МОЛЪТ НА НАШЕТО ДЕТСТВО

Евгений Тодоров

След сапуните да продължим с пастата за зъби. Но преди това да кажем няколко думи за четките за зъби.

Правеха ги в Тетевен и бяха от естествен косъм. Простички на вид, но ние и не предполагахме, че този прост уред може да търпи развитие.

Разните четки – за зъби, за бръснене, за обувки, се купуваха най-вече от будките.

Будките бяха търговският център в махалата – това беше молът на детството ни.

Думата „будка” беше близка до изговаряне с една мръсна дума, която беше обвита с ореола на тайнствеността, и когато трябваше да съобщим на родителите си къде отиваме да купим нещо, я артикулирахме толкова старателно, че веднага се разбираше коя подобна дума вече занимава фантазиите ни.

Тук имаше стъклени топчета /в Пловдив им викаме джамини/, чекии, кибрит „Буря”, малка „Арда”, зарове, карти за игра и още много неща, които всяко дете иска да притежава.

В някои будки тайно продаваха „жабички” – далечни братовчеди на днешните „пиратки”.

И още – гребенчета, портмонета, огледалца, камъчета за запалки, чорапи, връзки за обувки, одеколони „Тоска” и „Магнит”, вестници, по-късно – презервативи, и какво ли още не.

Беше невероятно как на един - два квадратни метра могат да се съберат толкова много неща. Като деца можеше с часове да гледаме витринките на будката и да мечтаем за комбинирано ножче или за колода карти.

Обикновено картите си ги правехме сами – най-често накъсвахме кутия от бисквити, рисувахме дами и попове и започвахме веднага играта под първата сянка.

Какво играехме – може би това трябва да бъде отделна тема.

Сега за пастата за зъби. „Кроталка” твърди, че първата била „Лайка”, не знам защо но ми се струва, че първият ми спомен е от „Идеал”.

Първите туби бяха от олова. Навиваха се при изстискване и накрая оставаше оловно рулце. От него се правеха тежести за въдици. С оловото можеше и да се пише върху бял лист.

По-късно се появи прочутият „Поморин”. Още по-късно и „Поморин Нео”, „Поморин Фито” и „Поморин Фрукто”. Една колежка се кълне, че преди 40 години била в „Ален мак” и видяла с очите си как трите вида туби ги пълнят от едно и също място.

Детската паста „Мечо” пък беше невероятно търсена поне до средата на 90-те години.

След „Поморин” дойде модата на „Мери”.

Между другото имаше една зеленикава паста с някаква билка вътре, която беше много ефикасна за лечение на венци.

В каталозите на „Некерман” – нашият прозорец към загниващия свят на капитализма, откривахме, че по света има и други пасти за зъби.

Мечтата ни беше поне веднъж да си измием зъбите със „Сигнал”. Бяхме сигурно, че трицветната паста доставя неизпитвано удоволствие.

Веднъж бяха дошли някакви гостенки на брат ми, останаха да спят, а на сутринта открих, че бяха оставили в банята тубичка „Колгейт”.

Дълго време се колебах, ослушвах се – да не би гостенките да ме хванат в крачка, па накрая се реших. Изстисках съвсем мъничко върху четката си и дълго се търках – докато американския вкус се разнесе по цялото ми тяло.

След малко обаче установих, че пастата е сръбска, лицензна, но това не помрачи удоволствието. Три дни след това не си мих зъбите – за да не изтрия спомена.

Не след дълго и в „Ален мак” започнаха да произвеждат по лиценз – май че холандски, пастата „Кис”. Беше щастие, ако я намериш по магазините.

Не мога да си спомня дали имаше някаква йерахия при шампоаните. Имаше „Яйчен”, „Коприва”, „Серен”, „Зелена ябълка”, с някакви фруктови есенции и разбира се „Па-па”.

И след 1989-а година, когато пазарът бе залян с какви ли не световни марки, „Па-па” продължаваше да се търси от българските майки. И от руските.

Никога не съм употребявал кремове, но все пак си спомням някои: „Младост”, „Дунавски вълни”, „Доматен”, „Лимонов”, „Ахромин”…

Мечтата на всяка жена обаче беше „Нивея”. Тази мечта дълги години изглеждаше нереалистична, но след като полските туристи започнаха да пренасят с чанти от сините кутийки, легендарният крем се появи във всеки дом.

През лятото на 1981 почивахме в Мичурин. Двайсетина бараки бяха наредени в каре, а в средата беше останала празна ливада.

Една привечер управителят тръгна от врата на врата, тропаше и викаше:”Дойдоха поляци със стока!”

След малко всички почиващи се наредиха на тревата в кръг – като циркова публика, а в средата, на манежа, няколко полякини започнаха да изнасят търговската си програма. Вадеха кремове „Нивея”, парфюм „Бич може”, кафе „Инка” и разни найлонови блузки.

Почти без пазарлък стоката се разпродаде, управителят изглеждаше доволен – със сигурност му бяха бутнали някое подаръче.

Да пукна обаче, ако мога да си спомня какво беше положението с парфюмите – освен споменатите дотук.

Баровците се снабдяваха от „Кореком”, връзкарите от „Валентина”.

По Осми март започваше истерично обикаляне по магазините с надеждата, че ще се намери вносен парфюмериен продукт.

Една година се борих с опашката във „Валентина” два часа, докато изляза на първа редица и да купя подарък – бяха пуснали английски парфюми. Бях чул, че жена ми си мечтае за „зелена ябълка” – този аромат беше много моден тогава, и щях да изкрещя от радост, когато видях опаковка с надпис „aplle”.

Връчих гордо подаръка, последва тестване и тогава настъпи трагедията. Не беше никаква „Зелена ябълка”, а „Цвят от ябълка”. Ароматът беше по-лош и от този на „Вечерняя Москва”.

Първият одеколон, който си купих за мен, беше „Амиго”. Зелен, в плоско шишенце. С него влязох в казармата.

В помещението бяхме над 80 новобранци, спяхме на два етажа. Над мен спеше бивш затворник, който на стари години трябваше да си дослужва.

Един ден установих, че „Амиго - то” ми го няма. Започнах да ровя в шкафчето, а затворникът отгоре ме гледаше с усмивка. По едно време се оригна блажено и до мен достигна познат одеколонен аромат.

- От затвора ми е останал този навик – обясни ми човекът.- Видя ли „Амиго” и не мога да се сдържа. Но най-обичам лавандулов спирт с малко водичка. Става като мастика.

Човекът ми обясни и как се прави алкохол от паста за зъби. Омесва се с мармалада от закуската, добавя се вода и се чака ферментацията…

И още много неща имаше в смесените магазини – ластик на метър, ширити, носни кърпички, фиби, конци. Най-евтини бяха ибришимите, а най-търсена макарата „Мечка”. Тя беше достатъчно здрава ,за да удържи хвърчилата, които сами си правихме – в Пловдив им викахме „чуркми”.

През 80-те години българската парфюмерийна промишленост имаше шанс да излезе на световната сцена, но промените попариха надеждите.

Как се случи това?

Един ден намерихме на бюрата си покани от „Ален мак” да се включим в техния конкурс за име на нова „серия” продукти за мъже.

След „Амиго” се бяха появили сериите „Каро” и „ Купа”, но не впечатляваха нито с дизайн, нито с аромат.

Нямах много време за мислене, първото което се сетих беше „Блус”. Седнах на машината, оформих предложението, накрая се сетих и за „Формула1”.

Пуснах плика и вече бяха забравил за своя принос към българската парфюмерийна промишленост, когато получих покана да отида в предприятието и да получа сумата от 20 лв. Бяха откупили и двете предложения.

Може би 3 години след това попаднах в кабинета на директора на „Ален мак”, споменах му, че съм се пробвал в техен конкурс.

Директорът се усмихна и ми посочи витринката на стената – там бяха подредени няколко различни кутии с надпис „Формула 1”.

Майтапът настрана, но наистина бяха красиви – червени, с изрисувани болиди върху тях. В онова време нямаше как да не се харчи такава стока.

- Надяваме се с тази серия да пробием на международните пазари – сподели директорът. - Опаковката е готова, още малко работа имат технолозите. Като стане всичко готово, ще те поканим на премиерата.

Чаках, чаках, по едно време дойде 10 ноември и започнаха едни дългогодишни драми на кого да се даде „Ален мак”. И кой да открадне повече. На никой не му беше до нови серии.

И аз се завъртях около „Ален мак”, препродадох няколко камиона „Па-па” и „Кис”, след което ме изхвърлиха от този бизнес.

Всичко това е описано към началото на този блог.

Та сега уж има всичко, но все си мисля, ако ми трябва ластик на метър, примерно, объл или плосък, в кой магазин ще мога да го намеря? В Мола е изключено.

Днес и будките вече не са будки, и на онова другото вече липсва ореола на тайнствеността и всеки може да го гледа по кабелната след полунощ.

Което е единственият плюс на демокрацията.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/