ОЩЕ ЗА ТРАНДАФОРИТЕ, ПОЛОВИТЕ ФЛАНЕЛКИ, ДЪНКИТЕ И НЕ НА ПОСЛЕДНО МЯСТО ЗА БРАДИТЕ

Евгений Тодоров

В почивния ден реших да прегледам още веднъж коментарите ви от последните две седмици…И като нахлуха още спомени….

И така – с обши усилия открихме етимологията на тази българска странност – да наричаме джинсите „дънки”. Явно виновни са магаретата на етикетите. Впрочем и тогава имаше познавачи, които упорито държаха на думата „джинси”, но бяха единици.

Официално ги наричаха „каубойски панталони”. Убеждаваха ни, че в Америка така ходели само краварите.

Някой разказваше, че към 74-а година, когато пловдивските джазмени от „Бели, зелени, червени” попаднали на фестивал в американското градче Рино, първата им работа била да си купят дънки. Влезли в един магазин и тъй като не били сигурно как трябва да се изразят, поискали „каубойски панталони”. След което продавачът им хвърли на тезгяха едни огромни истински каубойски панталони, с гамаши, колани и т.н.

Остана обаче да научим откъде идва думата „трандафор”, както забеляза един колега.

Който знае нещо, нека да напише.

Божидара ме върна към годините, когато сме учили в една сграда и сме живели в една махала.

Ако наистина е живяла до пързалката при сегашния хотел „Севън хилз”… В мен изплува някакъв блед спомен как от вратичката на къщата над пързалката излиза ученичка с чанта…Дали беше с дълга плитка? Спирахме за малко с пързалянето, оглеждахме гаджето, и продължавахме…Дали това не била Божидара?

Един читател се съмнява, че е било толкова трудно да се намери „полова фланелка”. Не е ли могло да бъде изплетена?

Тогава наистина тормозехме майките си да ни плетат пуловери с високи яки. Аз специално карах мама да ми надплита яки на стари пуловери.

Само че домашната плетка не можеше да обгърне врата, така, както машинно плетените. Онази плетка беше тънка и еластична. Полото можеше да се носи под куртка, сако, яке – вместо риза. А най-търсени бяха „силоновите” – те бяха тънки, гладки и леко лъскави.

Дънките „Панака”, които коментирате в предишния пост, бяха един компромис. Може кройката им да е била парижка, но платът беше наистина менте. Доколкото си спомням, той беше син, но в боята нямаше индиго. Затова тези дънки бяха вечно сини – без благородното избеляване.

Да си припомним, че избеляване, но на оригинални дънки, се постигаше и с търкане с тухла или керемида. Или с нещо друго – не помня.

Сега за брадите, за които правилно се сети някой.

Гоненето на брадатите започна в началото на 70-те години. Някъде другарят Тодор Живков казал, че не му харесват брадите, мнението тръгнало отгоре надолу и някакви гъзолизници решили да обръснат цяла България. Та където и да мине някъде другарят Живков, да няма опасност да види брадат човек и да се ядоса.

Докато на дългите коси се гледаше само като на младежко подражателство, носенето на брада пораждаше съмнения и в идеологическата чистоплътност на човека. Брадатият едва ли е напълно „наш”.

Благодарение на тази кампания си намерих работа в Радио Пловдив – буквално три дни след уволнението си от казармата.

В радиото работеше Веско Урумов – истински интелектуалец, журналист, поет, критик. Имаше един кусур – носеше брада. Казваха, че има някакъв дефект на кожата на бузите, който искал да прикрие.

Само че от Партията не питаха какво имаш под брадата. И дадоха три дни срок на Веско да се обръсне. Той не изпълни заповедта, не се унижи да обяснява по какви причини е пуснал брада и освободи бюрото, на което се настаних аз.

Някой път се питам – какво би станало, ако бях отказал да седна точно на това място? Със сигурност – нищо. Всички щяха да кажат – какво и тоз се прави на интересен. И не се знаеше и дали ще си намеря работа след такава демонстрация.

Веско остана безработен, но с брада. След няколко години угасна.

По телевизията беше забранено да излизат хора с дълги коси и с бради.

Вече се показвах от време на време на екрана, затова си носих в джоба една щипка – мисля, че им викат „щъркелче”. Захващах си косата отзад и гледах да съм все с лице към камерата и да не мърдам.

Проблемът с брадите обаче не можеше да се реши толкова лесно. Как трябваше да се постъпи с Николай Гяуров. Тогава в БНТ сложиха указателно табло – с какви бради може /грижливо оформени като на Гяуров/ и с какви не може да се появи човек по телевизията.

Забранени бяха обичките на мъжете – от това си патеше Васко Кеца, и шалварите на жените.

Обяснението за шалварите беше, че по този начин се правело реверанс към вековните ни поробители. Най-много ги носеха естрадните звезди, но ако искаха да ги снимат, трябваше да се преоблекат. Присъствал съм на такава сцена – не помня дали не беше със Силвия Казарова, тогава може още да е била Седае Нури.

Сега ще разкажа нещо, което малко хора знаят – как брадите бяха реабилитирани.

Един ден в края на 80-те години Тодор Живков прочел в някакъв доклад, че млади български инженерчета създали суперкомпютър.

Бай Тошо много обичаше такива новини и веднага наредил да издирят момчетата и да му ги доведат, за да ги похвали и възнагради.

Разтичали се секретари и секретарки, намерили телефоните на изобретателите и им наредили тутакси да се явят при Първия. След минути поканените се изсипали задъхани пред най-голямата врата в държавата и тук настъпил ужасът – половината били с бради.

Пазвантите помислили дали да не ги пратят първо в бръснарницата, но другарят Живков през пет минути питал какво става. И ги пуснали така, с брадите.

Не се знаело какво ще стане и кой ще си изпати.

Бай Тошо обаче се усмихнал и казал:

- Бради, бради, ама не е важно брадата, а какво има в главата.

Всички си отдъхнали. И веднага надолу по етажите на властта тръгнали мъдрите думи за брадите и главите.

Някои ги взели за указание и отменили бръсненето.

И така настъпила свободата за брадатите.

Аз обаче не мога да забравя какво казваше един от нашите командири в казармата:

- Ако имам власт, ще наредят всички брадати интелектуалци до стената, и ще ги разстрелям. Те ще продадат един ден България.

Може би не е трябвало да бъде снизходителен до такава степен другарят Живков...

ПП. много ви моля, ако някой има снимки от онова време - с късите поли, с дългите коси и за всичко, за което става дума, нека да изпрати.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/