НАМЕК ЗА ЩАСТИЕ

    „Държах щастието за опашката: изплъзна ми се, като ми остави    перото, с което пиша.”

                                                                                                  Ст. Лец

"Любовта между живи и мъртви е най-трогателната от всички видове любов."

                                                       Витан Стефанов, ученик на Асен Игнатов

Когато реших (всъщност не бе решение – порив бе) преди време да споделя спомени за малкото съществени хора, населявали през годините и десетилетията съдбата ми, аз не знаех, не предполагах, не подозирах дори изпитанията, през които ще се наложи да мина, споделяйки. Илюзията, че смъртта е обезпечила дистанцията, от която да видя характери и събития ясно, трезво и точно, падна още в първата битка с текста. Оказа се, че смърт дистанция не създава – след като напуснаха земното битие (по моему – на път към извънземното), приятелите ми станаха още повече приятели, заживяха още по-интензивно в моя живот и то не като метафизика, а като физика – тук и сега. Отсъствието на дистанция е враг на писането – дори когато възстановява детайла, близостта изкривява словото. В една налудничава предсмъртна поема Есенин казва, че лице в лице лицето не се вижда, че голямото е видимо само от разстояние. Едно разстояние, което на мен ми липсва. Това отсъствие може и да обогати емоционалността, но сигурно ще понижи познавателната стойност на споделеното. Вече предупредих, че няма да крия пристрастията си зад маската на обективността. Така беше с Тончо Жечев, така беше с Георги Марков – така е и с Асен. Който като учителя си Бердяев бе прогонен от комунистическия деспотизъм в изгнание, но за разлика от Бердяев изживя радостта през последните десетина години от живота си да се завърне на родна земя – не само чрез книгите си.

Животът ни, в който родина и чужбина многократно сменяха местата си, е навързан като черва. Асен беше само десетина години по-голям от мен, а беше ме надраснал интелектуално с цели цивилизации. Преподаваше логика и още през първия семестър ми стана курсов ръководител. Това случайно обстоятелство едва ли е изиграло особена роля в живота му, но за моето духовно и екзистенциално израстване то бе незаменимо – една случайност, която се оказа предвестник на съществени закономерности. А стана така, защото Асен ръководеше малобройния ни курс така умно, толкова встрани от партийната догма ни водеха дума по дума неговите завладяващи лекции за Бога и света, че го взе под отчет една организация с особено предназначение – най-могъщата и вездесъща в най-добрия от световете – която превърна бита му в кошмар. Бяха времена аскетични, сурови и убоги, времена, в които на философска мъдрост ни учеха родни рабфаковци, офицери от запаса и завърнали се триумфално от великия братски Съветски съюз политемигранти и професори (какви ти професори – цели академици!), които открито се гордееха, че всичкото си знание и познание за света, за човека и Бога са почерпили само от история на ВКП (б.)-кратък курс. Толкова кратък и кратичък, че заслепява с яснотата си – всеки привнесен отвън неблагороден книжовен примес само би размътил бистрото класово-партийно съзнание. В този схематичен и уставен свят, който наподобяваше по-скоро католически лицей от сюжетите на Стендал, отколкото модерно учебно заведение, фигурата на Асен се открояваше с особена отчетливост. С разностранната си ерудиция, с елегантността на фразата, с Шекспировата си афоричност, с риторичната си дарба на античен оратор, с артистичността и екзотичността на маниера си той шокираше закоравелите догматици от желязната сталинска гвардия, която продължаваше да държи факултета във властта си и след измамната десталинизация в края на 50-те. Някаква органична непоносимост, някаква природна несъвместимост делеше екстравагантния светски стил на Асен, динамичната му мисъл и чорбаджийския рахатлък, в който плуваше тромавото, хванало лой по хълбоците преподавателско тяло на Алма матер. Дисхармонията между Асен и обкръжението му бе не по-малко фрапираща от несходството, противопоставящо Алеко и любимия му герой. Асен беше непонятен, а за доктринера непонятното е по-страшно и от страшното. Да искаш просто и само да следваш себе си, а да внушаваш страх около себе си, не е завидна участ. Не е, не е за завиждане човек, дръзнал да живее свободно в едно несвободно общество. Най-малко за завиждане пък е личност, чиято екстремна индивидуалност е заставена да вирее под диктата на един обезличаващ колективизъм.

А всичко това беше Асен. Натирен от блюстителите на партийността в науката, Асен мобилизира екзистенциалните си страхове като последни и единствени телохранители. Гнетен ден и нощ от тези неукротими чудовища, той собственоръчно изгори най-хубавото, написано от даровитото му перо под слънцето на мира и социализма. За да не стане то достояние на бойците от тихия фронт, на онези стожери на правата вяра с комисарски пълномощия, които хвърлят небивали усилия, за да не позволят на хората да мислят открито, след което (в тон с обществената патология) хвърлят още по-огромни усилия, за да узнаят какво същите хора мислят в действителност. От тяхната тотална, всепроникваща инквизиция само огънят предпазва – от кора до кора. "Кладата е своеобразно осветляване на въпросите" – учеше един надживял като по чудо терора и на нацизма, и на комунизма полски сатирик. И Асен научи урока от собствен опит. Още преди векове един германски класик заяви, че там, където горят книги, ще пламнат и хора. Така и стана впоследствие в собствената му родина, така ставаше епизодично и в съседство. Книжовните пламъци в квартирата на Асен до Военната академия (какво симптоматично съседство!) неслучайно се оказаха предшествани от други едни пламъци, които изпепелиха в пещите на Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев" (няма да го сбъркате – и днес се казва така) книжката на Радой Ралин и Борис Димовски "Люти чушки". Станал жив свидетел на този погром, Асен разбра предупреждението: не му оставаше нищо друго освен да се самозапали. Така психологически боли повече, отколкото други да те горят, но физически боли по-малко. Става дума за ръкописа му за отчуждението, който в най-дръзките си мечти той виждаше издаден като книга. Горял е творбата си, както я бе създавал – страница по страница. Сякаш я пренаписваше на един нов, на един още по-убедителен и драматичен, на един пламенен език. "Беше като детеубийство" – разказваше през сълзи бездетният Асен. Споменът беше толкова мъчителен – как ли ще да е било наяве! Не детеубийство – себеубийство е било. Защото впоследствие, на Запад, Асен така и не намери сили да възстанови ръкописа. Не че нямаше защо, но да тръгне да реставрира под животворното слънце на демокрацията онова, което мразовитият неосталинизъм в родината погуби, би било просто некоректно, предателство би било към всичко, изстрадано в София. Комунистическият тоталитаризъм, партийната цензура бе саркофаг, консервирал живописните духовни идеи на философа, и в разбиранията на Асен трябваше да си остане такъв. Погубените ръкописи, дискриминираните думи са също свидетели на епохата. Като в сюжет на Жане или Йонеско те свидетелстват чрез отсъствието си – едно отсъствие, което е не по-малко убедително от присъствието на онези изправени и до днес в центъра на китната ни столица монументи на комунизма от камък и метал, които огън не ги лови. А философската мъдрост и литературните строфи горяха като факел, по-ярък и от факела на свободата. Горяха, горяха книгите на миналия век – не само в нацистка Германия. А Рей Бретбъри из лабиринтите на фантазията си заскита, въображението му разкъса гравитацията и потегли към далечни планети, чак в дебрите на космоса пренесе писателят талантливото си перо, за да открие изпепеляващите пламъци на книжовното людско творчество. Завалията! Да беше надникнал само за миг в пещите на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”, в сиромашката квартира на Асен Игнатов на бул. „Клемент Готвалд” да беше погостувал проницателният му поглед – социалният реализъм на пожара в нея беше къде-къде по-убедителен от полета на научната фантастика! В центъра на София, свърнала от прогреса към регреса, от културата обратно към варварството потеглила без време, цивилизацията ни на практика, физически постигна критичните 451° по Фаренхайт! Те дойдоха множко на Асен и той така прегря, че хукна през девет планини в десетата в изгнание. Не за да мъсти на палачите си, а за да гаси пожара в себе си. Като нормален човек Асен предпочиташе само да пише книгите си – не и да ги гори.    

Драмата на политическия емигрант – този динозавър от ерата на нацизма и комунизма – е винаги една и съща: той бяга от зловещото си минало, но и на новото местожителство миналото му го застига и го обсебва. Така и космополитът Асен бе заставен от изгнаническата си участ да носи като тумор в плътта си омразното си национално минало цяла една биография. Докато бягахме рамо до рамо, бяхме пришпорени от старите си граждански страхове и неясни попътни надежди. Които се оказаха поравно сбъднати и несбъднати. Сбъднати, доколкото попаднахме в един наистина свободен свят, в който гражданските ни права бяха обезпечени и охранявани от непоклатимите дивиденти на Франкфуртската борса. Несбъднати, доколкото свободата му се оказа самотна и студена като ледник – като дивидентите на Франкфуртската борса самотна и студена. Тогава още не знаехме, че тази несподеленост щеше да се превърне в наш неотлъчен сподвижник във всичките ни неуморни скиталчества отсам и оттатък. „Няма нищо по-хубаво от това НАТО да те брани, а „Свободна Европа” да те храни” – казваше един мъдър колега. И НАТО ни охраняваше непоколебимо, и „Свободна Европа” ни хранеше и изхранваше богато и пребогато, а душите ни все неопазени и недохранени си оставаха. След като стъпихме на новата земя, Асен захапа сладкия плод на науката в Католическия университет на Ловен, аз пък попаднах изневиделица в "Дойче Веле" (Радио "Германия"), където си деляхме есеистичните понеделници с Георги Марков. После, разочарован от Радио "Германия" (впрочем не от цялото радио, а само от българската му секция), Георги прекрачи Ламанша и постъпи в Би Би Си, а аз, не по-малко разочарован – в Радио "Свободна Европа". Асен пък тръгна по хлъзгавите дири на моето разочарование – загнезди се в "Дойче Веле". После аз, вече като програмен редактор в РСЕ, се опитах да дръпна и двамата при мен – с еднакъв неуспех. Макар и с далеч по-широки хоризонти от Би Би Си и „Дойче Веле”, РСЕ си оставаше ведомство, което имаше нужда не от автори като Асен и Георги, а от чиновници като Червяков. А чиновници те не бяха, те си останаха ветрогони: както в комбината за информация Буш хаус, където насилствената смърт застигна Георги малко преди да се пресели окончателно при мен в Мюнхен, така и във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания в Кьолн, където Асен намери убежище от бумащината на "Дойче Веле". А колко сме били щастливи (въпреки неимоверните заплати, комфортните ведомствени жилища, щедро финансираните международни командировки и луксозните служебни осигуровки от главата до петите) по тези институции, е видно от обстоятелството, че от шестте години, прекарани под егидата на Би Би Си, четири Георги жално молеше преките си и непреки директори за едногодишен неплатен отпуск. Асен пък побърза (бързаше наистина главоломно) при първа възможност да се пенсионира преждевременно. Същото направих и аз в РСЕ. Ако има нещо общочовешко, нещо свойствено на човешката природа, то е стремежът към щастие – и когато любят, и когато разлюбват; и когато градят, и когато разграждат; и когато пишат, и когато изгарят написаното; и когато оцеляват, и когато се самоубиват дори, съзнавайки го или не, хората търсят едно: щастие. Онова щастие, което нито отечеството, нито човечеството съумяха да ни обезпечат. И за което само краткият като въздишка, като усмивка кратък преход между световете намекна издалеко...