ДЪНКОВОТО ПОКОЛЕНИЕ

Евгений Тодоров

По онова време имаше такава песен:”Докторе, докторе, искам джазово дете…”

Лека – полека научихме, че джазът всъщност е една скучна музика.

„Джазов” имаше отношение по-скоро към рока и туиста. По-късно и към шейка.

Да бъдеш джазов означаваше да знаеш във всеки момент поне топ тен на английската музикална класация. Да имаш магнет. Да мечтаеш тайно да избягаш на Запад. Косите да ти покриват поне ушите. Да си облечен с дънки и поло.

И двете части на джазовото облекло обаче трудно се намираха.

Властта водеше борба на живот и смърт с всяка дреха, в която можеше да се открие упадъчно влияние.

Режеха тесните панталони, удряха печати на коленето на девойките с къси поли.

Това, последното, обаче трябва да призная, че не съм го виждал с очите си, макар да се приема като историческа аксиома. Може да е ставало в София.

В Пловдив най-вече стрижеха.

Мен са ме стригали и в Пловдив, и в София.

Някой да не си помисли, че това ставаше насилствено. Боже опази. Родната милиция действаше направо елегантно.

Патрулът или патрулката те фиксираха, спираха те учтиво, след това ти вземаха паспорта и ти казваха къде можеш да си го получиш – но след като минеш през бръснарницата.

Точно преди Младежкия фестивал през 1968-а ме спря цивилно ченге. То беше най-любезно.

Един смолянски архитект пък ми се похвали, че него се опитал да остриже лично секретарят на Окръжния комитет на Смолян по идеологическите въпроси. Мисля, че се казваше Кучмов. Срещнал го другарят секретар и наредил на неподстригания интелектуалец веднага да се яви в Окръжния комитет.

Явил се човекът и започнали със секретаря дебат за дългите коси.

- Не мога да разбера какво е лошото на прическата ми? – плахо се опитвал да опонира архитектът.- Ето, и Маркс е ходил така…

- Няма нищо лошо – отговорил другарят Кучмов.- Но така рошав изглеждаш нечистоплътен.

- Аз? Нечистоплътен? – скочил архитектът и започнал да си развързва обувките.- Я да проверим на кого миришат краката.

Родопският идеолог се уплашил от предложения тест и изгонил архитекта. Който продължил гордо да си развява косите.

Но да се върнем към полото – онази уж никаква трикотажна дрешка, която се увиваше около врата ни и ни караше да вървим с гордо изправени глави.

Обикаляхме от сутрин до вечер магазините – поло за цяр не можеше да се намери.

В главата ми вече имаше някакви представи за икономика и се чудех защо при такова огромно търсене никой в тази държава не може да произведе една по-висока яка.

Дали не го правеха нарочно? Или просто не беше заложено в плановете за тази петилетка.

Изхитрих се и започнах да обличам обратно обикновените блузки с три копченца. Майка ми зашиваше още едно копченце и илик малко по- високо, яката стоеше изправена и се получаваше илюзия за поло.

Първото поло в български магазин видях чак през пролетта на 1969 година. В пасажа на улица „Алабин” в София – там където бяха кината „Москва” и „Благоев”, имаше магазин за трикотаж. И един ден пуснаха плетени поло блузи, бели, с огромни яки, стигаха чак до веждите. На етикета пишеше „100% ПАН, цена 9,90”. Бях студент, точно бях получил запис от нашите и тутакси направих покупката. Нямах търпение и веднага, още на улицата, облякох мечтаната дреха.

Имах среща пред тогавашната Студия за документални филми, която се намираше в пресечката. Минаваха именити режисьори, вглеждаха се в бялото ми поло и ме питаха откъде съм го купил. Някои веднага хукваха в указаната посока.

Поло вече имах, но трябваше да минат още няколко години, докато съдбата ме възнагради със заветните дънки.

След като отвориха Корекомите, закупуването на дънкови облекла стана по-лесно – макар и да не беше законно. На мен обаче все не ми се удаваше случай да се сдобия с безценните 14 долара. Или може би ме беше страх.

Родната промишленост започна да се мъчи да измести от пазара легендарните по онова време „Левис” /или „Ливай”/, „Супер Райфъл” /някой си им викаха „Рифле”/ и „Лий” /или „Лее”/. След години излязоха и други марки, но през 60-те години тези три владееха умовете и сърцата ни.

Най-напред беше пусната българска имитация на прочутия индигов плат с марката „Тракторист”. Някой роден гений беше измислил нарочно такова име, вероятно да звучи по социалистически – за да не го обвинят в подражателство на Дивия Запад.

Първите панталони от този плат бяха направо жалки.

Единствената социалистическа страна, в която можеха да се намерят прилични дънки, беше Унгария, но за там не даваха валута. Обменяха само 27 лева срещу данъчна декларация, а най-евтините дънки бяха поне 30 лева. И то неоригинални.

В Полша веднъж попаднах на пускането на холандски /”холендерски”/ дънки по 1400 злоти – това правеше към 70 лева наши пари. Поне 100 души чакаха.

В Ленинград обаче видях опашка от над 500 души – бяха пуснали за пръв път вносни кадифени джинси.

Опашката се виеше през два квартала, обаче всичко беше тихо и кротко. Братушките се бяха наредили по двама, бяха извадили книжки и си четяха, без да се нервират и без да се пререждат.

На темата за опашките май ще трябва да се спра по-подробно – те си бяха неотменима част от картината на нашето време.

Опитите да започне производството на български индигов плат продължаваха, но все нещо не се получаваше. Най-накрая, някъде в средата на 80-те години най-после купихме лиценз за производство на дънки „Пионер”. Не бяха „Левис”, разбира се, но не бяха и „Тракторист”

Всичко внасяхме от чужбина – плат, конци, копчета. Отработвахме изхарчената валута с евтин труд.

Някъде по това време пуснаха и маратонките „Ромика”. Щастието беше пълно.

Мадамите също си търсеха дънки – без да подценяват минижупа и силиконовите клинове, и когато намираха, гордо поклащаха опънати дупета.

„Тези дънки ожениха бая хора” – забеляза един приятел. Той имаше предвид съсредоточаването на мъжкия интерес в областта на релефно очертаните женски задни части и съответно подценяването на останалите качества на бъдещата другарка в живота.

Партията непрестанно повтаряше, че чуждопоклонството е вредно, че гнилият Запад ни възпитава във вещомания – за да забравим светлите социалистически идеи и т.н.

Ние обаче не се вслушвахме в предупрежденията и продължавахме да правим грешка след грешка. Не само се женихме необмислено, но и създавахме джазови деца.

Дъщеря ми сложи първите си дънки на 2 години. Внук ми – още по-рано.

А аз…Мечтата ми се сбъдна на 25-ия ми рожден ден. Държах в ръце райфъла, вдишвах тайнствения индигов аромат и мислих, че сънувам.

Искрено съжалявам днешното поколение, което никога няма да изпита това, което ние имахме щастието да преживеем.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/