“ЕДНА НОВА ВСЕЛЕНА”. 90 години от рождението на Александър Вутимски

Стиховете и поемите му, неговата проза, нещо повече – самите му жестове на артистична личност – са израз на едно търсещо и творящо присъствие в света. Човекът в творчеството му се намира толкова пъти между надеждата и отчаянието, но той няма да изпита ударите на моралното и духовното поражение. Сътвореното от Александър Вутимски /1919-1943/  ни среща с крайна интензивност на чувствата и мислите, с открито опълчване срещу нихилистичния рационализъм на времето. Изтъкана от психологически контрасти, лириката му е дълбок израз на сапопознанието на модерния човек. Но тя е преди всичко красота, истинска красота, защото Вутимски е преобразил прозата на живота в  п о е з и я. Самият той казва, че голямото произведение е “една нова вселена”. Точно такова е най-значимото от неговото творчество.

Бездънен хоризонт, улиците, прос­на­ти ка­то трупове, от­ча­яна­та пе­сен на латерната, стра­жа­ри­те и прости­тутките, де­мо­нич­но­то ди­ха­ние на го­ле­мия град, са­мо­та­та и отчуждението, пре­вър­на­ти в са­мос­то­ятел­ни суб­с­тан­ции – то­зи по­ети­чес­ки свят пред­с­тав­ля­ва ед­на от най-не­кон­вен­ци­онал­ни­те из­по­ве­ди в на­ша­та ли­тература. Същевременно той е не­под­п­ра­ве­на­та би­ог­ра­фия на пред­во­ен­ни­те и во­ен­ни­те години. Всяка ду­ма на Вутимски е сла­вос­лов на чо­веш­ко­то в човека, си­реч на ду­хов­но­то начало, уни­зе­но в ус­ло­ви­ята на един свят, раз­къс­ван от сво­ите конфликти.

Навярно той е „най-френ­с­ки­ят“ от бъл­гар­с­ки­те поети, за­що­то ка­то те­ма­ти­ка и съд­ба стои най-близ­ко до френ­с­ки­те „про­къл­на­ти по­ети“. Изповяданото от не­го е на­си­те­но с прозрения, ко­ито са не­въз­мож­ни без съз­на­ни­ето за обреченост. От дру­га страна, тол­ко­ва от проз­ре­ни­ята му са ре­зул­тат на пре­чис­те­но съзнание, от­х­вър­ля­що дог­ми­те и про­ти­во­ре­чи­ята на света, за да от­к­рие своя хо­ри­зонт на спасението. Уморен дух, но съ­че­тал умо­ра­та и стра­да­ни­ята си с ед­на не­обик­но­ве­на съп­ро­ти­ва на духа, Вутимски, въп­ре­ки це­лия си несретен живот, по­беж­да­ва не­щас­ти­ето дъл­бо­ко в се­бе си. Той се от­каз­ва сво­ев­ре­мен­но да след­ва чуж­ди­те предписания. Изпитва ог­ром­но не­до­ве­рие към го­то­ви­те ре­цеп­ти за сми­съ­ла на из­кус­т­во­то и живота. Предпочита да вър­ви по соб­с­т­ве­ния си път, за­що­то са му чуж­ди ко­лек­тив­ни­те страс­ти и мисли, всич­ко онова, ко­ето един слаб дух ще из­бе­ре ка­то кре­до и позиция. Вутимски тръг­ва все­ки път от се­бе си, от сво­ята нап­рег­на­та чувствителност, от гор­чи­ви­на­та и мъд­рос­т­та на лич­но преживяното. Така сти­га до сво­ите образи, до оза­ре­ни­ята си, ко­ито са ша­мар вър­ху шаб­лон­но­то и про­вин­ци­ал­но­то мислене. В ця­ло­то му твор­чес­т­во ди­ша не­гово­то време. Там бие пул­сът на ед­но бол­но сърце, как­во­то е сър­це­то на епохата. Но по­етът не спи­ра дотук, до она­зи неприязън, та­ка при­съ­ща на бор­чес­ки це­ле­ус­т­ре­ме­на­та литература, ко­ято ед­нос­т­ран­чи­во от­х­вър­ля ни­ще­та­та на времето. Вутимски из­пит­ва неп­ре­къс­на­то чувството, че в гра­ни­ци­те на то­зи пад­нал чо­веш­ки свят има и дру­ги светове. Оттук и не­го­ва­та нос­тал­гия по из­к­лю­чи­тел­но­то и непознатото, от­тук и та­зи „тре­во­га на лю­бо­питс­т­во­то“ (Бодлер).

Александър Вутимски е по­ет на го­ле­мия град. От ли­ри­ка­та му на­пи­ра аро­ма­тът на от­ми­на­лия жи­вот на София с не­го­ви­те болки, с кръчмите, с по­тъ­на­ли­те в есен­ния здрач мос­то­ве на град­с­кия канал. Превъплъщенията на гра­да в не­го­ви­те твор­би са пре­въп­лъ­ще­ния на соб­с­т­ве­на­та му душа. Градът е фон на онова, ко­ето ни вну­ша­ва за се­бе си. А той ис­ка да бъ­де пре­ди всич­ко се­бе си, да не при­ли­ча на другите. Затова и сти­хо­ве­те му са про­ни­за­ни от край­на откровеност, не­поз­на­та пре­ди в на­ша­та литература.

Творчеството му раз­к­ри­ва про­ти­во­ре­чи­вия ха­рак­тер на чо­веш­ка­та му и ху­дож­ни­чес­ка нагласа. Поетът бя­га от са­мо­та­та си и се стре­ми към нея, за­що­то тък­мо то­га­ва нес­по­койни­ят му дух се умиротворява, ста­ва съзерцателен, мис­тич­но извисен. Той бя­га от града, та­ка не­на­виж­дан от него, но от­дав­на е разбрал, че не мо­же да жи­вее ни­къ­де другаде. Този ом­ра­зен град е съ­що сред трайни­те из­точ­ни­ци на вдъх­но­ве­ни­ето му. Той се хвър­ля съз­на­тел­но в прег­ръд­ки­те на порока, а пос­ле бо­лез­не­но из­с­т­рад­ва про­ва­ли­те си, дъл­жа­щи се на не­го­ва­та слабост. И за то­ва се го­во­ри в твор­чес­т­во­то му, но не то­ва е пър­ва­та ис­ти­на за та­зи не­обик­но­ве­на личност, ко­ято ни­кой не мо­же да из­ли­чи от ли­те­ра­ту­ра­та ни.

В твор­чес­т­во­то му е по­ле­тът на един тър­сещ дух. Правилата на ци­ви­ли­за­ци­ята се раз­ми­на­ват с не­гови­те представи. Той би се чув­с­т­вал сво­бод­но са­мо в прос­т­ран­с­т­во­то на друг нрав­с­т­вен и ес­те­ти­чес­ки порядък. Затова на­пи­са­но­то от него е пре­ди всич­ко соб­с­т­ве­ни­ят му иде­ал за друг тип чо­веш­ко съзнание, ко­ето ще пре­одо­лее без­с­мис­ле­на­та слож­ност на съществуването. Обитател па бед­ни хотели, на бол­ни­ци и санаториуми, всъщ­ност пре­ка­рал жи­во­та си в ед­на бол­ни­ца меж­ду раз­с­т­ро­ено­то чо­ве­чес­т­во („За ра­дос­т­та“), той ще пре­ми­не през хаоса. Жадувайки хар­мо­ни­ята на древните, об­ла­дан от ми­съл­та за прос­то­та­та на естественото, природното, на това, ко­ето е от­та­тък бол­на­та ни логика, той ис­ка да оти­де надалеч. По-далеч и от Бодлер, за­що­то „Бодлер мо­жа да от­к­рие за се­бе си кра­со­та в злото. Но всич­ко то­ва бе­ше мно­го мрач­но и за­вър­ши съв­сем пе­чал­но все пак“ („За ра­дос­т­та“). Един влас­тен ток на жи­во­та („За нас­лаж­де­ни­ето“) пре­ми­на­ва през бол­но­то му тяло. Той на­елек­т­ри­зир­ва по­етич­на­та му същ­ност и го ка­ра да до­ла­вя она­зи „вът­реш­на ти­ши­на“, она­зи мисъл, чрез ко­ито ще бъ­де раз­шиф­ро­ван „на­шия свят“ („За най-сми­ре­ни­те“).

Кратките му есе­та не по-малко, от­кол­ко­то не­го­ви­те сти­хот­во­ре­ния и поеми, из­да­ват спо­соб­нос­т­та за ед­на про­ник­но­ве­ност на духа, ко­ято и в най-делничното, и в най-три­ви­ал­но­то мо­же да от­к­рие истината, дейс­т­ви­тел­но значимото. Те раз­к­ри­ват ма­ща­ба на ин­вен­т­ив­но мислене, ко­ето об­х­ва­ща про­ти­во­ре­чи­ята на ци­ви­ли­за­ци­ята и културата, на са­мо­то чо­веш­ко съществуване, за да по­тър­сят брод към трайното, към ис­тин­с­ки стойност­ното. Дълбоко из­по­вед­ни ка­то ця­ла­та му поезия, те са вдъх­но­вен про­чит на времето, на от­ми­на­ло­то и на това, ко­ето се задава. И те са от­пор на кри­зис­но­то в чо­веш­ко­то съществуване. Тези есе­та по­каз­ват кул­ту­ра­та на преж­дев­ре­мен­но по­мъд­ря­ла лич­ност и в съ­що­то вре­ме са из­раз на ед­на младост, в ко­ято са тревогата, заблудата, из­губ­ва­не­то и пов­тор­но­то на­ми­ра­не на вяр­на­та ду­хов­на посока. Към то­ва тряб­ва да се при­ба­ви и стойнос­т­та им на до­ку­мент за бо­га­та­та ду­хов­на би­ог­ра­фия на поета. В тях е це­ли­ят Вутимски, най-спе­ци­фич­но­то за наг­ла­са­та му на ед­но вдъх­но­ве­но чо­веш­ко битие, ко­ето се бо­ри със съм­не­ни­ята в име­то на бе­зус­лов­ни­те ценности.

На упа­дъ­ка на вре­ме­то по­етът се про­ти­во­пос­та­вя със сво­ето бохемство. В по­ри­ва му да жи­вее цялостно, да из­пи­та всич­ко се усе­ща пред­чув­с­т­ви­ето за мал­ко­то време, ко­ето му остава. В оне­зи години, ко­га­то съ­би­ти­ята са уни­зи­ли чо­веш­ко­то достойнство, ко­га­то кра­со­та­та по­ве­че не съществува, той ще бъ­де спо­хож­дан и от ми­съл­та за аб­сур­д­нос­т­та на живота. Ще го спо­хож­дат не­вед­нъж и мрач­ни­те пред­чув­с­т­вия за това, ко­ето се задава: „Скоро об­щес­т­во­то ще на­ло­жи своя три­умф над от­дел­на­та личност. Държавата ще ни за­по­вя­да лю­бов­та и всич­ки вкусове... Също хо­ра­та ка­то мен ще бъ­дат пра­ща­ни в луд­ни­ца или ще бъ­дат под­ла­га­ни на кастрация... Бъдещото об­щес­т­во ще убие личностите. Но аз ще ум­ра“. Тук не ста­ва ду­ма за ня­как­ви про­ро­чес­ки дарби. Вутимски е раз­б­рал сво­ев­ре­мен­но съ­щи­на­та на сво­ята епоха, в ко­ято зло­то и на­си­ли­ето влас­т­ват със зна­ка на ед­на или дру­га доктрина, на Изток и на Запад. Той е разбрал, че та­зи ло­ги­ка на аб­сур­да ще до­ве­де не­из­беж­но и до то­та­ли­та­рен ре­жим в соб­с­т­ве­на­та му страна. Неведнъж раз­миш­ля­вал вър­ху фи­ло­со­фи­ята на по­ли­ти­чес­ко­то насилие, вът­реш­но чужд на все­ки мо­ра­лен и со­ци­ален проект, кой­то от­ри­ча сво­бо­да­та на чо­веш­кия дух, той пи­ше в сво­ето есе „За ра­вен­с­т­во­то“: „Те ис­ка­ха да уп­рав­ля­ват све­та – на­ис­ти­на всич­ки заедно – по ня­ка­къв не­из­вес­тен начин. Но пре­ди всич­ко тряб­ва­ше да се раз­п­ра­вят най-сетне, вед­нъж за­ви­на­ги с ом­раз­ни­те са­моз­ва­ни твор­ци на ве­ли­ки неща, с те­зи не­отстъп­чи­ви зас­тъп­ни­ци на чо­веш­ка­та са­мос­то­ятел­ност“. В та­зи на­со­ка са и дос­та от не­го­ви­те мис­ли в повестта му “Очите, които плачат”. Вну­шението на по­ета не­из­мен­но опи­ра до твър­де­ни­ето му, че ни­то ед­на иде­оло­ги­чес­ка док­т­ри­на не тряб­ва да бъ­де про­тив чо­веш­ко­то пра­во за сво­бод­но творчество, за вът­реш­на независимост, не тряб­ва да бъ­де про­тив све­ще­на­та идея за чо­ве­ка ка­то са­мос­той­на личност, ко­ято има пра­во­то на свой из­бор и на­чин на съществуване. Затова и ду­ми­те му, ко­ито се­га ще приведа, са про­ни­за­ни от сарказъм, бол­ка и нес­дър­жан гняв: „С бод­ри ус­мив­ки те по­ема­ха в труд­ния път на чо­веш­кия напредък, не­на­виж­дай­ки вся­ка са­мос­то­ятел­на ми­съл“ („За ра­вен­с­т­во­то“). Тези ду­ми се от­на­сят до онези, ко­ито про­ме­ни­ха съд­ба­та на България ед­на го­ди­на след смър­т­та на поета. Вутимски ги поз­на­ва непосредствено, отблизо. Затова той ще от­к­рои и в по­вес­т­та си “Очите, които плачат” дейс­т­ви­тел­на­та същ­ност на ис­те­рич­ни­те им по­риви за чо­веш­ко братс­т­во и со­ци­ален напредък. Съвсем ло­гич­но е да се допусне, че ако не бе­ше си оти­шъл без вре­ме (а мо­же би съв­сем навреме!), и той ще­ше да бъ­де хвър­лен в ня­кой от кон­ц­ла­ге­ри­те след девети септември. Нали та­ка­ва бе­ше учас­т­та на тол­ко­ва ду­хов­ни люде, на тол­ко­ва име­ни­ти творци, вклю­чи­тел­но и на при­яте­ля му Антон Куманов, кой­то е про­то­тип на един от пер­со­на­жи­те в повестта. В из­вес­т­на­та си твор­ба „Европа-хищ­ни­ца“ Вутимски казва:

Умниците над мо­йте сти­хо­ве

ще се ус­мих­ват мъдро, ще отминат.

„Поет ре­ак­ци­онен“ – ще продумат.

За ли­шен път не ще про­пус­нат слу­чая

да поп­ри­каз­ват за надстройки, бази.

Ще про­дъл­жа­ват да спо­рят за Хитлера.

Ще си жи­вув­ат в сво­ята въз­ви­ше­на

ес­те­ти­ка на улич­ния позив.

С ця­ло­то си твор­чес­т­во по­етът от­ри­ча та­зи „въз­ви­ше­на ес­те­ти­ка“, ко­ято мал­ко след смър­т­та му ще­ше да бъ­де про­въз­г­ла­се­на за един­с­т­ве­на­та „фи­ло­со­фия“ на бъл­гар­с­ка­та литература. Той ня­ма ни­що об­що с край­но дог­ма­тич­но­то мислене, от­ри­ча­що въз­ви­ше­ния сми­съл на из­кус­т­во­то и на са­мия живот. По та­зи при­чи­на и сът­во­ре­но­то от не­го за дъл­го вре­ме ще се смя­та за упадъчно. На то­ва се дъл­жи и фактът, че по­вес­т­та му не мо­же­ше да бъ­де из­да­де­на през дъл­га­та епо­ха на „улич­ния по­зив“.

Стиховете и про­за­та му, соб­с­т­ве­ни­ят му жи­вот са неща, ко­ито ви­на­ги ще въл­ну­ват и ви­на­ги ще бъ­дат от­п­рав­на точ­ка за тър­се­ни­ята и без­по­койс­т­ва­та на неп­ри­ми­ря­ва­щия се чо­веш­ки дух. Съдбата му бе­ше трагична, а та­ка­ва бе­ше и посмъртната  му участ за пре­ка­ле­но дъл­го време, за­що­то не ис­ка­ха да го издават. Нещо от то­зи тра­ги­зъм ще ос­та­не завинаги, за­що­то Вутимски ос­та­на и без гроб. Прахът му по­чи­ва в зе­мя­та на съ­сед­на страна, но ни­кой не знае къ­де да сло­жи ед­но цвете. Остава ни утехата, че Александър Вутимски е бил, че той е...