ХРИСТОС , ВАРВАРИТЕ И ФАРИСЕИТЕ

             „Под всяка надгробна плоча лежи всемирната история.”                                                                                                                     

                                                                                                      Гьоте

За любителите на статистиката:

Георги Иванов Марков

Роден на 1. 3. 1929 г. в София.

1950 г. – първи литературни опити и първи публикации в периодиката.

От втората половина на 50-те до края на 60-те години в София излизат последователно белетристичните му книги “Победителите на Аякс”, “Между нощта и деня”, “Анкета”, “Мъже”, “Портретът на моя двойник” и “Жените на Варшава”. През този период написва и редица пиеси, които се играят в театрите на цялата страна, автор е и на киносценарии по собствените си творби. След като само за няколко месеца са спрени от режима пет негови пиеси, на 15 юни 1969 г. напуска страната.

Живее краткосрочно в Италия и Германия, преди през 1970 г. да се установи в Лондон, където започва работа в Би-Би-Си, като заедно с това сътрудничи активно на “Дойче Веле” (Радио Германия), а впоследствие – и на “Свободна Европа” (програма „Контакти”, която излъчва негови литературно-философски есета, както и пълния набор „Задочни репортажи за България”).

За литературната му и публицистична дейност инсцениран в София задочен процес го осъжда в края на 1972 г. на шест и половина години лишаване от свобода. (Което ще рече, че по шестобалната система творчеството му е високо оценено от похитителите му.)

През август 1974 г. с пиесата си “Архангел Михаил” печели първа награда на международния драматургичен фестивал в Единбург.

След многократни заплахи и предупреждения от българска страна да прекрати сътрудничеството си за “Дойче Веле” и (особено) за “Свободна Европа”, на 7 септември 1978 г., прекосявайки пеша моста “Ватерлообридж” над Темза, около 18,30 ч. срещу Марков е извършен атентат, при който, както установява по-късно проведеното от отдела за борба с тероризма към Скотланд Ярд разследване, в дясното му бедро е била изстреляна микроскопична сачма, пълна със смъртоносната отрова рицин. Състоянието му през следващите часове и дни се влошава ускорено, той вдига температура, изпада в перманентна треска, загубва говора си, лицето и цялата му глава отичат, започва да повръща кръв и кървави съсиреци и на 11 септември около 11 ч. издъхва в интензивното отделение на Лондонската болница “Сент Джеймс”.

Георги Марков бе погребан в тесен кръг близки приятели и роднини на 4. 10. 1978 г. в гробището на селцето Уитчърч Кеноникорум, графство Дорсет Даунс, югозападна Англия. Той остави съпруга Анабел, дъщеря Александра и майка Райка, която междувременно почина в София. След убийството му на Запад бяха издадени двутомникът му мемоари “Задочни репортажи за България” и сборникът “Есета” – на български език, а през 1983 г. лондонското издателство Weidenfeld and Nicolson пусна на книжния пазар сборника “The Truth that killed”.

На живота и гибелта на Георги Марков обществеността на Свободния свят отдели общо взето вниманието, което отделя обикновено на един международен футболен мач от средна величина. Не по-различно се развиха нещата и у нас. Въпреки безспорните доказателства, че зад атентата срещу Марков стоят българската Държавна сигурност и КГБ, надеждите, че с демократизирането на страната ни моралните и физически похитители на Георги Марков ще бъдат разобличени, не се сбъднаха. Нещо повече: докато в условията на живковизма върху темата бе наложено пълно информационно затъмнение, след дворцовия преврат срещу династия Живкови в края на 80-те разпространяваната в медийното пространство дезинформация, чиято непровъзгласена цел е да потули престъплението и авторите му, надвишава многократно информацията по случая.

Опитах се да предам нещата фактологически, такива, каквито са, без много-много да се вживявам в тях, но оттук нататък обективност от мен не чакайте – човек и към звездите не може да бъде обективен, а камо ли към приятелите си. Не е обективен дори печатарят на некролози – обективна е само печатницата му. А печатница аз не съм – аз съм жив човек с живи човешки страсти и пристрастия, които темата нагнетява неимоверно и които нито мога, нито искам да крия. Струва ми се дори, че един опит за обективност би бил истинско предателство не само към паметта, а и към личността на Георги Марков. Защото и мъртъв той си остана мой приятел – и даже повече мой приятел стана като мъртвец. Любовта между живите и мъртвите е, както установи един наш философ, най-трогателният, достъпен само за човека вид любов. Имам чувството, че с Георги сме един и същ, същ, равномерно и неравномерно разпределен между двама ни човек, че аз всеки земен миг умирам неговата смърт – така, както всеки космически миг той моя живот живее нейде в отвъдното. Пък и документален, полудокументален, литературен и нелитературен, образът на Георги Марков присъства във всичките ми досегашни книги. (В немалко от романите и есетата ми личността на Георги е дори единствената светла диря сред ордите негодници и фарисеи.) А за добро или за зло, за разлика от хроникьора или от психоаналитика, един автор е обречен на съпричастие към героите си. Така че който търси обективна информация по случая, нека прочете все още останалите тук-таме по нишите на отеснялото обществено пространство документи, нека се обърне към следователя Богдан Карайотов и неговия английски колега инспектор Дейвид Кемп – те са хора компетентни и добросъвестни, не познават лично Марков и не са обременени с моите сантименти. Онзи, който въпреки всичко реши да ме последва в предстоящите размисли, нека знае, че те ще разкрият не толкова криминологични факти, колкото собствените ми вълнения за живота и гибелта на един съчовек, на който аз до голяма степен дължа себе си. Нацията ни му дължи пък един физически живот – ни повече, ни по-малко. Този си дълг тя още не е изплатила и това обстоятелство не може да ми бъде безразлично – то се превръща в допълнителен двигател на моята необективност.

Ако кажа, че днес той можеше да бъде между нас, рискувам да заприличам на онези ветерани на комунистическото движение, които, потънали в романтична печал, разказваха пред пионерското ми детство вълнуващи спомени за загинали ремсистки другари. А аз най-малко на тях искам да приличам, най-малко в убежище на техните граждански трепети искам да превърна личността си.                                                                                

Като пресмятам годините му живот и годините му смърт обаче, установявам, че днес той действително можеше да бъде между нас – като всички нас с три десетилетия по-добър и по-лош с три десетилетия, по-облагороден с три десетилетия и с три десетилетия по-развратен, с три десетилетия по-различен от себе си и по-себесъщ – с три десетилетия. Да, днес Георги Марков действително можеше да бъде между нас – радваше се на желязно здраве и на едно ненаситно, на едно невероятно за безмерната му одухотвореност пристрастие към битовия живот. Така, както са между нас убийците му, които надживяха и физически, и метафизически всички действителни и мними трансформации и обрати.  

Съзнавам, че смъртта е непредсказуема като живота, че тя няма календар под ръка, че са умирали, че дори са били убивани и много по-добри и велики, много по-ценни, много по-полезни и по-потребни на общочовешката кауза хора, но, за разлика от Георги Марков, те не са аз. А най-осезаема е собствената болка, собственото вълнение вълнува по-дълбоко и от глобалните мирови тревоги.

Пък и все ми се струва, че иначе не можеше и да стане, че не можеше да протече и не можеше да завърши иначе неравният му живот, че насилствената му смърт бе естествено и дори неминуемо продължение на делото му – роденият да бъде обесен, не може да се удави. Не можа, не можеше да стане иначе – колкото и да ми се искаше, колкото и да му се искаше и на него. Той по Христово знаеше високата цена на словото, превърнало се в плът, на овеществената свобода високата цена. Той помнеше и тачеше завета на баща си: “Сине, остави тази пуста литература и стани инженер. Партията може да направи писател когото си поиска, но тръгне ли със същата методичност и инженери да произвежда, мостовете ще почнат да падат.” И инженер се опита да стане Георги Марков, и инженер не стана. Опита се, ако щете вярвайте, да стане и футболист. Но току-така футболист става ли се – то е все едно Стоичков писател да направиш. А с всяка отправена по етера към сънародниците му, към съчовеците му отправена дума приближаваше към него смъртта – невидима като словото изговорено, като словото изписано – безшумна. Георги Марков знаеше безпогрешно, че към неговата личност, към неговия адрес, към неговата плът се е запътила от София за Лондон, от белокаменните амбразури на ул. “6-ти септември” към живописната къщица на 23 Lynette avenue смъртта. Още години преди тя да зърне лика му, наследниците на Железния Феликс (онези с хладния ум, горещото сърце и – особено! – чистите ръце) в родно Княжево предупреждават майка му синът и да прекрати писанията си срещу режима. Предупреждават я с една вулгарност, от която сърцето на всяка майка ще секне: “Само трупа му ще видите!” Секва и нейното и баба Райка бърза да уведоми Георги, моли го да престане с предаванията си – какво са литературното величие и гражданската истина пред един синовен живот! Не само зловещите заплахи – и зловещите деяния на Държавна сигурност са безсилни да заставят Георги Марков да млъкне. За да бъде убит в родината, през 1974 г. от Дания бе отвлечен българският политически емигрант Борис Илиев Арсов. Още тогава, цели 4 години преди атентата на моста Ватерлоо, в. “Отечествен фронт” писа черно на бяло: “Своевременната намеса на органите на Държавна сигурност слага край на тази (на Арсов - б. а.) дейност... . Ръката на справедливостта винаги е била по-дълга от краката на предателството.” По същото време, гордо отчитайки, че Арсов е “обезвреден”, в. “Народна младеж” предупреждава: “Същата участ очаква всеки, който е забравил великата стойност на понятието родина и си е поставил цели, отдавна изхвърлени от историята на политическото бунище.” В западните радиостанции се получаваха и картотекираха всички големи български вестници, така че Георги Марков знаеше отлично за задграничната терористична дейност на Държавна сигурност. Пък и, поемайки сам риска да се превърне в мишена на тайния терор, и проф. Тончо Жечев намери доблестта и куража да предупреди чрез моя междувременно починал колега Христо Огнянов Георги Марков за грозящата го опасност. (И за да предотвратя евентуални недостойни подозрения, ще добавя, че става дума не за някаква получена по неведоми пътища агентурна информация. Истината е къде-къде по-елементарна: анализирайки с острия си психологически и граждански нюх предаванията на Георги Марков особено по “Свободна Европа” и познавайки от собствен опит безскрупулността и неутолимата жажда за мъст на демаскирания партиен елит, Тончо сам стига до извода за злокобните заплахи, пред които е изправен Марков.) През последните месеци преди атентата Георги живееше като Моцарт в предсмъртните си мигове: вкусът на смъртта се топеше върху езика му, и той като Амадеус чувстваше, че е в плен на нещо, което не е от този свят. И когато малко преди да го порази смъртоносната отрова на партийната грижа за човека Георги се завърна от почивка на Сардиния, разказа ми, че за негово собствено учудване през всичките 14 ведри и слънчеви курортни дни е предпочитал да седи на плажа с гръб към морето, към живота с гръб. Много достатъчно ясни и точни сигнали му изпрати съдбата закрилница, за да предотврати, за да отклони пристъпващата смърт. Но как да спреш, след като онова, което е в теб, е по-силно от теб самия – вложената в теб искра Божия най-малко с биологичния ти живот се съобразява, тя и на инстинкта ти за самосъхранение не е подвластна. Участта на Марков пред микрофона бе точен еквивалент на участта на съветския дисидент, изправен пред кагебистките палачи:

„А мне говорят: „Молчи!”

 А я говорю: „Не буду!”

 Един германски философ казваше, че човекът на познанието върви между хората като между зверове. Като писател Георги Марков бе последовател на най-висшето познание – човекознанието. Може би затова и озверението срещу него бе така свирепо. А аз в неговата човешка трагедия образа на човечеството разгадавам. Като че ли за да не остави и капка съмнение кой е убиецът в Лондон, само броени дни след атентата тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов направи публично следното красноречиво изявление: “Нашите врагове никъде не могат да намерят избавление от нашата ръка. Ние не знаем граници. Контрареволюцията трябва да знае, че за нея никъде няма сигурно убежище.” Контрареволюцията знаеше – през девет земи в десетата ние слушахме Радио София с наострените уши, с които нашите инквизитори нас слушаха по западните радиостанции. (Колко неравномерно, колко неподобаващо бяха разпределени силите по фронтовете на студената война, Господи! – по вълните на “Свободна Европа”, на Радио Германия, на Гласът на Америка и на Би-Би-Си ние есета изпращахме към НР България, а Радио София с терор и смърт, със смърт ни отвръщаше по микрофона.) Ако за някой носталгично копнеещ по добрите стари времена обществен романтик и това не е достатъчно, ще припомня, че в началото на 1990 г. българското правителство декларира пред Форин офис, че ще проведе обстойно разследване по случая Марков. Веднага след това бившият началник на Първо главно управление на Държавна сигурност (институцията, която се занимава с външно разузнаване), ген. Владимир Тодоров, унищожава досието на Георги Марков от кора до кора. Заличена е без остатък цялата набирана десетилетия наред от демоничната Държавна сигурност информация по случая Марков – предприемчивият генерал събира досието на писателя от Първо главно управление, изтегля от архива на Шесто и съхраняваните там документи и затрива всичко безследно. Не ще да му е било леко на генерала с цели 15-16 тома да се справи – тежат, пущините! – но щом родината зове... Какво ли не е готова да направи офицерската чест за благото на Отечеството! Нещата продължават да се развиват в смисъла на моралните и физически убийци на писателя: след като все пак българските служби за сигурност откриват през октомври 1990 г. обещаното на Лондон следствие срещу неизвестен убиец, само два дни преди началото на съдебния процес, на който е призован като подсъдим бившият заместник-министър на вътрешните работи, ген. Стоян Савов, последният се самоубива в с. Лисичево, Пазарджишко. Така следствието загубва веднъж завинаги и един от най-важните си обвиняеми, и най-ценната си информация и до процес изобщо не се стига. (Дали ако се беше състоял, процесът щеше да разобличи виновниците, е повече от съмнително – показателно е обстоятелството, че генерал Тодоров е съден и осъден не за опит – при това успешен! – да прикрие следите на едно от най-зловещите престъпления в цялата ни национална история, а само за унищожаване на ведомствени документи.) Изпеченият кагебист ген. Олег Калугин пък с ръка на сърцето разказа от телевизионния екран пред цяла България как през 70-те години София е поискала и получила съдействието на КГБ за “отстраняването” на Марков. И за да не остави и капка съмнение в намеренията си, Държавна сигурност уточнява молбата си: “физическото отстраняване” – да не би някой московски аджемия в занаята да си помисли, че става дума за отстраняване духовно. “Физическото отстраняване” – чак доблестното кагебистко сърце трепва от арогантността и цинизма във ведомствения език на българските братя по оръжие. И отрова, и технически съоръжения, и методическа помощ получават в тон с принципите на комунистическия интернационализъм софийските убийци от съветските другари – приятел в нужда се познава. Разбира се, всички тези подробности от кухнята на Тихия фронт Георги не можеше да знае, но че смъртта го дебне тъкмо от рубежите на българо-съветската дружба, знаеше безпогрешно. И въпреки това вървеше своя литературен и граждански път с чистотата и последователността на апостол. Има значи нещо по-велико, нещо по-могъщо от смъртта има – пренебрежението към смъртта. Нещо повече: съзнанието за близостта на смъртта и за нейната неизбежност правеше като че ли живота му по-спокоен. Всеки ден, при всяко почукване на вратата, при всеки телефонен звън, при всяка случайна среща със сънародник той със смъртта се срещаше многократно очи в очи и така, превръщайки се в делничност, тя позагуби от демоничността си. Човек – учи Екзюпери – може да живее само с онова, което може да го накара да умре. В съседство със смъртта животът е най-осезаем и най-пълнокръвен. А следователно и литературата, която подобен живот твори. Защото на излъчваните в рамките на водената от мен за РСЕ културна програма “Контакти” “Задочни репортажи за България” аз гледам не само като на стопроцентова документалистика, а и като на стопроцентова литература. С цялото си творческо кредо Георги илюстрира съвета на един свой любим съвременник и автор: „Използвайте знанията на орнитолозите! За да могат писателите да развръщат криле, трябва свободно да се ползват от перата!” Георги това и правеше – развръщаше криле в една безкрила епоха. Която му отмъсти за собственото си бездарие да лети. Не току-така установих аз в първия си роман, че Георги Марков е невероятен писател: само умът може да го почувства и само сърцето – да го разбере. Някъде между ума и сърцето, между тридесетата годишнина от убийството и осемдесетата годишнина от явяването му на бял свят пиша и аз тези неуравновесени редове. И така, дума по дума между рождението и гибелта му се теша с несигурната утеха на Кант, че най-малко се страхуват от смъртта хората, чийто живот има най-голяма ценност. Няма съмнение, че независимостта от смъртта те прави по-свободен, че тази независимост е дори висша форма на свобода – неслучайно Дон Кихот стигна до извода, че местожителството на свободата е върхът на копието. Свободата на донкихотовеца Георги Марков пък битуваше на върха на перото му. Всъщност едното е равнозначно на другото – мастилото на мъдреца е не по-малко скъпо от кръвта на мъченика.

Винаги съм се питал защо, след като е всесилен, Бог е избрал за убежище на духа такава неблагонадеждна субстанция като плътта, защо открай време злото е по-витално, по-оперативно и по-артистично от доброто, защо нито острието на копието, нито на перото острието, нито приземяването на Спасителя, нито разпятието успяха да променят глобалното съотношение между доброто и злото на тази стара и млада и вечна земя. 

Припомняйки си като на кино битието на Марков, опитвам се да си представя и убиеца му. Струва ми се, че го познавам така, както живота му познавам. И че не го познавам ми се струва – така, както не познавам и живота му, така, както всеки от нас е непознаваем за себе си. Искам само да си представя атентатора му – не и да го срещна. Не от страх, че и в моята плът ще изстреля капсула смъртоносна отрова, а от погнуса – просто не бих желал да го има в моя поглед – някаква хигиена на зрението, на виждането някаква хигиена все трябва да съблюдава модерният човек. Може да е мой връстник, а и по-млад от мен може да е. Вероятно е бил лейтенант, когато са го натоварили с отговорното поръчение. Не ще и дума, че някой млад и оправен лейтенант ще изпратят да убива Георги Марков – няма да изпратят министър Стоянов или генерал Тодоров я! Сега, окрилен от новия, светски дух на времената, и той като отворените си бивши колеги сигурно не лапа мухите – я офисче, я фирмичка, я филиалче, я кредитче някакво дискретно и многомилионно, я всичко накуп. Тъкмо онези бойци от тихия фронт, които воюваха най-непримиримо срещу буржоазната идеологическа диверсия, които довчера най-ожесточено громяха и разгромяваха хищните капиталистически акули, днес най-сполучливо им подражават. Няма що: на диалектикоматериалистическия закон за отрицание на отрицанието са еднакво подвластни и класови врагове, и класови приятели.      

Въпреки огромната космическа празнота, която остави у мен, струва ми се, че в най-съществения смисъл Георги Марков излезе победител от двубоя: макар и посмъртно, неговата биография се превърна в нравствен еталон, неговият живот и неговата смърт с еднаква убедителност доказаха, че човек не е, както учат разните му марксисти и детерминисти, машинална функция на социалната среда, обективно огледало, бездушно ехо и безпомощен продукт на обществено-политически фактори и механизми, че не времената творят хората, а хората – времената, че личност ли е, личността ще намери талант и сили да просъществува достойно и в най-недостойната обстановка, че аморалността на условията не е индулгенция за аморалността на индивида. Да живееш честно в една честна ситуация, не е подвиг – подвиг е да останеш честен и тогава, когато обсадилият те обществен разврат цъфти и процъфтява с най-пищните си цветове. Ето защо литературната и гражданска честност на Георги Марков е трън в очите не само на инквизиторите му, а и на милионите редови филистери от двете страни на Желязната завеса, които извиняват малодушието си със ситуацията, според които след като си в гората, трябва да виеш с вълците. И личностното, и общественото поведение на Марков опроверга това страхливо извинение, а лишиш ли човек от оправдание, ти разкриваш лицемерието и привидността на почтеността му. Е, как тогава да те обичат? Как да заобичаш човек, който не само чрез неясни художествени метафори, а и чрез делника, чрез бита си нагледно и простичко, физически ти илюстрира, че може и иначе, че можеш да крачиш по дъгата на тази сквернена от предшественици и потомци земя, не само като се приобщиш към обществения и разврат, а и като се разграничиш от него? Как да не те намразят тогава и от двете страни на барикадата? Непостижима нравствена привилегия на Марков ще си остане вовеки веков обстоятелството, че въпреки всичко изтърпяно, той не допусна да бъде погълнат от обкръжението, не заприлича на  палачите си, не позволи тяхната злоба и тяхното ожесточение да опустошат и неговата благородна душа. С прозрението на Платон Марков съзнаваше, че човек е преди всичко боготърсач, че да познаеш себе си означава да откриеш Божието в себе си – колкото и амбивалентно да бе отношението му към църквата като институция. Дума по дума писателят непрекъснато се себетърсеше и себенамираше,  себеизгубваше се и се себеоткриваше отново и отново с една нарастваща тревожност в извечния кръговрат между Божието и людското. Неразбран в родината си, недоразбран зад Желязната завеса, на път от живота към смъртта, от живота към живота на път Марков по Бердяевски осъзна, че масите са нетленни роби на плътското, че само индивидът може да бъде носител на Божието, че да се спасиш духом, значи да се откъснеш от тълпата. Пък и докато екзекуторите му завещаха на потомците само терор и смърт, Георги Марков им завеща едно творчество, което е най-недвусмисленото противодействие на смъртта. Човек трябва и да умира да умее, само за скъпи и истински неща трябва да умира човек. Георги Марков умря за най-скъпото и най-истинското от тях: онова, което блести на върха на копието, на върха на перото, което вибрира. А тъкмо онова, което те е убило, е най-достоверен показател за стойността на живота ти. Него го уби в крайна сметка талантът му, който, въпреки цялата си потомствена ограниченост, палачите му разпознаха и оцениха подобаващо. В първия си роман писах, че Георги Марков бе осъден на живот и смърт: на смърт – приживе и на живот – посмъртно. Въпреки това аз яростно ненавиждам безсмъртието, което му предстои, защото то му струваше живота. Но хем ненавиждам, хем се питам дали не сме по-скоро ние, останалите на повърхността на земята, за оплакване. Овидий съветва да не наричаме никого щастлив преди смъртта му, а на Овидий аз вярвам с вярата, с която вярвам и на Марков. Работата е там, че докато човек живее, той е подвластен на безчет неумолими биологически и социални регламенти, които често го заставят да напуска себе си, за да се вмести в техните контури. Умре ли обаче веднъж, той може, той придобива свободата да бъде всичко. Повече себе си, по-свободен, истински свободен е мъртвият човек – живият е в най-добрия случай само демократичен.

И за да бъде картината пълна, угнетен ще добавя, че ако Изтокът уби Марков, Западът носи тежката вина, че не успя да го опази. Не, не чрез телохранители – чрез преосмисляне на водещите екзистенциални ориентири, чрез едно отдавна назряло рехристиянизиране на тази лъжехристиянска цивилизация, чрез култивирането на едно ново обществено съзнание, което да извърви нелекия път от морализаторството до морала, от хуманоидите, които открай време сме си, до хуманистите, които все не смогваме да станем. Потребна е, на живот и смърт е потребна една нова социална сетивност, чиято ценностна йерархия да бъде съобразена повече с Божието, отколкото с физиологичното. Ако това беше станало овреме, от похватите на 007 Свободният свят изобщо нямаше да има нужда, а писателите само от естествена смърт щяха да умират. Съзнателните усилия да се разграничи от разврата на ситуацията правеха Георги Марков несъвместим с всяко общество – той май и с всяка общност се оказа несъвместим. В този смисъл той стана жертва на собствената си неприспособимост, плячка на тайния, но монолитен съюз между идеологизираните злодеи на Изтока и кварталните бакали на Запада. Настанени по ключовите позиции в администрацията на Би-Би-Си, последните положиха неимоверни усилия да погубят у Марков писателя, твореца, литератора и да го превърнат в безупречен чиновник. Ненавиждани на Изток, нежелани на Запад, ние, политическите емигранти, умирахме от собствената си отчужденост като от радиация или оцелявахме, както и друг път съм казвал, в духовния вакуум между двата свята – нестоплени от социалните грижи на демокрацията, непощадени от родовата памет на диктатурата. В едно от последните си писма до мен само десетина месеца преди атентата Георги Марков сподели разочарованието си от цялата ни болна от пресищане цивилизация:

“Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах – и тукашни, и емигранти – всъщност се бореха и мечтаеха да получат от живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци – смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял един народ и да си живееш живота като привилегирована гадинка... Ако търговските интереси на западните страни повеляват, те са в състояние дори да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същия конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието...

Знам, че въпросът ти е естествено: А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ? Най-глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост: ние трябва да продължаваме да бъдем точно онова, което винаги сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга,  защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че целият му смисъл (нали красотата е смисъл) като че ли е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата, и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.” (Курсивът е навсякъде на Марков – аз бих поставил всичко в курсив – б. а.)     

Няма що: потребителската експанзия може да те погуби духовно не по-малко радикално от ригидността на тоталитарните доктрини. Онова духовно самоубийство, което навремето Чехов отбеляза като феномен, с времето за днешните технократични роби се оказа истинска напаст. Напаст, от която само собственият ни талант е в състояние да ни опази. Ние оцеляваме духовно, доколкото го има, и мрем духовно, доколкото го няма. Когато мрем, мрем масово; когато оцеляваме, оцеляваме поединично – при това на мъчително-високата, на болезнената, на влудяващата цена на една безусловна и пожизнена, на една доживотна самота. Като всеки духовен човек, Георги Марков бе и си остана навсякъде под слънцето чужденец, затворен като в единочка в собствената си лудост. Считам, че пътят на писателя е еднороден с този на Богочовека: да взривява граници, да руши регламенти. Ако е така, Георги Марков бе цял-целеничък писател: в най-важните, в екзистенциалните серии той живееше като Спасителя на самия ръб на легитимното, че и оттатък. Цялата му драматична съдба онагледява тъжния факт, че всичко добро и красиво е възникнало в опозиция спрямо регламента, че и най-добронамереното общество поставя в карантина твореца. В тоталитарните системи тази карантина се осъществява чрез физическа саморазправа с индивида, в условията на демокрация – чрез заточаване му в периферията на обществото, но в алергичната нетърпимост и на едните, и на другите към индивидуализма, към истинската, към неконюнктурната личност съмнение не може да има. Въпреки цялата безутешност обаче, една последна, една самотна утеха все пак ни остава: само доброто си е себедостатъчно, само доброто може да се самовъзпроизвежда – не и злото. Доброто, което Георги носеше сакрално в сърцето си, се самовъзпроизвеждаше непрекъснато – не само чрез текстовете му. Докато злото, което го погуби, бе обречено без него – това зло изпитва насъщна потребност от другостта на другите, от външни стимули, то паразитира върху всички нас, използва ни като патерица, за да проходи. За разлика от доброто, злото не разполага със собствени ресурси, не носи собствена екзистенциална енергия – то се храни от нашата плът като хиена с леш. Това разпределение на силите едва ли е случайно, в него аз съзирам Божий промисъл, конкретна, оперативна намеса на Твореца в сътвореното, в людската ни участ, това съотношение е свише, разпоредено е от Първосъздателя, за да обезпечи на доброто една жизнеспособност, която за злото е недостъпна. Тъкмо това обстоятелство съдържа моралното превъзходство на Георги, тъкмо то ще понесе, неосквернена от злодеи и злодейства, благородната му кауза през епохи и вечности към безсмъртието. Така че вчерашните и днешни тирани наистина всуе се морят – не само в строфите на народния поет.

Когато два дни след погребението на Марков си стягах багажа да се връщам обратно в Мюнхен, телефонът в дома му, където бях отседнал, иззвъня със служебна деловитост. Дейвид Кемп от службата за борба с тероризма ме молеше да поостана, за да ме разпита. “Какво ще ме питате – викам. – Отровата в плътта му не Ви ли каза достатъчно?” И до днес съжалявам, че останах. Защото моите добросъвестни показания пред Скотланд Ярд до залавяне на атентатора не доведоха – само нова горчивина в старата вляха. Мистър Кемп беше стопроцентов джентълмен и свято вярваше, че с физическо насилие може само на физическо насилие да се отвръща, главата му не побираше как само за художествена литература, за културно-политически есета, за морални и естетични идеи само един човек ще тръгне физически да убива друг човек. “Не са човеци – коригирам рицарските му представи аз. – Човекоядци са.” Човекоядци в човешки образ и подобие мистър Кемп обаче не само не бе виждал, а не можеше и да допусне на европейска земя и на мен начаса ми стана ясно, че най-малко следовател с подобно идилично светоусещане и вапцаровска вяра в доброто и човека, който така и не намери въображение да си представи истинските мотиви на убийството, ще арестува убиеца. Така и завърши печалният ни разговор. „Вие и да си представите убийците му не можете, а аз очаквам от Вас да ги арестувате…” – бяха последните ми думи, преди да потегля с мръсна газ от столицата на европейската демокрация обратно към Мюнхен. Възторжената инфантилност, затрогващия идиотизъм на британските телохранители на демокрацията се опитах впоследствие да обобщя литературно в образа на инспектор Стерлинг.

Отчитайки, че България е родина на преследвани и убивани, на прогонвани в изгнание и изтерзавани до смърт, до самоубийство довеждани творци, някога, много, много някога, толкова някога, че по-скоро никога напомня, още докато надгробната трева пускаше корен в благородната земя на графство Дорсет Даунс, на страниците на излизащото в Париж международно сп. “Континент” писах, че убийството на Георги Марков е за България онова, което е според Достоевски убийството на Пушкин за Русия – явление пророческо. Тъкмо защото националната ни участ гъмжи от подобни зли пророчества, изказах надеждата, че никой не загива напразно, че гибелта на Марков е необходима на епохата ни, както разпънатият Христос – на варварите, че страданието изостря сетивата за същественото, че докато живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите. И сега се надявам като някога. И не съвсем като някога се надявам сега. Защото докато някога младежките ми надежди бяха непоколебими, днес стареещите ми надежди с безнадеждност са примесени.

И тъй като неотдавна пред очите ни в лъжовните си мемоари един даровит поет и бездарен човек, един партийно-правителствен лакей от първата фаланга, един придворен речописец и химнописец с дисидентски домогвания, целувал метафизически и физически омърсените и с кръвта на Георги Марков ръце на един малограмотен тиранин, един физически, един ведомствен носител на насилието и злото, в което се давеше страната ни допреди броени години, един загубил феодалните си привилегии феодал, чиято душа плаче за господар, който да я стопанисва, и за когото през всичките десетилетия изгнание и Георги, и аз мислехме весден като за огън, се опитва да ни уговори, че Марков бил не само лауреат на Димитровска награда (ветрогони като Георги Марков нямаха достъп до димитровските награди – те бяха до една номенклатурна кастова собственост, резервирана за Левчев и компания), а и агент на комунистическите тайни служби, държа да повторя онова, което още преди години заявих на страниците на в. “Стандарт” и по Дарик-радио: Той бе агент само на собствената си съвест. Тъкмо поради хроническия недостиг на подобни агенти в очите на цял свят ние ще си останем нация, провъзгласила насилието за сила, нация, чиито деспоти убиват творци и чиито демократи унаследяват престъпността, вместо да се разграничат от нея. А да се разграничим убедително от палачите има един-единствен начин: като ги назовем поименно. Не го ли сторим, ние неминуемо поемаме част от вината им върху себе си, укрепвайки така имиджа на България като страна на дискриминирани, преследвани и убивани творци. Защото една демокрация, която се превръща в убежище на унаследената от деспотизма престъпност, е лишена от елементарна нравственост. Всяка осъществена на цената на нравствеността демократизация пък води закономерно до оскотяване. А, въпреки всички основателни резерви на мислители и философи, човекът си остава все пак по-добрата алтернатива.