РОДИНА В ИЗГНАНИЕ

Димитър Бочев

„Мила родино, ти си земен рай!..”

Цветан Радославов

„… и само шум на орлови крила,

и само кръв тече от твойте рани,

и само през планинските била

родината отива във изгнание…”

Иван Пейчев

„Емиграция. Емигранти. Векове наред. От всички

краища на света към всички краища на света.

Прогонени, доброволно емигрирали, масово и

поединично. За няколко години или за цял един

живот. Колко много общи моменти има в

емигрантските съдби, колко дълбоки са различи-

ята, които ги разединяват. Какъв конгломерат от

единство и противоречия…

Като явление емиграцията е не само форма на

физическо и духовно оцеляване – тя е и свето-

глед. На емиграция човек може и да бъде осъ-

ден, но той може и да търси и следва пътя си

на емигрант малко или много съзнателно или

несъзнателно – като една от разновидностите

на антиживота…”

Славомир Мрожек

Емиграция е преходът от неживата към живата материя, емиграция е изправянето ни от четири на два крака, емиграция е одухотворяването на живата материя – ако изобщо то се е случило някога, ако изобщо технологията на очовечаването ни се състои не в Божията промисъл, а в одухотворяване на бездуховната родоначална субстанция. При всички случаи обаче целокупното човешко битие може да бъде разглеждано като една безначална и безкрайна поредица от краткосрочни и дългосрочни емиграционни процеси. Предопределящи за нашата християнска култура, небесните и земни превъплъщение на Богочовека са все форми на емиграция. Ако не беше доживотното месианско скиталчество на Светите братя, ако не беше изгнаничеството на монаси и бунтари – едва ли друга национална съдба е преплела и споила тези две категории в такова органическо единство – по манастирски килии, по тъмни зандани и чуждоземни приюти, днес щяхме да сричаме „Питат ли ме дей зората” на латиница или да пишем писмото си отдясно наляво. И не само ние, а и всички останали народи, на които сме дали език и писменост, които дума по дума сме облагородили със словото людско и словото Божие.

Цялото духовно и цялото материално съдържание на цивилизацията, всичко, достойно за живот и бъдеще, е оцелявало и оцеляло в неуморно бягство от губителната ярост на идеологизирани фанатици и властолюбиви императори, на папи и патриарси, които със своята сурова нетърпимост към безверници и друговерци са били сродени по-скоро с Дявола, отколкото с Бога. Както Ноевият ковчег побра и съхрани биологичните видове от гибелните води на всемирния потоп, така и емиграцията приюти и опази човечеството през робства, войни и погроми, от природни бедствия, епидемии, мор и глад, от истериите на католици и мюсюлмани, от окървавения идеализъм на правдолюбиви революции, от ентусиазирани идеологии, от расова и класово-партийна ненавист, от пещите на Дахау и секирите на Пол Пот, от отровно-солената вода на Южнокитайското море, от културната революция на председателя Мао, от лесоповала сред полярните лагерни снегове и тресавищата на Белене. Едва ли имаме основание да се гордеем морално с обстоятелството, че сме се себесъхранили телесно и духовно не в равностоен двубой, а в едно безначално и безконечно бягство от стихиите на майката-природа и от демоните на собствената си цивилизация. Така че не самочувствието на победилия живот краси короната на Божието творение – мъчи го по-скоро комплекс за нравствена непълноценност, неуморно подхранван от подозрението, че за да се съхраним физически, ние сме се себепогубвали духовно, дезертирайки стъпка по стъпка през епохи и ери от Божието към людското. Но ако не беше спасителната мисия на това дезертьорство, днес от нашия дух щяха да останат само финия полярен скрежец на реалния социализъм и пепелищата на кафявата чума. А бъдещите археолози и антрополози ще се чудят и маят що за биологичен вид е това вечно подплашено същество. Те ще четат и разчитат знаците на патологичната ни история не само по геометрията на Хеопсовата пирамида и по скелето на Вавилонската кула, а и по вкаменените отпечатъци на препускащите ни боси ходила по земната кора. И ще нарекат новооткрития биологичен вид Хомо емигрантикус. Ще им помогне всезнаещата Большая советская энциклопедия. Под рубриката „Эмигранты” в изданието и от 1978 г. като второ значение на понятието черно на бяло е отбелязано: „Животни, изселили се от района на обичайното си обитаване… Изселванията на емигрантите имат често масов характер…. Емигрантите гинат масово по пътя на миграцията – при преодоляване на реки, от хищници и пр. На новите места емигрантите обикновено не намират подходящо местообитаване и умират…” След това компетентното енциклопедично природознание изброява като типични примери разни бързоноги катерици, прелетни скакалци и водни кончета, пеперуди и гъсеници, гризачи и риби. А типичното би трябвало да се търси в по-високите, в най-високопоставените серии. Защото всичко, казано за животинската твар, може да се отнесе без остатък към нашего брата емигранта: и за хищниците, охраняващи държавните ни граници, и за реките, и за негостоприемството на новите земи, и за масовия мор.

Ненавиждани на Изток, нежелани на Запад, ние умирахме от собствената си неприспособимост или оцелявахме във вакуума на тази цивилизация – нестоплени от социалните грижи на демокрацията, непощадени от родовата памет на диктатурата. Само в алинеите на пошлата и булевардна идеологическа пропаганда светът бе симетрично разделен на комунисти и антикомунисти, на класови врагове и приятели. Действителното, реалното, същественото разделение бе на идеологизирани тоталитаристи и квартални бакали. Докато тоталитаризмът основателно се бои, че вътрешният емигрант ще го подкопае идейно, бакалинът неоснователно се страхува, че външният емигрант ще го подяде гастрономически. Политическият емигрант се превръща по своята природа в обект на недоверие както на Изток, така и на Запад, недоверие, прерастващо рано или късно в открита или скрита враждебност. Докато за духовно развития индивид непознатото градира по естествен път в предмет и източник на ново познание, на неодухотворената маса то внушава със същата импулсивност недоверие и страх, а от страха до омразата пътят е кратък. Както на всеки обществен феномен, така и на политическата емиграция буржоазията като цяло реагира със социалния провинциализъм, с филистерския манталитет и потомствената ограниченост на дребния буржоа от сюжетите на Флобер и Цвайг, на Балзак, Мопасан и Чехов. Достатъчно е да си припомним нерадостните странствания на живописните герои на Булгаков, на философи като Бердяев и литературни творци като Бунин и Цветаева, потърсили убежище от злия болшевишки терор в пантеона на европейската демокрация, достатъчно е само да надникнем в романите на Ремарк и Оскар-Мария Граф, за да установим колко негостоприемна е към политическата емиграция дори страна като Америка, която дължи самото си възникване на дързостта и романтизма на благородни авантюристи, на отвсякъде гонени и никъде неприети изгнаници, на пионери, предпочели риска на неизвестното пред твърдата земя и установените ценности на Стария континент. Депримиращо със своята символика е обстоятелството, че една цивилизация, която се е съхранила духовно чрез митарствата и страдалчеството на цели поколения емигранти, гледа днес на политическия емигрант едва ли не като на смъртоносна политическа и икономическа заплаха. Тази най-велика тема на човешкото битие потегля от фундаменталните начала на генезиса, от митичното, пропито със скръб, благородство и мъдрост и продължило цяло едно поколение епично пътуване на Мойсей от изгнанието към Отечеството, от робството към свободата, от смъртта към оцеляването, от небитието на пустинята към светостта на обетованата земя, от библейската съвместимост и несъвместимост между духовното и телесното, между земното и Божието, между дух и плът, между хомо и сапиенс.

Най-съществената (колкото неумолима, толкова и плодотворна) алтернатива, пред която човек е изправен от хилядолетия насам, е формулирана с недвусмислена отчетливост от един германо-американски философ и гласи: „Да имаш или да бъдеш” („Haben oder Sein”). Неслучайно и не без основание принципното безсилие на човешкото същество да съчетае в една душа и да побере в една биография многото си физически и метафизически местожителства се превърна в главна проблематика и на античната философия и драматургия, и на Ренесанса, и на класицизма, и на модерното творчество. Несъстоятелността на емигранта да обедини света, от който идва, и света, в който е заставен да пребивава по силата на независещи от него обстоятелства, в една съдба е само модификация, аспект на тази непостигната и непостижима в рамките на земното божествена хармония. Доколкото (поне в наше време) следваният от политическия емигрант път от несвободата към свободата съвпада с пътя на икономическия емигрант, сиреч означава преход от мотивирания идеологически или религиозно доктринерски аскетизъм към хедонизма на консумативните общества, това обстоятелство се превръща в източник на цяла верига недоразумения. Верни на дребнобуржоазните си инстинкти и нрави, домакините виждат в новодошлия емигрант преди всичко граблива птица, сътрапезник, посягащ противозаконно (а закона буржоата почита повече и от Бога) и алчно към извоюваните от тях и за тяхно ползване резервирани блага и облаги. Иначе не би могло и да бъде – наивно би било да се очаква, че хора, болни от пресищане и с притъпена, наркотизирана от консума социална сетивност ще тръгнат да си обясняват нечие гражданско поведение с така чуждите им, екзотични, странни и непонятни духовни мотиви като потребността от свобода, да речем. За тях неканеният гост е просто и само натрапник, кукувиче яйце, снесено в уютното им гнездо от ненужната голяма политика и търпяно от нейните малодушни държавници и функционери поради също така ненужните предразсъдъци на хуманизма. Ако емигрантът по изключение успее (аз не успях) да убеди домакините си, че мотивите на бягството му са от съвсем друго естество, то с това началните недоразумения само нарастват. Обстоятелството, че един ветрогон е способен с лека ръка да пожертва материалното в интерес на духовното буржоата приема като лична обида, като оскърбителен опит да се поставят под съмнение моралните устои и съдържанието на безстрастния му живот, да се разклати единственият смисъл на битието. А това е равносилно на смъртна присъда. Домакинът просто не знае към коя биологическа и социална категория да отнесе пришелеца, в кое чекмедже да го постави, а всичко неидентифицирано и некласифицирано, всичко извън чекмеджето респектира и плаши света на непоклатимите регламенти. Домакините не искат да домакинстват на подобни гости – и гостите не искат да гостуват (при това доживотно) на подобни домакини. Но не субективните предпочитания и капризи – неумолимите политически фактори градяха съдбите по фронтовете на студената война. В която всички воюват, всички са мобилизирани – дори онези, които не подозират това. Коментирайки собствената си съдба на скитник между световете, в писмо от 22. 2. 1977 г., което и друг път съм споменавал, Георги Марков споделя:

„Като пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, всъщност се бореха и мечтаеха да получат от живота нещо, което аз бях захвърлил в България: пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и германци, и англичани – смятаха, че аз съм луд, че е напълно морално да лежиш на гърба на цял един народ и да си живееш живота като привилигирована гадинка… Ако търговските интереси на западните страни повеляват, те са в състояние дори да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии… За мой и твой ужас това е действителността. Знам, че въпросът ти, естествено, е: А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?... Отговорът е много прост: ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което винаги сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че целият му смисъл (нали красотата е смисъл) е заложен в лудостта на лудите. Всичко голямо и красиво, което природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.” (курсивът навсякъде е на Г. М.)

Докато в името на човека и за благото на човека една властолюбива партия ни лиши насилствено от родина, и в обятията на парламентарната демокрация ние си останахме дърво без корен. И на Изток, и на Запад нашата единствена връзка с действителността, нашето краткотрайно и несигурно убежище от угрозата на духовното саморазпадане беше лудостта, чието най-достоверно име бе изгнание. Тъкмо тази витална, тази възхитителна лудост ни разграничи в името на живота от мъртвилото на околната социална среда. Тази лудост е не само рецепта за физическо оцеляване – тя е и наша духовна биография, нейното друго, не по-малко достоверно име е литературното творчество. Или, както писа един мой бивш колега от Радио „Свобода”, един емигрирал от изтребителните лагери на сталинизма в лапите на измамната десталинизация на брежневизма, а оттам – в паноптикума на кварталните бакали поет и драматург:

„То ли броситсься в поэзию,

то ли сразу в желтый дом…”

Тази лудост е животоспасяваща, тя е въпрос не на избор, а на изход, тя е в еднаква степен морално изпитание както за вътрешния, така и за външния емигрант; както за неговите угнетители, така и за неговите домакини. Тя съдържа – неподправена и неомърсена от неблагородни примеси – онази болка, която превръща едни в творци, други – в техни палачи.

Ако се съгласим, че битовият живот, делничното битие е само маска, изкусно прикрила и от съжителите ни, и от нас самите истинския ни лик, и ако повярваме на Ясперс, че действителната си същност човек разкрива само когато попадне в така наречените гранични ситуации, то емигрантът живее несравнимо по-адекватно, по-наситено и пълнокръвно и от гонителите, и от домакините си. Макар и сама по себе си да не е перманентна гранична ситуация, неговата изгнаническа съдба протича в непосредствено съседство с граничното. В тази си роля тя приближава, тласка и безучастните свидетели към собствените им морални и психологически, към собствените им екзистенциални граници. Домакините предпочитат да си останат в ролята на безучастни свидетели, докато сам по себе си фактът на емиграцията ги прогонва от тази роля, провокира ги към стъпка, на която те не са свикнали: да подменят спокойствието на безучастието с рискове на участието, да участват в съдбата на света, сиреч в собствената си съдба. И без да е чел „Двата гълъба”, изгнаникът знае, че отсъствието не е решение. По своята природа преходът от безучастие към участие размества, пренарежда статуквото, разширявайки екзистенциалните граници. А в обстановката на граничното е къде-къде по-неуютно, отколкото в кварталната отечественофронтовска организация или в кварталната бакалница. „По-неуютно, но и по-съществено” – ще рече нашего брата, забравил, че западноевропейските му домакини винаги, на живот и смърт ще предпочетат уюта пред съществеността. Вярно е, че по своята природа граничното е животворен път към себепознанието, но път болезнен и опасен, поеман от личности и общности не доброволно, а по силата на наложена от неумолими външни и вътрешни обстоятелства необходимост. Тъкмо тази нежелана необходимост олицетворяват в различни – обществени и индивидуални – мащаби както емиграцията като явление, така и отделният емигрант. Неговото страдание е неминуемо, но неминуема е и наградата, която то обезпечава: себепознанието като най-труднопостижимо, но и най-съществено познание. А от себепознанието до себепостигането пътят е най-кратък. Дори когато не го осъзнава напълно, емигрантът има рядката привилегия да оползотвори духовно, да осмисли придружаващата биографичния му път болка – едно осмисляне, което ще го доведе до качествено нови, недостъпни за останалите непоклатимо по местата си отсам и отвъд Желязната завеса съчовеци хоризонти. (Казаното е несъмнено, но със същата безусловност то е валидно и за вътрешния емигрант. Защото, психологически погледнато, принципна разлика между външната и вътрешната емиграция аз не виждам. От собствен и от чужд опит зная, че преди да потегли през държавни граници, през страни и континенти в изгнание, изгнаникът е извървял този нелек маршрут психологически още в родината си. И двата вървежа са еднакво драматични, еднакво вълнуващи, еднакво болезнени – външната емиграция е само естествено, физическо (а често и неминуемо) продължение на най-съществената, на родоначалната, на вътрешната емиграция. Нещо повече: един вътрешен емигрант като Константин Павлов, като Николай Кънчев, като Солженицин или като Иван Радоев, да речем, е в много по-голяма степен емигрант от онези гурбетчии, които, попаднали в златния Запад, побързаха да се слеят неузнаваемо с новата обстановка, възприемайки като свои собствени нейните ценности, интегрирайки в личността си и вещоманията, и конформизма на безстрастните си домакини. По правило тъкмо тези неблагородни люде, току-що прекрачили в новите земи, тръгваха на един унизителен флирт с комунистическите си угнетители, лакейничеха пред тях, ставаха най-чести гости по дипломатическите им приеми, превръщайки българските комунистически посолства по западноевропейските столици в свой втори дом, доносничеха най-безскрупулно по адрес на останалите, на истинските изгнаници, откупувайки така привилегията да летуват на Слънчев бряг и да бъдат посещавани от близките си. Явлението е колкото типично в своята повторяемост, толкова и необятно като тема – то заслужава специалното внимание, което тук не можем да му посветим.)

Заедно с нелеката задача непрекъснато да укротява и уравновесява пресичащите се в него емоционални и рационални конфликти на епохата, емигрантът трябва и да разчисти, да отвоюва от враждебната социална среда собствено жизнено пространство, заставен е систематически да преоткрива и осмисля новата биосфера, в която емиграцията му го е отвела и за която сетивата му не са подготвени. При което съзнателно и подсъзнателно той преследва нелеката цел така да се адаптира към новите условия, че да не загуби идентичността си, да не се себеразпадне. Ако приемем, че животът е преди всичко движение, то емиграцията е най-наситената и най-всестранната, най-многопластовата и динамична форма на географско, психологическо, социалнополитическо и нравствено движение. В този смисъл животът на емигранта е по-концентриран, по-наситен, по-интензивен от всеки друг живот. Абсолютизирането на движението, а оттам – и на живота, закономерно води до изостряне на чувствителността към болката. „Само който не се движи – предупреди Роза Люксембург – не усеща оковите си.” От което пък следва, че онзи, който се движи най-интензивно, усеща оковите си най-недвусмислено, той е най-алергичен, най-нетърпим към робството в многобройните му видими и невидими форми. Емиграцията е едно неуморно, едно доживотно сверяване и пресверяване на пътната карта. Този процес се реализира с много мъчителни усилия, но само безсмислието може да бъде постигнато по безболезнен начин – не и смисълът. Този доживотно преследван смисъл е уникална привилегия, той съдържа огромното предимство на хомо-емигрантикус – предимство, което е недостъпно както за палачите, така и за домакините му, което нито може да бъда купено с капитала на капиталистите, нито узурпирано с властта на узурпаторите. Вярно е, че цената, платена в брой от всеки емигрант – изтръгнати от родната земя и вечно кървящи корени, духовно отчуждение, една вледеняваща несподеленост и смазващи лични драми – е непоносимо висока, но вярно е също, че стойността на изгнанието е равнозначна на платената за него цена.

В съдбата на емигранта си дават среща – далеч невинаги дружелюбно – две национални култури. Дали те ще се оплодят взаимно или взаимно ще се унищожат, дали резултатът от тази при всички случаи съдбовна среща ще бъде конструктивен или деструктивен, зависи от много фактори – психологически, социални, биологически. Онези, у които болката се окаже по-остра от опиума на надеждите, поемат – завинаги или временно – обратния път. Правят го най-често със съдействието на собствените си гонители и след като чрез полуизпросените-полуизнудени от българските външнополитически ведомства по западните столици дарения са дали своята валутна лепта за помпозните монументи и резиденции на династия Живкови и компания. Картината е доста жалка – става дума за една недекларирана сделка, за някакъв спретнат от казионни организации като Славянския комитет (впоследствие Комитет на живеещите в чужбина българи) гешефт, който е полуофициална смесица от просия и изнудване, а изпросено или изнудено щастие няма – щастието винаги е отвоювано. Може би тъкмо затова в немалкия си вече и така денационализиран, толкова интернационален живот аз рядко съм срещал щастливи емигранти, щастливи възвръщенци обаче не съм срещал изобщо. Преходът с лека стъпка от единия в другия свят и обратно е комфортен само на пръв поглед – този преход предполага абсолютизиране на приспособимостта. На практика това значи загуба на идентичност, себеразпадане, обезличаване. А щастието предпочита личностите – не безличията.

Емиграцията е фактор от изключително значение – без този фактор не могат да бъдат разбрани нито двете най-големи злодейства на отминалото столетие – нацизмът и комунизмът, нито демокрацията, нито епохата, нито нацията. Разгадаването на емигранта, на неговия социалнопсихологически портрет съдейства за разгадаването и на не-емигранта, без конфронтация с проблематиката не би могла да бъде разкрита човешката същност изобщо. Въпреки значимостта на темата, българската култура, българската литература, българската наука, българската журналистика, целокупната българска общественост десетилетия наред упорито затваряше очи пред проблема. Правеше го с наивната, с инфантилната и граничеща с идиотизъм вяра, че действителността съществува само дотолкова, доколкото ние я регистрираме. Със своята патологичност тази вяра напомня античната притча за щастливата маймуна от зоопарка, която, високомерно сочейки от клетката си посетителите, злорадо възкликва: „Колко е хубаво, че всички са зад решетките!”. В редките изключения, в които предназначеният за вътрешна консумация роден печат (в тон с традициите и похватите на тоталитаризма, съществуваше и роден печат, който бе предназначен само за чужбина) ни е отделял мимолетно внимание, той ни е представял в най-добрия случай като ветрогони и авантюристи, като неблагодарници, напуснали майката родина от псевдоромантичен копнеж по едрите звезди на Фамагуста. (Може би тъкмо този малодушен и вреден за делото лиризъм накара авангарда на работническата класа да оцени у вътрешния емигрант Вапцаров по-високо функционера, отколкото поета.) Но ветрогони и авантюристи бяхме ние, както споменах, само в най-доброя случай – в най-масовия случай си оставахме стопроцентови злодеи. Криминализирането на политическата емиграция не е нещо ново – то е изобретение на ветераните на болшевизма и нацизма. А от техните праволинейни потомци – само унаследено и доразвито за поколенията, за нас, за бъдещите хора.

Блудният син, невъзвращенецът, лумпеният, беглецът без гражданско кредо и без духовна кауза е при всички случаи за предпочитане пред идейния (колкото и компрометирано да зазвуча с времето това понятие) емигрант. Ето как един стар морски вълк с литературни претенции, един бараба и любител на топлите морета и на мерената реч разкрива превратната съдба на корабния юнга от едно далечно, от най-далечното и безвъзвратно плаване:

„Накъде, чорлав мъничък юнга?

Де отвява те вятърът пак?

След гласа на креслива маймунка

към вертепа на южния бряг.

Омагьоса те туй отлежало

черно вино и гъстият джин,

и бардамата с наглото тяло,

върху устните с дъх на жасмин.

С девет възли ти върза косите

в коленете си тази жена.

Бавно гаснат очите ти,

впити в екзотичната жълта луна…”

И т. н., и т. н. – чак докато чашата прелее, а, изтрезнял от джина, еротиката и екзотиката, възмутеният от собствената си морална податливост юнга плюе на болнавата луна, пръсне като бомба бутилката в гнусния бордей, а родолюбивият и идейно здрав колектив на корабния екипаж надделее над коварството на чуждоземната бардама. По същото време (нейде към средата на 60-те) и в същия дух в един роман, останал далеч под безспорното му собствено равнище, Цветан Стоянов иронизира в художествено неубедителния и социалнопсихологически недостоверен образ на Буди Будев политическия емигрант. Доколкото в условията на реалния социализъм художествената литература не се различава съществено от популярната журналистика (така е между впрочем и по рафтовете в супермаркетите на Манчестър и Хамбург), ако решите, че досегашните примери са литературни, сиреч нереалистични, изкушавам се да приведа и един журналистически, сиреч реалистичен. И той е с полувековна давност. Репортажът много приличаше на строфите с халосания юнга във вертепа на южния бряг, беше публикуван в един от най-реномираните централни ежедневници и, доколкото си спомням, носеше заглавието „… И така не видя Лувъра…”. Четивото взема на подбив един наш студент, който прекосява нелегално десетина държавни граници, оцелява като по чудо през смъртоносните им полоси и заграждания, само за да види Лувъра. Ако питате мен, обстоятелството, че е заставен да прави всичко това нелегално и с риск за живота си (по всички източноевропейски граници тогава се стреляше на месо), говори само по себе си, но репортажът явно не счита така. Дума по дума той разкрива как, изгладнял, премръзнал, съкрушен, нашият човек се връща като мокра кокошка обратно в родината да изкупва тежкия си грях на неин предател. Една родина, която по моему би трябвало да му се извини за всички премеждия. А, забравила, че „човекът е човек тогава, когато е на път”, Народната република го изправя на подсъдимата скамейка, където злорадо завършва и репортажът. Защо ли? Ами защото човекът е човек с кауза, защото да решиш да видиш Лувъра е кауза, не по-малко стойностна от каузата на всички онези хъшове, които пристигнаха в Браила не заради виното на Странджата. (Знам го от опит, защото и аз съм пил виното му. Националната ни емиграция през втората половина на ХХ-я в. бе не по-малко колоритна от тази през втората половина на ХІХ-я. В нея присъстваха и Странджата, и Бръчков, и Македонски, и многото негодници, и малкото герои, които народният поет е срещал по Влашко. Тази невероятно богата на нюанси и образи панорама плаче и до днес за своя Вазов.) Да, Лувъра действително е кауза – убедителна и достойна за следване. А партийността в изкуството обича само една-единствена, своята собствена кауза – извън нея за предпочитане е безидейността. Лувъра, само Лувъра поискал да зърне крадешком човекът. Но не му се полага зрение, слънцето на Ван Гог и летящите Божи изповеди на изгнаника Шагал не му се полагат – правоверната слепота е за предпочитане пред художественото прозрение.

Бардами, жасмин в дъха и джин в чашата, екзотични луни и живописни възторзи – доскорошните родоотстъпници и наемници на империализма бяха като че ли малко нещо пооневинени на път към светлото комунистическо бъдеще. Но партийността в литературата и изкуството зорко бдеше своенравната фантазия на поети и художници да не напусне регламента. Под заглавие „Орис” Павел Матев възстанови в ритъм и рима статуквото:

„На всички не прощавам. Нека тях

ги мъчи още дълги дни и нощи

библейският изконно-срамен грях

на бягството. И нека молят прошка!”

И така, не павелматевци, които са изтръгнали с клещи от плътта и духа ни родината – ние ще молим прошка. Която, ако съдим по заканителния тон на строфите, няма да ни се даде. Защото сме грешили не как да е, а изконно и срамно, кармично, библейски, престъпно, непростимо тежко сме грешили. Оказва се, че там, където по географски причини дългата ръка на класово-партийното възмездие невинаги може да се разпростре, на помощ идва услужливият метод на социалистическия реализъм. Така – художествена или нехудожествена – литературата осъществява строфа след строфа предназначението си на пълномощник на текущата партийна политика – предназначение, с което още Владимир Илич отговорно я натовари, и от което не съумя да я разтовари подобаващо нито перестройката, нито преходът, нито последвалата го демокрация дори. Да тръгнеш като лично отговорен за тази цинична политика апаратчик на ЦК със словото людско и словото Божие на уста да съдиш и осъждаш свои сънародници, само защото са бягали през вода и огън от партийно-правителствените представи за щастие, значи да трасираш с писателското си перо съдбовния път от благородството на революционния идеал до покварата на въдворената от него революционна действителност. И да наречеш този път не идеологизирана човеконенавист, а социалистически интернационализъм. Не за да мъстят на инквизиторите си са бягали тези така строго, така безкомпромисно, така праволинейно съдени от литератури и прокуратури подплашени същества – бягали са с атавистичния, пещерен страх на хомо към неясната надежда на един спотаен нейде зад хоризонта, зад Драгоман нейде спотаен сапиенс. Бягали са, за да оцелеят морално, а нерядко – и физически. Много от тях така и не оцеляха – простреляни от доблестните „Гранични войски”, окървавените им тела изгниха на метри от демаркационната линия. Други пък пристигаха в бежанските лагери на Цирндорф и Гелзенкирхен, на Капуа, Лаврион и Латина със заседнали в плътта куршуми и с белези от бързоногите граничарски кучета по тялото. С тези белези, с острите зъби на стражевите кучета се разписа достоверно историята върху кожата им – не с лицемерните строфи на метода на социалистическия реализъм. На тях значи няма да им бъде простено – простено ще бъде само на другите, на гурбетчиите, на печалбарите, на предстоящите и настоящи капиталисти с българска кръв в жилите. Според партийността в литературата те са не грешници, а съгрешили. Защо ли? Ами защото те са социално близките, защото и те като партийните номенклатурчици предпочитат да изтъргуват гражданските идеали, да сведат личностните си ценности до стопанска функция. Позамисли ли се човек, това класово-партийно разпределение на грях и прошка не би трябвало да учудва никого – благоразположението на еднопартийния тоталитаризъм към икономическата емиграция е продиктувано от една желязна формална логика. Тя за сетен път илюстрира простичката истина, че всеки опит за политизиране на фундаменталните добродетели и пороци неминуемо ги изкривява, релативира ги така, че границата между тях неусетно чезне. А тя е граница на живот и смърт, единствена надежда за морално себесъхранение. (Справка: „Бесове”)

Тук бързам да разчистя евентуални недоразумения – колкото и да боли. Съзнавам, че, особено в днешните технократични и прагматични времена, свободата е не само духовна категория. Нямам нищо против икономическата емиграция – в своето неизчерпаемо многообразие свободата включва и правото на лично благосъстояние, и свободата да се печелят пари. Дори това да не е свободата, от която лично аз се нуждая, тя е не по-малко легитимна от всички останали, от всички духовни свободи. Но да използваш икономически доводи и критерии, за да дискредитираш и дискриминираш граждански позиции, да естетизираш вещественото и да го провъзгласиш за водещо морално начало, значи да подхождаш не само нелитературно, а и противолитературно.

Докато Спасителя слезе между хората, за да издири и пробуди у тях общочовешкото и да го сроди с Божието, институции, партии и доктрини (включително и религиозни доктрини – неведнъж съм казвал, че Бог избягва да ходи по църкви, че естественото местожителство на Твореца са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце) тръгнаха по обратния път: раздробявайки човешката цялост, те я поставиха в услуга на конкретните нужди на конкретния исторически момент, сиреч на собствените си интереси и цели. Доведено до съвършенство (съвършенство ли казах?) от тоталитаризма, това разединение противопостави между другото и емигрирали на неемигрирали българи. А страната ни щеше да спечели (не само духовно), ако беше интегрирала националната ни емиграция в общонационалния процес, ако беше погледнала на нея като на плодотворна алтернатива, обогатила културното ни наследство, като на естествена част от общонационалния организъм. Защото (повтарям) без разгадаването на емиграцията като явление не биха могли да бъдат подобаващо разбрани нито нацията, нито епохата. И доколкото всичко добро и красиво в съкровищницата на цивилизацията ни е плод на градивния конфликт между индивида и обществения регламент, емиграцията е духовно и социално потребна и на роби, и на граждани; и на Изтока, и на Запада. В страната домакин например емиграцията възражда и одухотворява демокрацията, витализира я, възвръща емоционалното съдържание на свободата, превръщайки я от обективна социална даденост в лично, в индивидуално, в конкретно изживяване. Не бива, от друга страна, да забравяме, че в родната ни историческа съдба драматичните борби за духовна и политическа независимост винаги са протичали с непосредственото участие на политическата ни емиграция, а нерядко са били и задвижвани от нея.

Едно от малкото писма на Георги Марков, които съм запазил и до днес, завършва с думите: „Да живееш!” – сякаш бях тръгнал да мра, преди още младостта си да съм напуснал. Само година по-късно, след смъртоносния атентат срещу най-близкия ми приятел и несполучилия опит за убийство на моя колега Владимир Костов в Париж, когато след нас дни и нощи наред неотлъчно като сянка вървеше по един британски или западногермански телохранител, осъзнах зловещия смисъл на странното пожелание. Явно да умираме не от естествената си смърт за нас беше не по-малко естествено, отколкото да живеем. Нас ни заплашваха анонимно и поименно, отвличаха ни и ни убиваха един по един, ловяха ни с ласо по улиците на Виена и Копенхаген, а целият свободен и несвободен свят наричаше от куртоазия ловуването мирно съвместно съществуване.

Късно, късничко осъзнах аз с течение на времето онзи елементарен факт, който сетивата ми упорито отказваха да приемат: солидното безразличие на Запада към нашата съдба бе само съставна част от не по-малко солидното му безразличие към собствената му свобода. Една отминавана и подминавана, една охотно разменяна срещу дребни блага и облаги, една колкото налична, толкова и ненужна и неупотребена, една дори неразпозната свобода. А да очакваме, че хора, които не са в състояние да разпознаят собствената си свобода, ще разпознаят чуждото робство, е, меко казано, нелогично. Струва ми се, че за да разбереш и приемеш един човек, трябва да откриеш, да съзреш преди всичко доброто в него. А как да стане това, как е възможно психологически да познаеш, да съизживееш доброто в другия, без да познаеш и разпознаеш най-съществения фактор в съдбата му: неговия доживотен инквизитор. Една друга, друга една, Христова сетивност е нужна за целта. Но де да я открие човек – по рафтовете на кварталните супермаркети тя не е изложена, не проблясва всяка привечер със сериалите от екрана, интернет не я препоръчва във файловете си. Няма що: в условията на пазарното стопанство стойността на свободата варира точно по законите на пазарното стопанство, на съотношението между търсенето и предлагането. Като пазарната стока, и свободата е скъпа само когато е дефицитна, сиреч в деспотичните системи, докато наличието и в изобилие в плуралистичните общества я обезценява. За модерните държави едва ли има нещо по-пагубно от това повсеместно меркантилизиране на духовните стойности. И гибелта на Георги Марков, и драмата на политическия емигрант изобщо бе продукт на тайното съзаклятие, на всемирната договореност между фанатиците на Изтока и бакалите на Запада. Помните ли как реагираха хората от „Чифликът” на Оруел, след като революцията на животните ги прогони от имението им, т. е. прогони човешкото в името на скотското? Те не тръгват на двубой с животинската жестокост, а се заселват кротко в съседство, примиряват се без много драматизъм с военното си и морално поражение и започват да въртят доходоносна търговийка с новите господари на чифлика: номенклатурните свине, охранявани от кучетата. (Пък ако не беше емиграцията да ни отвори очите, ние и до днес щяхме предано да вярваме на учебниците по литература, че бай Ганьо си е чиста проба национален герой.) Когато пък впоследствие прогонените хора сядат да преговарят с прогонилите ги скотове на общата държавническа трапеза като равни с равни, те така се изравняват и приравняват взаимно, че и будното око на гениалния писател не може вече да разграничи кой е хомо сапиенс и кой – свиня.

Но едва ли е необходимо да прибягваме до задгранични литературни примери – и действителността е достатъчно показателна: Почти едновременно с Марков в Лондон емигрира и готвачът на един български кораб за далечно плаване. Неговият път бе прост и ясен: от недоимъка на социалистическата корабна кухня до изобилието на една кралска (във Великобритания всичко е на Нейно Величество) месарница в центъра на Лондон, където нашият човек започна работа. Неговата представа за щастие се побираше изцяло в идеала за жених от ранните есета на Ефрем Каранфилов: „Да има много милиони за ауто, кино и бонбони”. Човешко е – ще рече потомствено недохраненият роден творец на благата. Нечовешкото започва оттук нататък. За разлика от Марков, чиято емиграция беше открай докрай политически и духовно мотивирана, любимецът на Павел Матев получи начаса британско поданство. Докато писателят се оказа недостоен за короната на Нейно Величество, а гражданският му статут бе сврян в едно ведомствено удостоверение, че просто е търпян на английска земя, наричано от Марков кучешки паспорт, месарят срещна разбирането и моралната подкрепа и на класово-партийния хуманизъм в лицето на Павел Матев, и на официално ненавиждания, а неофициално възлюбен от него едър, среден и дребен капитал на класовия враг. Така месарят бе скоропостижно провъзгласен за пълноправен жител на империята – той и неин император би могъл като нищо да стане. Мотивите на неговата икономическа емиграция се оказаха достоверни и обясними, социално близки на една държавна политика, чиито глобални имперски цели се припокриваха без остатък с битовите цели на предприемчивия гурбетчия. В този смисъл последният действително бе в по-голяма степен политически емигрант от писателя, чиято литература и на Запад си остана естествено противодействие на филистерството. Марков твореше духовни ценности, които никой не искаше и да знае, месарят произвеждаше пържоли, които се търсеха и ценяха и от двете страни на Желязната завеса. Това е всичко. „Първо идва плюскането, след това – моралът!” – пее „Опера за три гроша”. Ако изобщо дойде по дългия и непроходим път от Брехт до „Архангел Михаил”.

Емиграцията разкрива взаимодействието на две еднакво опасни илюзии: илюзията на изгнаника за Свободния свят и на Свободния свят – за тоталитаризма. Докато чрез бягството си емигрантът получава възможността да се освободи от слепотата си, Западът няма този шанс в рамките на собствените си географски и социални граници. Негов единствен шанс е емигрантът, който демитологизира илюзията му. А раздялата с илюзии е винаги болезнена. Причиняващият болка не е обичан – дори тогава, когато причинената болка е болка оздравителна и градивна.

Противодействие (доколкото го е имало) на диктатурите модерните демокрации почти винаги са търсели не в духовни, в нравствени и естетически фактори, а в материално-технически преимущества. Ето защо емиграцията има участта да носи по-тежкия товар от историята на цивилизацията ни. Продукт на времето, емигрантът е бил по-често припознаван, отколкото разпознаван. Докато политическият емигрант е по правило противник на политическата система, която го е прогонила, в Свободния свят често-често той е отъждествяван с нея. Спомням си как малкото ни западни събеседници простодушно гледаха на унгарските бежанци като на либерали, на албанските – като на сталинисти, на българските – като на брежневисти. Отечеството от своя страна ни считаше за зложелатели. То не искаше и да знае, че доколкото в най-общия случай емигрантът емигрира във възрастта, в която човек предпочита да вярва по-скоро на Бакунин, отколкото на Христос, емиграцията е по-скоро емоционално, отколкото рационално решение, че емигрантът бяга не в бърлогата на един измислен класов враг – той бяга в емиграция. И негова доживотна съзнателна и подсъзнателна цел, негов мъчителен и непостижим порив си остава да се освободи от една емиграция, която го е направила не щастлив, а само по-малко нещастен. „Най-добре е да се махна оттук, най-добре е да се махна оттук, най-добре е да се махна оттук – и най-добре е тук да остана!” – запя на път от Германия за Германия комунарът Волф Бирман. Високата цена на емиграцията е една огромна, една безмерна, една тотална духовна и физическа самота, която е предопределена не само от езиковата бариера и от различията в националния манталитет, а и от социалната обстановка. Насилственият колективизъм в родината е направила емигранта алергичен към всяка общност и в новата страна. Теоретично той, разбира се, знае, че не всяка общност е насилствена, че има и общности, създадени доброволно, по взаимни интереси и симпатии, че като демократична държава новата му родина е една такава общност, но генетичните му страхове говорят друг, непонятен за разума език. В тон с тоталитарните си цели реалният социализъм го е градил и изградил така, така го е дресирал и моделирал по свой образ и подобие, че емигрантът да не е в състояние да оцелее извън условията на тоталитаризма, нежизнеспособен без всестранно обвързващото покровителство на системата, безсилен да понесе полагащата му се лична отговорност, без която всяка свобода се превръща в нова форма на зависимост. Дори когато е успял да забрави на рационално равнище злото, което го е прогонило от родината, в емоционалната му памет това зло будува денонощно, денонощно подхранвайки драмата на изгнаника. Така родната еднопартийна диктатура си обезпечава един безусловен абсолютизъм, който продължава да владее душата и след като тялото е напуснало територията на съветската империя.

У емигранта често са разстроени социалните рефлекси, разстроена е способността за социално общуване. А всичко това го прави в една или друга степен и форма асоциален, изхвърля го нейде в периферията на общественото пространство – не само метафорично, а и във физическия, в топографския смисъл. Като много мои братя по съдба, през дългите десетилетия изгнание мен никога не ме е свъртало на едно място, непрекъснато съм сменял местожителства, приятели, ситуации, съпруги. С неосъзнатата потребност да се закача нейде поне с нокът, да пусна корен някъде и с не по-малко неосъзнатия страх от всяко обвързване. И, отново без да го осъзнавам години наред, все съм си подбирал квартирите близо до гари, до пристанища, до летища – там, откъдето хората непрекъснато тръгват нанякъде; там, където непрекъснато отнякъде пристигат. В мемоарите си Иля Еренбург разказва как, очаквайки с прималели души всеки миг да бъдат арестувани от кучетата на Берия и поведени по заскрежените етапи на Архипелаг ГУЛ-аг към лесоповала, той и приятелите му всяка вечер заспивали с буца страх в гърлото и със стегнато за път куфарче до главата. Въпреки че в Свободния свят архипелагът е само географско понятие, ние носехме другия, политическия архипелаг, ГУЛ-ага вътре в себе си, психологически нашата ситуация беше доста еднородна – и ние живеехме непрекъснато с куфар в ръка.

Не ще и дума, че, като всяка раздяла, и раздялата с родината те прави по-свободен. Заедно с това тази раздяла те прави и духовно по-богат – доколкото те приобщава физически към една нова култура. Но същевременно и духовно по-беден те прави – доколкото те откъсва физически от културата, с която си закърмен. Резултатът от това гнетящо раздвоение е един: повече от всяка друга свобода свободата на изгнаника граничи с отчуждението. Тъй като нито може да пренесе (а така би му се искало!) на гръб земята, от която идва, нито да открие (а така би му се искало отново!) второ отечество в страната домакин, емигрантът е заставен да внедри, да всели родината си, съхранена в символи и кодове, в новия свят. Тази хирургическа операция е мъчителна и дългосрочна. Наред с това всеки емигрант е изправен пред още една зловеща опасност: да отъждестви на емоционално равнище родината с господстващата в нея диктатура. Неуморният беглец от кафявата чума Зигмунд Граф обобщи горчивия си опит на дългогодишен изгнаник в следната констатация: „Съдбата възлага на емигранта трудноизпълнимото задължение успоредно с омразата към прогонилата го система да съхрани в сърцето си любовта към напуснатото отечество. Може да се каже, че той е толкова по-нещастен, колкото е по-благороден, тъй като омразата му трови любовта.” При което – бих добавил аз – любовта му не смекчава и не облагородява бушуващата омраза. В един или друг момент на преломната си съдба всеки, и най-добронамереният, емигрант е градил в душата си концлагер за собствените си угнетители. И което е най-страшното, градил го е по тертипа на ненавиждания сталинизъм, без да съзнава, без да подозира дори, че с първия положен камък е дал началото на един сатанински градеж, отприщил е лавина от насилие, която опустошава – не само нравствено. Онези, които нямат формата и силата да преработят и облагородят пренесената през световете болка, зидат, съзиждат и доиззиждат килия по килия този лагер цял един живот, неусетно превръщайки се в каторжници на собственото си ожесточение. Колко християнска възвишеност, колко богоподобно великодушие, колко лична нравственост, какъв духовен и екзистенциален капацитет трябва да притежава човек, за да се себеосвободи от унаследения порив за възмездие и да потърси справедливост извън опустошителните алтернативи на мъстта:

„О, Боже,

размножи грешниците,

за да бъде вината

справедливо разпределена” –

призова от дебрите на изгнанието един невероятен български поет.

Не всеки, далеч не всеки емигрант притежаваше ресурса да прости, да не отвърне с ненавист на ненавистта, която го е прогонила и лишила (понякога завинаги) от дом и близки. Една ненавист, която потърпевшият с нищо не е заслужил, опитвайки се плахо да реализира елементарните си човешки права. Като всеки човек, и емигрантът има право на родина. Когато това му право е насилствено отнето, когато хора самозвани и случайни, узурпирали против волята му и против волята на милиони негови сънародници държавната власт, превръщат отечеството от реалност в недостъпен блян, за ограбения и дискриминиран изгнаник става не само морално оправдано, а и психологически потребно да дезертира от родолюбието си, да повярва на любимеца на Сталин Бърнард Шоу, че „патриотизмът е злокачествена, психопатична форма на идиотизъм”. С подобно съзнание се живее при всички случаи по-леко.

Отминалото столетие бе столетие на тоталитарни диктатури. Да се надяваме, че от тяхното разпадане тоталитаристи и демократи, жертви и палачи ще научат повече, отколкото от тяхното господство, че грабена от чужди поробители и громена от местни патриоти, една възродена от светския дух на времената българска култура ще съумее да интегрира в организма си и творческото наследство на автори като Георги Марков, Асен Игнатов, Цветан Тодоров, Стефан Маринов, Христо Огнянов, Атанас Славов, Цветан Марангозов, Димитър Инкьов. Със същото, с абсолютно същото историческо и морално, национално и интернационално основание, с което интегрира писаните в изгнание творби на Ботев и Вазов, на Каравелов и Раковски, на Константин Величков и Славейков. Ако не за друго, поне за да ни избави от пораженията на страха, на оня парализиращ и вездесъщ страх за жалкия ни и незначителен, но въпреки това с дребнобуржоазно малодушие обичан от нас животец, който със съдействието на социалистическия патриотизъм и интернационализъм така се натрупа в угнетените ни души, че с времето се срасна органично с нас, превърна се в неделима съставна част от собствената ни социална генетика. И днес, след полувековна емиграция, когато сяда да пише на български, Цветан Марангозов първо заключва вратата. Не че се страхува да не го бодне някой анонимен доброжелател с чадър в бедрото, а за да не се промъкне в романтичната му мюнхенска мансарда страхът и да започне, както някога под мразовитата сянка на партийността в литературата, да диктува една по една думите. Оня демоничен и всепроникващ като радиация страх, който сродява жертви и палачи и от който само творчеството е в състояние да ни избави, без да ни унищожи:

„Неспособни на нищо,

сега сме готови на всичко.

И страхът от звънеца

обединява всичките ни противоречия…”