ЖЕРТВИТЕ НА УПАДЪЧНОТО ЗАПАДНО ВЛИЯНИЕ

Евгений Тодоров

По времето на Тодор Живков хората се обличаха чисто и спретнато.

Залитането по модата не се поощряваше. Жените, които искаха нещо по-различно от това, което имаше в магазините, можеха да свалят по някой модел от обичаното списание „Жената днес”.

По-претенциозните другарки си обменяха западното списание „Бурда”, където имаше по-различни кройки.

Шивачи имаше на всеки ъгъл. Някои имаха ателиета, други шиеха нелегално.

За първия панталон, който сам си поръчах, платих 3,89. Сега услугата струва минимум 20 лева.

В края на 50-те години всички вече бяха облечени, имаше достатъчно платове по магазините – и то без купони, в резултат на което българите започнаха да се разглезват.

Най-лошите от тях попадаха под упадъчното влияние на западната пропаганда.

Някои от батковците /главно двойкаджии/ нахлузиха тесни панталони, наречени „кюнци”. На коленете се намачкваха като крив кюнец. Наричаха ги „суинги”.

Техните приятелки по акъл пък ги наричаха „зози”. Разпознаваха се по това, че връзваха косите си на „конска опашка”.

Говореше се, че се събират тайно и се кълчат в ритъма на „буги-вуги”..

Във вестник „Стършел”, който неспирно разобличаваше „зозите” и „суингите”, излезе незабравима карикатура – една зоза седи на пейка, а зад гърба й няколко врабчета чакат нещо да падне – така, както са свикнали да пада под истинските конски опашки.

В училище всички бяхме униформени. Беше истинска радост за окото – строят ни сутрин на двора – 300 души, всичките в черно и бяло, момчетата стригани, момичетата прилично вчесани. И проверяват ноктите – да не би някоя да си е направила маникюр.

В 9-и клас въведоха за момчетата черни вратовръзки и по една синя платнена емблема на гимназията, която се пришиваше на гърдите.

Станахме още по-еднакви и още по-красиви.

Един ден обаче нещо ми стана. С още няколко съученици се наговорихме и отрязахме вратовръзките си косо. Веднага започнахме да се набиваме в очи. Учителите не се зарадваха на нововъведението, но в крайна сметка свикнаха с него.

Направиха грешка. Поощрен от тяхната снизходителност, един ден отпрах емблемата от гърдите си и я заших на ръкава.

Сутринта в двора ни строиха – триста еднакви ученика и само аз по-различен.

Учителите започнаха да обикалят около мен като акули, надушили плячка. Трябваха им само няколко минути колебание, след което наредиха емблемата да се върне на гърдите.

Не можех да разбера в какво съм сгрешил и ги попитах защо емблемата не може да се носи по моя начин.

- Така приличаш на бранник! – сети се някой от педагозите и всички закимаха утвърдително.

Предадох се. „Бранник” беше страшна дума. Ако някой от твоите родители са членували в младежката фашистка? организация „Бранник”, всички пътища в живота ти се затваряха.

Предадох се. Не исках да приличам на бранник – може би защото бях чувал, че те също са носели униформи.

Днес имам чувството, че всички искат младите българчета да станат бранници. Пък и поне половината вече мислят по браннически…

Сниших се и зачаках лятото, когато макар и за три месеца, ще хвърлим униформите.

Директорът, другарят Данчев, минаваше от време-на време през класната ни стая и с особено внимание оглеждаше точно мен. Като не откриеше нищо смущаващо, поклащаше глава и заминаваше нататък.

Излезе модата момичетата да ходят с една дебела плитка. Веднага им забраниха. Вече можеше да се ходи с конска опашка, но не и с плитка.

Подрастващото поколение не трябваше да мисли за мода. Защото модата все идваше от Запад. Как веднъж не дойде нещо от изток. Само дето танцът „леткис” дойде от Финландия и това си беше голяма радост. Защото Финландия си беше почти съветска република.

Най-голямата ни мечта беше да имаме дънки. Тогава дънки в Пловдив имаха само няколко души, най-известен беше Янкито, който носеше и дълга коса. Как оцеляваше –и до ден днешен нямам обяснение.

След „кюнците” излезе зодата на панталоните – чарлстонки.. Вертикалните джобове отстъпваха място на хоризонталните, изчезнаха двете басти отпред, ципове изместваха копчетата, коланите ставаха все по-широки.

Шлиферите и балтоните ставаха все по-къси, носеха се задължително с вдигната яка.

На мода излязоха шушляците. Югославия се превърна в страна – мечта. Там имаше шушляци, при нас нямаше.

Една вечер се обади една позната на баща ми – жената на покойния му колега д-р Кръшков /често минавам край гроба им и все се сещам за историята, която сега описвам/ ,която продаваше в магазина за конфекция срещу Халите. Каза, че имала нещо за мен.

Веднага тръгнахме с майка ми и баща ми, чакахме магазинът да затвори и да останем съвсем сами. И тогава изпод тезгяха изгряха като сини слънца две якета. Лъскави, шумящи, с брилянтена подплата на баклавички и с плетена якичка.

Майка ми и баща ми видяха блесналите ми очи и след известно колебание извадиха фантастичните 35 лева.

На другия ден половината град ми завиждаше. В другата половина обираше овациите собственикът на другото яке. Изглежда държавата беше решила да внесе по 2 бройки на окръжен град. Държавата мислеше за народа, този път аз бях народът.

Тази година – мисля, че беше 1965-а, се оказа особено щастлива. През пролетта ми подариха дедеронова риза.

Името на материята идваше от DDR – Германската демократична република, която вече беше овладяла тайната на изкуствените влакна и произвеждаше бели полупрозрачни ризи, които бяха толкова лъскави, че не задържаха мръсотията. Ако все пак яката се замърсеше, трябваше само да се тръгне с мокра гъбичка и след минути ризата отново блесваше. Нямаше нужда от пране.

Пичовете до един си бяха купили дедеронови ризи и ги носеха с небрежно запретнати ръкави. Мисля, че струваха по 15 лева, но рядко ги пускаха.

Някои слагаха под ризата моряшки фланелки, получаваше се нещо много ефектно, но общественото мнение реши, че тази комбинация издава просташки вкус. Под дедероновата риза би трябвало да се носи нещо по-модерно, но в магазините освен памучни потници нямаше нищо подходящо.

През онази година носехме ученически куртки и не смеехме и да мислим за цивилни костюми. Абитуриентските балове бяха още далече.

Чак като стигнах 11 клас започнах да се оглеждам за плат. Тогава – 66-67а година на мода бяха мишите цветове. Саката бяха дълги, с тесни ревери и с два шлица отзад. Колкото по-дълъг беше шлица, толкова по-голямо беше самочувствието ми.

Появиха се и двуредни сака. Най-големите баровци носеха блейзъри с метални копчета.

През януари 67-а на Главната срещу кино „Република” пуснаха някакви нови странно лъскави платове. Бяха японски и им викаха „таргал”.

Момчета и мъже от целия град се спускаха като невидели и продавачът не спираше да опъва железния метър.

Тази история обаче ще я доразкажа, като стигна до описанието на платовете от онова време.

Връщам се към щастливата 65-а. През лятото получих много подаръци от роднини – един бил в ГДР, друг в Полша.

Вече бяхме намерили първите снимки на Бийтълс и пуснахме по-дълги косици, които едва – едва закриваха ушите ни. Беше дошла модата на „кичетата”.

Малко преди първия учебен ден се разнесе мълвата, че директорът другарят Данчев се е пенсионирал и ще имаме нов директор. Който естествено не ме познаваше и нямаше да ме подлага на специален контрол.

На 15 септември сутринта се строихме отново в училищния двор.

Огледах се – нямаше друг като мен.

Косата – почти като на Ринго Стар.

Ризата дедеронова, с обърнат ръкав, а през нея прозираше новият ми потник – на големи дупки. Внос от Полша. Единствен в града. Трепач.

Вратовръзката ми – кожена. Черна, тясна, като бръснарски каиш. Също вносна – от ГДР.

Панталоните – чарлстони, 20 на 22 сантиметра. От черен док.

Дойде време да влизаме в училището, запяхме някакъв съветски марш и се заточихме в колона по двама.

Заместник- директорката другарката Христева обаче впери поглед в мен, приближи се и ме издърпа от редицата. Изправи ме пред новия директор и му каза:

-Другарю Калчев, да ви представя нашия бътлес.

„Бътлес” трябваше да означава бийтълс.

Другарят Калчев ме огледа отгоре до долу и произнесе присъдата по бързото производство:

- Утре бътлесът да бъде нула номер.

На 16 септември бях един от многото. Чист и спретнат.

Те обаче не знаеха какво ги чака. Само след две години.

Упадъчното западно влияние проникваше бавно и неумолимо в нас.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/