„Набуко“ – опера(ция) с ведри намерения

Споразумението за газопровода „Набуко” вече е факт. И не е опера, както презрително се изказа висш руски чиновник в София през януари 2008 г., а оперативен инструмент за противопоставяне на руската стратегия за световно влияние чрез износа на природен газ.

Кадрите от подписването в Анкара показат всъщност, че ако това е опера, то тя не е от Верди, а се състои от ведри намерения за финализиране на първи по рода си проект между ЕС и Турция, който носи разведряване на напрежението около желанието на Турция да се доближи до членство в ЕС.

Както и преди е ставало дума, никой не иска да дразни излишно руската мечка, поради което темата за перспективите Европа да намали зависимостта си от нейната газова прегръдка беше деликатно преглътната на церемонията по подписването. Но колкото и този аспект да се премълчава от дипломатичност, истината е, че не само икономическите параметри направиха възможно да се стигне до успеха след 7 години трудни преговори ( и на 7 години подигравки по повод на това протакане, особено в руската преса).

Иронията в случая произтича от факта, че Русия сама катализира конкурентния проект с поведението си по време на газовата криза тази година. След като успя да пришпори троянския си кон в София, Кремъл се опита да постигне същото и с азиатските си васали от времето на съветската империя.

Но и там се случи нещо подобно- първоначален успех на руския натиск, последван от постепенно отдалечаване от обвързването с руската стратегия на торпилиране на „Набуко”. Тя целеше лишаването му от суровина, която да не може бъде транспортирана към Европа без санкцията на Москва.

Беше патетично да се види, как на българския президент Г.Първанов му заявиха в очите при посещението му в Туркменистан, че газ има в огромни количества, но той се продава само през Русия. Конфузът беше голям, защото троянският ни кон беше допрепускал до Ашхабад със заявката за голям пробив, но на чист съветски език го унижиха публично.

В крайна сметка се оказа, че до пробива за „Набуко” се стигна не благодарение на, а въпреки намесата на фактори, като Г.Първанов. Той се опита да компенсира пред Запада вредите, които нанесе с бързото присламчване към проекта на Путин „Южен поток”. За целта си измисли енергиен международен форум. Беше свикан след серия от организационни гафове в края на април в София с цел да изпъкне като посредник в едно от най-заплетените световни дела. Но беше отблъснат точно като „невярна булка” ( както един руски журналист нарече България).

Западните лидери, като и турските, бойкотираха форума в София. Американците изпратиха експерт ( а не Хилари Клинтън, както се опита да тръби официозната пропаганда в София). Крале и емири от Близкия изток си останаха със снимките в софийските официози, но не се появиха- Саудитска арабия направо се разгневи, че не беше поканена дори.

За десерт Путин направо „закла” мъждукащата надежда на Г.Първанов да блесне с представителност на творението си като в последния момент оттегли персоната си от списъка на гостите ( с което увисна подмазваческата инициатива във Велико Търново да бъде закичен в местния университет с доктор хонорис кауза за големи заслуги към правото).

Само дни по-късно реалното международно сътрудничеството, което реши съдбата на „Набуко”, се състоя в Прага. Там обаче Русия изобщо не беше поканена. Защото се решаваше въпросът на европейската независимост от руския енергиен шантаж.

Нещо междувременно се е случило – явно е сработил инстинктът на колективната сигурност на Европа от една страна и разбирането за важността на отношенията с важна страна на входа на Европа откъм Азия ( и на стража срещу непредсказуеми изблици на ислямския екстремизъм в региона!). Това „нещо” трябва да е било доста ефективно.

Точно в този период Вашингтон командирова в София експерта по енергийните проекти посланик Нанси Макълдауни. И си я взима обратно сега, когато „Набуко” успя. Повишава ранга й като съветник на самия президент Барак Обама по същите въпроси. Което доста прилича на награда за добре свършена работа.

За сравнение: когато Русия смени посланика си в България Александър Авдеев (след регреса на българската демокрация при кабинетите Беров и Жан Виденов) той беше повишен в Москва за отличните си постижения. България беше препъната по пътя на европейската си атлантическата си интеграция. Кремъл тържествуваше.

Тези аналогии може и да не са перфектни, но не са лишени от основание. Този път от съперничеството в крайна сметка печелим ние като една от 4 –те държави от ЕС, през които ще минава газопроводът. Но не само – с българско участие се появява алтернатива на руската енергийна експанзия в Европа. Фактът, че под „Набуко” се появи подписът на Станишев ( за когото руските коментатори открито жалят като за премиер, добре разположен към Русия) внася допълнителна ирония в казуса.

Но това е наистина друга опера, в която Станишев вече си е изпял песента.

Блогът на Иво Инджев: http://ivo.bg/