да бъде наречена примерно „Граждански форум за свободна и демократична България“ или „Коалиция на свободата“ – името не е от съществено значение. От съществено значение е тя да бъде формирана на хоризонтален принцип, който не допуска изкривяващи лидерски амбиции, и да бъде способна да поддържа гражданското общество в постоянна протестна готовност, както и да стимулира постоянна дискусия за дневния ред на България, като реагира на събитията с всички възможни форми на гражданска активност – и чрез това да съдейства за създаване на комуникационни канали и укрепване на връзките между активните свои членове.

2. Създава се дигитална платформа, която реализира комуникацията в рамките на гражданското общество. Платформата е многопластова – тя включва национални и регионални дискусионни форуми, възможности за публикации на важни текстове и призиви за граждански акции, споделяне на видеозаписи от тяхното провеждане и др. Операторите на платформата стимулират образуването на граждански структури за активност на местно ниво с оглед активирането им по време на избори или акции от национален мащаб – като по отношение на местните проблеми тези структури имат пълната свобода на действие.

3. Създава се граждански манифест, който формулира целите, ценностите и опциите за действие на гражданската структура. Прави се всичко възможно този текст да достигне до възможно най-широк кръг от българското гражданско общество. Организират се публични дискусии върху принципите, залегнали в манифеста. Оформящите се местни структури имат задължението да го популяризират в близките населени места и да положат усилия за привличането на повече хора към вложените в него идеи.

4. Оформят се експертни групи, които следят политиките на изпълнителната власт, като подлагат на обоснована критика тези от тях, които не съответстват на националните интереси – и като предлагат алтернативни варианти за тези от тях, които страдат от стратегически недъзи или корупционни изкривявания. По отношение на по-драматичните случаи се реагира с цялата гама от граждански реакции: подписки и петиции, митинги и всякакви ненасилствени форми на протест, а когато те не предизвикват реакции от страна на овластените, при необходимост се инициират национални стачки и гражданско неподчинение.

5. С течение на времето в хода на гражданските акции се идентифицират естествените обществени авторитети, от които се оформя борд за гражданската активност в национален мащаб – като се избягва участието на хора, които имат негативна политическа обремененост в своето минало. Този борд обсъжда и ръководи националните акции на гражданската структура – и служи като резерв за политическо представителство по време на избори.

6. Изграждат се и се укрепват комуникационни канали със задгранични политически структури и граждански организации в ЕС, като се прави нужното всички произволни действия и накърняване на гражданските права в България да станат тяхно достояние. Изграждат се комуникационни канали и с партиите и гражданските организации от демократичния спектър в България, като се търси единодействия с тях – но с изричното условие, че гражданската структура запазва своята независимост и свобода на действие.

7. Създават се електронни медии, които изповядват ценностите, заложени в гражданския манифест – които могат да бъдат с разнообразно съдържание и имат пълна свобода за реализиране на своята редакционна политика. Ключови за структурата материали се разпространяват и в социалните мрежи, но без да се следва характерния за тях стил и език.

8. По време на избори гражданската структура се мобилизира в максималната възможна степен за участие в тях – като в зависимост от ситуацията се решава дали да се регистрира политическа формация за непосредствено участие, или да се използва регистратурата на вече съществуваща партия за тази цел.

Разбира се, формирането и дейността на подобна гражданска структура е многопластова дейност с дългосрочни цели – и към посоченото дотук могат да се добавят още много точки. Но и изброените са достатъчно, за да осъзнаем, че има светлина в тунела и че въпросът какво да се прави има своите съвсем реалистични отговори. Остава обаче да осъзнаем и още едно: ако политическото действие е колективно, отговорността за нашето участие или неучастие е лична и се поема пред съвестта на всеки от нас. Трябва да си дадем сметка, че от всеки от нас зависи дали въпросът, с който започва този текст, ще намери своя адекватен отговор. Прочее наистина, както беше писал Сервантес, свободата е върховното човешко благо – но тя не идва даром – за да я има, тя трябва да бъде отстоявана от човешката общност – всеки ден, всеки миг.

^