Фундаментът на парламента

Съвпадението 41 –то Народно събрание да започне работа в деня на Френската революция ми дава повод за кратък поглед към миналото, което е толкова определящо за настоящето ни и със сигурност ще влияе на бъдещето ни. Господстващата държавна комунистическа идеология внушаваше десетилетия, че Френската революция, макар и буржоазна ( и достойна за презрение по тази причина) е нещо като първи етап на другата, истински важната, единствено истински велика – Великата октомврийска социалистическа революция ( ВОСР) . Самият термин ВОСР е изкован от партийните историци доста по-късно от кървавата касапница в Русия през 1918 г, оглавена от Ленин ( чиято мумия и днес украсява красния площад в Москва за благодарност към вожда на най-масовото братоубийство в руската история). Комунистическата мантра повтаряше, че именно от френската революция до нас е достигнало онова хубаво нещо, претворено в нашия живот от наследниците на френските революционери: техният девиз за свобода, равенство и братство, който бил станал действителност Най-тлъстата лъжа на комунизма, платена с много кръв и страдание от милиони хора по света, е наглото твърдение за свободата, на която се радвали народите в условията на пролетарската диктатура. Първо, тя е била донякъде пролетарска само там, където изобщо е имало достатъчно пролетарии ( не и в Русия, или България), а на по-късен етап си е типична тирания на шепа функционери, наложили властта си над всички чрез терор- включително над пролетариите. И второ, което е по- важно, диктатурата и свободата са съвместими точно колкото огъня и водата. Ако имаше някаква основна характеристика на живота при социализма, това беше именно несвободата. За да я има и да се поддържа на желаното от тираните ниво, държавата разполагаше с огромен репресивен апарат, армия по границата, инструктирана да стреля безмилостно срещу собствените граждани, когато бягат от „свободната” си родина, с явни и тайни служби за контрол над всеки аспект от нищо неструващия живот в несвободното общество. Липсата на равенството е друг аспект на извращението, наречено социализъм. Хората бяха принудително равни в задълженията си и доходите си, но не и в правата си. Не случайно управляващата върхушка, която се наричаше с отвратителния бакалски съветски термин „номенклатура”, се самоопределяше като „правоимащи”. Фолклорът обобщаваше тази несправедливост , дописвайки лозунга „всички сме равни” с „ но някои повече”. Или пък, продължаваше живковския възглас „всичко за благото на човека” с „ особено за един” ( Иванчо от вицовете дигнал ръка в училище и искал да каже името на човека). Именно разминаването между лозунгите за равенство и действителността подкопа безвъзвратно „строя”, в който деца , като Сергей, растяха в резиденции и ядяха пържоли от специалното снабдяване, което офицери от службите им носеха по луксозните домове. Останалите деца маршируваха под строй в пионерските лагери ( да, храна в купичката имаше за всички във фабриката за бройлери, но специалната храна беше запазена за специалните другари). Колкото до братството, това прокламирано благо никак не се връзваше със състоянието на обществените отношения. Над тях витаеше доносничеството – човек за човека беше по-скоро доносник. Както казва в своята книга „В защита на демокрацията” бившият съветски дисидент Шарански, универсалният тест за демократичността на едно общество, е площадният. Ако противник на властта може да се изкаже срещу нея на площада, без да бъде арестуван, значи все пак има демокрация. Нищо подобно нямаше „едно време”. „Братството” беше термин по-скоро за „външна употреба”. Побратимяваха се градове с братски такива в братския Съветски съюз и други подобни братски държави. За братските народи, пъшкащи под империалистическия гнет, бяха запазени братските усилия на партията и държавата, която снабдяваше безвъзмездно с оръжия и боеприпаси всевъзможни братски международни движения и водените от тях войни- често пъти чисто граждански. Мащабите на разхищаването на средства за такива цели бяха толкова трудни за прикриване, че след сгромолясването на комунизма тази безконтролна дейност на държавата и партията се оказа единствената реална мишена за опитите да бъде търсена съдебна отговорност от виновните ( като Андрей Луканов). Не че се получи кой знае какво, но поне научихме някои факти. Толкова за фундамента под парламента, на който пише нещо, което също подлежи на критичен анализ. Защото с необходимостта от „съединение”, което прави силата, обикновено се спекулира, когато трябва да се размие отговорността за разединението в оценката за причините да сме слаби.

Блогът на Иво Инджев: http://ivo.bg/