Корективът на овластения мачо

Често наричат ГЕРБ лидерска партия. И е такава, но не само. Освен това е и мачистка. Нахаканост, мускули и лексика, сродна с тази на футболните агитки. Удряне по масата и покана към политическия противник да ти дойде „на една ръка разстояние”. Изживяването на политическата борба като спортно състезание – не да победиш, а „пак да ги биеш” онези. Фаворизиране на първичността, на достойнствата от университетите на живота – например този на банкянското юношество, когато на мъжагата политик му се налагало всеки ден да утвърждава достойнството си с юмруци.

Този тип мачизъм е позната PR-стратегия, която добре се харчи в някои части на света – например в Латинска Америка и на Балканите. И не трябва да виждаме в първичното мъжкарство непременно кич и простотия: ако Бойко Борисов не беше такъв, какъвто е, сега отново щеше да управлява Станишев.

Разликата между двамата се състои не толкова в политическите обещания, които повечето хора нито разбират, нито чуват дори. Разликата се състои в жестовете, в интонациите, в порадените от медийното присъствие усещания, в личната митология – най-често грижливо изграждана в течение на години. Просто Бойко изглежда като човек, с който можеш да изпиеш една ракия в кварталната кръчма.

Станишев не изглежда така – въпреки многото снизхождания по мини и паланки. Не че момчето не положи усилия да изглежда по-малко комсомолски и повече като истински мъж. Положи, разбира се. И показа, каквото имаше за показване. Видяхме го например яхнал мощен мотор и с черно рокерско яке, на което пише: „Ако виждате този надпис, значи Елена е паднала по пътя”. Само че изглеждаше някак си смешно – и не само защото моторът пътуваше към Буздлуджа.

Бойко не изглеждаше смешен. Изглеждаше автентичен – на гребена на чалга-културата, в очите на хилядите младежи с бръснати глави и с позлатени синджири на шиите, с истински бицепси, които можеха да бъдат пипнати от възторжени репортьорки,с импулсивните си жестове и най-вече с нехайното си лафене, което носеше едно наистина насъщно послание.

Можем да обобщим това послание горе-долу по следния начин: „Аз казвам нещата едно към едно – и ги правя по същия начин. За разлика от усукващите и лигавещи се мухльовци, които ви управляват.” На фона на разни Станишевци и Вигенини просто няма как подобен тип говорене да не направи впечатление. Особено пък на мачовски по природа народ като българския.

Проблемът на мачовците в политиката е, че винаги се изхвърлят. Първо създават огромни очаквания, които няма как да покрият. След това развиват огромно самомнение, което пък не се покрива с реалността. И накрая си строшават главите в дупката между очаквано и възможно – или в тази между реално и въобразявано. Иноче казано: трезвостта не е най-силната им страна. Бързо въодушевяват, но и разочароват също тъй скоростно. Възходът им съвпада с често срещаните на Балканите исторически периоди, определяни като „пиянството на един народ”.

Ето защо мачовците се нуждаят от коректив. От някой, който да ги дърпа за пеша и да им вика: „Ей, я успокой малко топката!”

Тази историческа необходимост бе доловена от разни политически субекти, които мигом се кандидатираха за тази важна в следващите четири години роля. Най-убедено и убедително го направи Синята коалиция, която издигна възможността да бъде коректив на провежданата от ГЕРБ политика едва ли не в ранг на мисия. Уви – засега тези въжделения не срещат особено разбиране от страна на Бойко Борисов. Неговият типично мачовски отговор е: добре, подкрепяйте ме, само че без каквито и да било условия. И сините – какво да правят – подкрепят. Защото освен тях има още две партии, които могат да направят същото.

И все пак нуждата от коректив не е забравена. Нещо повече – самият Бойко Борисов очевидно я е осъзнал. И не само я е осъзнал, но и я е открил в най-нехарактерната за един мачо позиция – тази на слабия пол. Именно жените се очертават като възможност за озаптяване на прекомерните генералски енергии – и амбиции също.

Доказателствата за доверието на генерала към женското съсловие се появиха току-що, в най-напрегнатия следизборен период – този на политическото кадруване. За пръв път в новата история на България председател на Народното събрание ще бъде жена: Цецка Цачева, общински съветник на ГЕРБ от Плевен, спечелила размазващо мажоритарната битка с Румен Петков. Представяйки този си избор пред медиите, Бойко Борисов се аргументира по следния начин: „Имаме няколко варианта, но аз специално по-лесно работя с жени, а и българските жени по-добре се представят в Брюксел”.

Че българките по-добре от мъжете се представят не само в Брюксел, личи от коментарите около друга една фигура – тази на Кристалина Георгиева, вицепрезидент на Световната банка, спрягана в медиите като първи вецепрезидент в бъдещето негово правителство. Бойко Борисов отказа да потвърди тази версия и посочи, че съставът на кабинета му ще стане ясен на 27 юли, но изрично подчерта, че тя наистина е основният му съветник. „Ежедневно, ежечасно аз се съветвам по всички въпроси с нея, защото тя е изключителен специалист.” – каза той.

Не е съвсем обичайно за един мачо да твърди, че работи по-лесно с жени, нито пък да се съветва с жена „по всички въпроси”. Може би всъщност бат’ Бойковият мачизъм е само маска, само PR-стратегия. Или може би – обратното – самият Бойко Борисов е само маска. Само публичната фигура, чрез която женското съсловие изразява своите политически визии. Защото не трябва да се забравя, че Бойко Борисов – колкото и мъжкарски, и нахъсано да се държи, съвсем не е Дон Жуан и не гледа на жената като на мимолетно чувствено удоволствие. Освен в Световната банка той има дългогодишен авторитетен съветник и до себе си – това е Цветелина Бориславова, на която дължи по-голямата част от своя икономически, а вероятно и политически просперитет.

Тъй че корективът е налице – и има кой да придърпва юздите, когато мачото начело на държавата ни се разпени прекалено много.