Гергана ПожарскиТошко П. беше учен човек. И много сериозен. Научната област, в която работеше, също беше сериозна. Най-сериозната, дори, според него. Биолог беше, ама не прост биолог, а биолог-изследовател. Имаше идеи. Търсеше обяснения. Смяташе, че живата материя, такава какъвто я виждаме наоколо, се е развила неправилно. Прекалено сложно беше всичко. Безсмислено разнообразие от видове и форми, влизащи в отношения на агресия и непоносимост помежду си. Грешка имаше в самото начало и Тошко П. работеше упорито, за да я открие. Затова и стихията му бе клетъчната биология.
Ето например, последното, с което се беше захванал, беше така наречената от него икономия на клетката. Убеден беше, че грешката е там, защото именно клетката беше най-малката жизнена структура, „атомът” на живота и от нея започваше всичко. Но този атом беше сбъркан, откъдето се получаваше объркване и в самия живот. Непрекъснатото безсмислено усложняване на структурата, усложняваше също и жизнените процеси, което довеждаше до отдалечаване от първоначалния замисъл на живото – хранене и размножаване. На някой от завоите на еволюцията, животът беше завил в грешна посока, за да стигне, като крайна сметка до неустойчивите, детерминирани и трудно приспособими създания, които населяваха Земята към момента. Отвреме навреме, някой от колегите му биолози, или пък случаен познат, който Тошко П. посвещаваше в изследванията си, се опитваше плахо (защото Тошко П. обясняваше с толкова пламенен и нетърпящ възражение тон) да му опонира:
- Но как, нали Дарвин каза... Естествен подбор... Само най-приспособените оцеляват... Значи всичко, дето е сега, е по-добро от предишното...
Такива опоненти Тошко П. лесно оборваше:
- Ако божественото съществува, то може да се види единствено в съвършената простота! Нали чуваш? Съ-вър-ше-на про-сто-та!
И наистина, за него истинската красота и смисъл, се криеше в простото. Прокариотите – първите клетки, предците на живота, и техните възможности да съществуват във всякаква среда, го очароваха. Те също еволюираха, но без да се усложняват излишно – клетъчна мембрана, нуклеотид с ДНК, цитоплазма, рибозоми и понякога плазмиди. Толкова. Просто и красиво. И най вече, функционално. Без никакви допълнителни органели, които хабят енергия и забавят процесите. Без многоклетъчни обединения. Една клетка – един свят.
Но после беше станало нещо. Незнайно защо, някои прокариоти започват да нарастват, което довежда до рязко засилване на нуждата от повече хранителни вещества. Едрите прокариоти започват да поглъщат по-дребни, от които по-късно се образуват митохондриите. Вътрешният обем се попълва от мембранни органели. Появява се ядрото – вече си имаме еукариот. Метаболизмът се променя. Изискванията се повишават. Размножаването се забавя. За да преодолеят кризата, клетките започват да се групират и да си разпределят функциите – първите сложни организми. С тяхната поява, проблемите съвсем ескалират. Цялото си има потребности, но и всяка негова част. Както и нейната част. И нейната... Итака, до единичната клетка. Кошмар. Като капак, от един момент нататък се появява нервната система, после висшата нервна система и накрая мисленето. Което търси проблеми дори и там където ги няма.
А мисленето при Тошко П. определено беше проблематично. Сигурен беше, че ако отдели достатъчно време и внимание, щеше да разкрие загадката на живота и щеше да разбере защо той си беше избрал възможно най-сложния път да се развие, с което застрашаваше сам себе си. Но за да може да мисли, Тошко П. трябваше да е сам. Наложително беше. Защото Тошко П. си имаше тайна. И то Голяма Срамна Тайна (накратко ГСТ). И тази ГСТ вгорчаваше целия му досегашен живот. Ех, как му се искаше да е като другите и да може да си мисли навсякъде и по всяко време. Много обичаше да мисли Тошко П. Дори му се искаше да мисли, непрекъснато, особено по научните теми, които го вълнуваха. Но не можеше. Тошко П. беше различен. И трябваше да мисли насаме. (Ето до какви личностни проблеми водеше диференциацията на сложните организми! Различие, различие и пак различие. Всеки от всеки и от всичко. Пфу!)
Голямата Срамна Тайна (или за по-кратко ГСТ, както той си я наричаше, за да звучи тайно дори когато си я споменава наум) на Тошко П. беше, че той можеше да мисли само докато мастурбира. Затова нямаше как да го прави (мисленето) ако не е сам и скрит от всички погледи. И така беше откакто се помнеше.
Ако Тошко П. беше строителен работник, държавен служител или офис мениджър, нямаше да има проблем – веднъж-два пъти на ден по пет минути мислене щяха да са му достатъчни. Но Тошко П. беше учен. Докторската му дисертация беше на тема „Неефективната еволюция. Детайлно разглеждане на процесите, свързани с функционирането на живите организмии техните неоправдано високи енергийни нужди. ”, имаше две монографии „Диференциацията на видовете и ентропията” и “Усложняването на живота като причина за неговия край” и няколко десетки научни статии в родни и чужди списания. Най-вече, Тошко П. имаше множество идеи, които трябваше да бъдат добре обмислени. Но от ден на ден, мисленето ставаше все по-трудно за Тошко П. От което той все повече се депресираше.
В началото, когато Тошко П. беше мъничък Тошко, мисленето беше лесно и неосъзнато. И му доставяше удоволствие. Мислеше за всички онези неща, с които започва когнитивното осъзнаване на света при всеки: къде се намираше двигателчето, което караше калинката да се движи; кой светка звездите нощем и къде се намира бутончето за светкане; защо Сиси, с която си играеше е момиче, пък той момче; откъде идват сънищата ... Обаче въпроса: „Защо се пипа, толкова често отдолу?”, не си зададе сам. Зададе му го първо майка му, когато за пореден път в градината й обърнаха внимание върху неприемливото поведение на сина си й и й намекнаха, че трябва да вземе необходимите мерки, защото иначе ще се наложи да го изключат. И мерките бяха взети. Първо разговори, после забрани, накрая наказания. Тошко П. накрая разбра: никога не трябва да мисли, когато около него има други хора, защото беше срамно. Това му разбиране доведе до раждането на Голямата Срамна Тайна.
Тошко П. продължаваше да мисли. И да мастурбира, разбира се. По странен начин двете действия бяха влезли във връзка и едното се случваше само, ако и второто беше налично. Спомняше си трескавостта с която бързаше да се прибере от училище, за да се затвори в стаята си и да помисли върху нещата, които му бяха преподавали през деня. Или върху поведението на другите. За разликите между хората и затова как тези разлики усложняват живота му и го карат да се движи в света като слепец, който с опипване търси вярната посока. Защо едно и също действие пораждаше толкова различни реакции при различните хора, в резултат на което той никога не беше сигурен какво, кога, пред кого и как точно трябва да върши. Дори си правеше експерименти в тази посока, които обмисляше предварително много внимателно, със свалени гащи в стаята си. Имаше си тетрадка, в която си ги протоколираше (експериментите). Например:
09.07. 19...г.
Проблем: Разлики в персоналната реакция на различни човешки индивиди при еднакво стимулиране.
Изследвани обекти: 4
Време на изследване: 2 часа ( между 16.30 и 18.30)
Методика: Извършвам спрямо обектите едно и също действие, придружено с едно и също изказване, т.е. налице е еднакъв физически и вербален стимул.
Описание на изследването:
Обект 1. Име – Илиана; пол – женски; възраст – 14 години; интелектуален статус – нисък.
Протичане на експеримента: Точно в 16.30 часа, след приключване на часа по математика прокарвам цяла длан по задните части на изследвания обект и казвам: „Имаш секси дупе.”
Реакция: Изследвания обект се обръща фронтално към мен и издава рязък хихикащ звук. Изглежда доволен. След това изприпква извън стаята и започва да си шушука нещо с други два обекта от женски пол, сочейки към мене.
Обект 2. Име – Валерия Михова; пол – женски; възраст - 32 години; интелектуален статус – задоволителен.
Протичане на експеримента: Точно в 16.45 минути, малко след като би трябвало да е започнал часа по литература, причаквам госпожа Михова – учителката, пред кабинета и й казвам, че трябва да споделя с нея нещо важно. Правя се на смутен, след което обяснявам, че всъщност се притеснявам и ще го оставя за друг път. Тя ми се усмихва и понечва да влезе в кабинета. Тогава прокарвам цяла длан по задните й части и казвам: “Имаш секси дупе.”
Реакция: Изследвания обект спира рязко, обръща се и ми задава въпрос: “Защо го направи?”, на който не получава отговор. Наблюдавам с любопитство промяната, извършваща се върху лицето на обекта. Ноздрите й се издуват, устата й се отваря, сякаш дишането й е трудно, цялото лице, особено бузите, слепоочията и брадичката се зачервяват от приток на кръв, по челото се появяват пулсиращи вени. Цялото напрежение, което изразява видът й се излива в мощен призив, изказан със заповеден тон: “Веднага се извини!” . Извинявам се и гневът почти моментално утихва.
Обект 3. Име - неизвестно; пол – женски; възраст – неизвестна (видима, около 20 години); интелектуален статус – неизвестен.
Протичане на експеримента: В 17.50, на път към вкъщи, в тролей №19, забелязвам обекта (привлекателен, рус, облечен предизвикателно) да стои близо до задната врата на превозното средство. Приближавам се и прокарвам цяла длан по задните му части и казвам: „Имаш секси дупе.”
Реакция: Без да каже нищо, изследваният обект се обръща и ме удря в лицето с ръка. Междувременнно превозното средство спира и обектът го напуска.
Обект 4. Име – Драгомир; пол – мъжки; възраст – 5 години; интелектуален статус – много нисък.
Протичане на експеримента: В 18.30, пред блока, срещам обекта, който бута колелото си (с помощни колела), а в лявата си ръка носи найлонова торба с топка и шише, вероятно с вода. Приближавам се и прокарвам цяла длан по задните му части и казвам: „Имаш секси дупе.”
Реакция: Обектът ме поглежда, усмихва ми се и ми казва “Мама пък ми казва, че е сладко. Искаш ли да си играем с топката? А защо ти е текла кръв от носа?”
Обобщаване на резултатите: Вече откривам връзка между интелектуалния статус на изследваните и начинът им на реакция. Струва ми се, че зависимостта е – колкото по-ниско интелигентни са, толкова по-положително реагират на откровен сексуален стимул. Но са необходими още изследвания, защото може да се окаже, че тази зависимост е по-скоро възрастово обусловена – колкото по-ниска възраст, толкова по-положителна реакция. (Все пак ми се струва, че е до интелект, де. Да се провери!) Да се обърне по-голямо внимание и на диференциацията на реакцията по полов признак! Продължавам да не разбирам: как е възможен социумът, при положение, че съставящите го индивиди са толкова неблагонадеждни за прогнозиране? Как могат да се редуцират различията?
Още стотици подобни експерименти си беше правил Тошко П., преди да заключи за себе си, че светът е необратимо сложен и объркан и да насочи всичките си интелектуални усилия в търсене на Първичната грешка. Но тогава беше лесно – докато беше ученик, родителите му ходеха на работа и той по цял следобед можеше да си мисли в усамотение. После стана студент и живееше на квартира – сам.Какво мислене само падаше по цели нощи! (Е, малко му беше кофти, че по време на изпити все не можеше да се представи в истинската си светлина, но пък курсовите му работи бяха блестящи!) Дълго си остана ерген Тошко П., и докато си пишеше доктората, и докато правеше преподавателска кариера, и докато си готвеше доцентурата. Нямаше нито интерес, нито нужда от жена – самата му работа му осигуряваше пълно сексуално удовлетворение. Пък и продължаване на рода не търсеше – това би било още едно мултиплициране на сложността на живота. Но накрая, все пак се ожени. Отчасти поради натиска на родителите си, които все му дуднеха, че трябва да се задоми, отчасти поради стечение на обстоятелствата – колежката му Мима отдавна беше привлечена от неговата сериозност и праволинейност и не преставаше да му отправя недвусмислени предложения.
И тогава започнаха сериозните му проблеми. Изпълнението на съпружеския му дълг го изтощаваше интелектуално, а Мима не спираше да му вдига скандали, че докато правят любов, той не спира да й говори за устройството на прокариотите или за смисъла на живота. Нямаше нито сили, нито енергия да се отдава на самостоятелни интелектуални занимания. А когато все пак им се отдаваше, трябваше да внимава особено много, за да не бъде разкрита неговата ГСТ.
Тошко П. се занемари. Напълня. Научните му статии бяха все по-редки и посредствени. В катедрата вече не беше Авторитетът. Депресира се. Измъчваше го безсъние, а успееше ли да заспи го тровеха кошмари. Една вечер, Тошко П. се заключи в тоалетната и се отдаде на интензивно мислене, в продължение на часове, в търсене на изход от ужасната ситуация, в която беше изпаднал. Когато излезе, беше усмихнат и облекчен.
Когато намериха разчлененото тяло на Мима в семейния им хладилник, никой не можеше да повярва, че това е дело на доцентът по биология Тошко П. Но той не отрече, нито се оправда, нито обясни какви са били причините да го направи. Осъдиха го на доживотен затвор без право на помилване. Настаниха го в самостоятелна килия като допълнително средство за наказание. За първи път от толкова време Тошко П. беше щастлив.
Сега той мисли непрекъснато и издава под псевдоним изследване след изследване. Светът на науката постепенно се променя под негово влияние. Учените започват да разбират красотата на простото. Все повече експерименти се правят, за да се открие средство, за преодоляване на различията, които водят до усложняване. Първо, разбира се, се започна с мишките. После и с по-висши бозайници. Успехи има. Скоро всички хора ще са еднакви и ще реагират по един и същи начин на еднакви стимули. Простота ще цари навсякъде.
Понякога, Тошко П. се отдава на мечти и фантазии и вижда как светът вече е правилен, пълен само с най-прости едноклетъчни, които постепенно загубват ядрата си, а той, като същински бог седи сред тях, зачервен, вдъхновен и задъхан и непреставащ да мисли, мастурбирайки.
И тогава се сети. Може би така се беше появила сложността в света – посредством един мастурбиращ бог, който бе хвърлил семето си сред девствеността на първичната простота, за да я заплоди с различие. Може би това е било началото на повсеместната еволюция. И той не е бил прав – божественото е в разклоняващото се усложняване. За да може поне някое от разклоненията да намери съвършенството. Тогава къде оставаше съвършенството на простотата? Къде оставаше красотата на първичния живот? На началото, което си е самодостатъчно? Къде оставаха всичките му научни търсения? Целият му живот?
Последната му отчаяна мисъл беше толкова интензивна и разтърсваща, че предизвика като реакция най-мощният оргазъм, който Тошко П. беше изпитвал. Толкова мощен, че стана причина за краят на Тошко П. и отслабналото му самотно сърце.
- Миме, прости ми, обичам те! – беше последното, което той каза. После започва да се смалява и смалява, докато стана невидим с просто око. Беше се превърнал в проста прокариотна клетка, която попаднала на хранителната среда от собственото му семе, бързо започна да се променя, за да даде нов тласък на еволюцията.