„АЗ СЪМ СТАРОМОДЕН ЧОВЕК”

Божидар Кунчев

Веднъж, по време на един от нашите разговори, Ивайло Петров се нарече  старомоден човек. Това, както ми го поясни, означавеше, че той се чувства социално ангажиран. В смисъл, че написаното от него се отнася изрично  до проблемите на социума, до това, което е човешкият живот в драматичния ход на времето и като сблъсък с предизвикателствата на социалната, политическата и духовната реалност. И той наистина беше старомоден, доколкото не искаше да си представи, че писателят, каквито и да са модите и тенденциите в литературата, би могъл да забрави за най-същественото – несигурното и вечно заплашвано човешко съществуване, битието на човека, което е постоянно обсадено от силите на злото. Но Ивайло Петров бе „старомоден” и в друго отношение. Той изпитваше неприязън към модерния ни свят, в който действителното ставаше все по-малко разумно и все по-нечовечно. Един свят, в който човекът все повече преставаше да бъде онова, за което го е смятал хуманизмът. С трайните си убеждения на „старомоден човек” той бе сред не чак толкова многото ни писатели, извървели достойно пътя си в литературата ни. Разбира се, че като художник той бе сред най-първите и едва ли някой ще оспори  името му на класик. Дори само „Хайка за вълци” да бе написал, пак щяхме да го смятаме за такъв. Но ако специално изтъквам достойния му път на творец, то е заради наистина голямата висота на моралното му съзнание, заради това, че до самия си край той остана на страната на истината. А достойното при него бе и пословичната скромност, с която се преценяваше като писател. Достойно беше и това,  че независимо от признанието, на което се радваше, той не плати никакъв данък на суетата. Не се съблазни нито веднъж да се смята за нещо по-особено от другите хора, за някакъв избраник на съдбата, надарен с качествата на мъдрец, който учи нас – простосмъртните и невежите. Голям писател, той като човек изпитваше всичките страхове и безпокойства на хората. Не можеха да го утешат и него  стародавните мъдрости на религията и философията. И ако не се бе отказал да мисли и да пише, то бе заради онова „въпреки”, с което и той искаше да каже на себе си, че това е човешкото призвание – въпреки смъртта, въпреки ужасите на живота не бива да се  п р е д а в а м е. 

На мнозина бе известна неговата привидна затвореност и мълчаливост. Привидна, защото в същината си той бе едно отворено съзнание, човек, който ценеше извънредно много живия и откровен контакт с другите. Въпросът е, че „другите” невинаги го разбираха, а някои направо не можеха да го приемат. Защото и мисленето, и писането му бяха извън познатите стандарти, извън установеното правило да се съобразяваш, гарантиращо успех в обществото и литературата. Но тези пък, които го разбираха и обичаха, бяха имали чудесната възможност да се убедят в неговата непресторена човечност, в дълбочината на ума му, който и в хода на случайния  и непретенциозен  разговор раждаше запомнящи се откровения за живота и смъртта, за участта на човека като едно захвърлено в света същество, което търси и все не може да намери окончателното си спасение. В мислите, които споделяше, всеки път се открояваше вродената му и самобитна дарба на автентично мислещия човек. На човека, който можеше да бъде и краен скептик, и при някои случаи да бъде  истински обезверен, ако ставаше дума за безсмислието, властващо в нихилистичното ни време. Но този човек неизменно си оставаше онази разтревожена личност, която въпреки всичко жадуваше за спасяването на Доброто, на всичко, без което идва на дневен ред Абсурдът. Такъв бе Ивайло Петров в моята представа на читател, който не е престанал да обича книгите му, и на човек, който неведнъж бе разговарял с него. Нещо повече. През 1997 година писателят се съгласи да си взема касетофона и щом отида у тях, да записвам нашите разговори. Говорехме на какви ли не теми, но всичко опираше до проблемите, които знаех, че са го вълнували винаги. Наблягам на това, че аз не отивах при него с предварително готови въпроси. Просто подхващахме една ли друга тема и така, докато не се свърши лентата в касетката. Междувременно вече публикувах най-напред в периодиката, а после и в една от книгите ми някои от споделените тогава мисли от писателя. Сега предлагам друга част от това, което той ми бе казал. И този път съм оставил само неговите мисли, а техният характер добре подсказва, че отново и отново съм го питал за изкуството, за тайната на словото и живота, за таланта и морала на творците,  за верите и безверията на човека, за ориста ни да  преминаваме през този свят като чужденци, както казва Далчев. Но като чужденци, които въпреки всичко искат да го разберат, поне да го разберат...

            Та ето какво ми казваше Ивайло Петров:

 

                                               ххх

 

 

 

 

Според мен изкуството не е нищо друго освен  разглеждане на човешките страсти, на  доброто и злото, на  любовта и омразата. Какво друго може да бъде сериозен предмет на едно изкуство. Аз може и да греша, може и да съм пристрастен, но винаги  са ме занимавали въпросите за човешката същност и  човешката душа, за  нравствеността и морала, за  аморалността у човека. Смятам, че изкуството не може да има друг предмет. То не е само да описваш. Има хора, които чудесно описват, с хубав стил, културно, но не влизат в дълбочина. Дори нашите класици, към които се отнасяме с голямо уважение, не влизат дълбоко в тези проблеми. Поне на мен така ми се струва. Има писатели, които изразяват психиката на своите герои чрез външни действия. Други ги изразяват психологически. Например, ако не греша, един Хемингуей разказва за човека чрез  външните му действия, поведение, жестове, външност и така нататък. Чрез поведението също и Йовков разказва за психологическата същност на героя.

 

                              ххх

 

 

 

 

Анекдотът и случката най-лесно се измислят. Сега мога да седна и да ти измисля сюжет. Но сюжетът не върши работата. Без сюжет, разбира се, не може. Но сюжетът, ако тръгнеш повърхностно към сюжета, той ще те заведе именно при физическите действия, при външното движение на героя. Много хора го правят това нещо и много хора казват: “Аз имах пропотип, който беше  направил това и това”.

 

                                               ххх

 

Аз още преди десет-петнайсет години в една моя книжка казвах, че имаме много таланти, но всички ние свършваме до пластиката. Как хубаво разказват писателите ни, чудесно разказват и почти всички бягат към изобразяване на българската същност. И то не на българина изобщо, а на селското, тъй наречено народно битие. Мене това много не ме интересува. Доколкото съм го използвал това битие, то е било предмет на малка ирония. Защото не там е голямото изкуство. Нито Толстой, нито Достоевски, нито Гьоте, нито Шекспир се занимават със своята националност, със своята нация, обичаи, че какво станало, че “къде ручок извикаха Стоян да яде”. Народно било. Е, хубаво де, но не това мен ме интересува. Макар и да не съм философ, да не съм толкова начетен или осведомен по тези въпроси, на мен не ми прави впечатление това нещо. На млади години всички се улавят най-напред за повърхностното. Но аз още в “Мъртво вълнение” исках да покажа как старият Доган  се колебае – да убие ли или да не убие, как да защити честта на сина си и то не само честта на сина си, а и собствената си чест. Той няма с какво да отговори на  насилието, освен със саможертва. Дотам се е дошло вече.

 

                            ххх

 

 На мен ми направи впечатление, че никой не се обърна към тази повестчица “Божи работи”. Аз тук се опитах да видя голямото нещо в живота, кой е дяволът? Винаги ми е правило впечатление, че в Библията има един хумор, особено в началото. Това е пар екселанс хумор. Бог създава Адам и Ева. После Змията  казва: “Ела да хапнеш от ябълката”. Това е направено не само за тълпата, ами за свръхтълпата, дето са най-неграмотните хора. Авторите на Библията са били най-големите мъдреци. Те са знаели, че човек се подчинява на мита, вярва на мита и че без надежда не може. И те са му създали надеждата за ада и за рая. Нали? И то така осезаемо, така нагледно, чрез една змия и чрез  Господ. Още от младежките си години съм си мислил за това кой създава дявола. Извечен е само Бог.  Той е, който създава всичко. Не може дяволът да  бъде извечен или паднал ангел. Това е направено за невежите хора. Това още от младежките ми години не ме е задоволявало.

 

                          ххх

 

 

 

 Животът е загадка, за мен е загадка.Това е нещо неразгадаемо. Няма жив човек, който да разгадае смисъла на човешкия живот във вселената. В границите на един живот има някакъв смисъл, има раждане и смърт. Да, и някакви илюзии. Ние, бедните живи същества, ние си измисляме философии за смисъла на живота. Но от космическа гледна точка и особено от гледна точка на смъртта това си е безсмислие. Според мен. И аз  започнах да мисля кой е създал дявола. И тогава дойдох до заключението, че Господ си го е направил. Господ гледа хората. Те са  глупави, седят, даже не се съвъкупляват. Не им идва на ум. Трябва някой да им влее ум в главите. И идва злото, т.е. дяволът, защото дяволът не е само зло, дяволът е и автор на романите, на рисунката, на книгите.

 Да, той е една съзидателна сила. Дядо Господ нищо друго не прави, защото като е направил човека, се е оттеглил да почива. А дяволът е, който прави изкуството, политиката, страстите. И  Господ създава дявола, защото иска да се открои по-добре на неговия фон. Да, да се открои, защото без дявола Господ и тъй и тъй нищо не върши, не се бърка в човешкия живот. Дяволът поне се бърка. Той ти дава, да речем, страстите, той ти дава завистта, чувството за слава и така нататък. Непрекъснато те изкушава да правиш нещо. Той даже донякъде ти улеснява живота. Той те кара да не мислиш за смъртта, защото Господ те осмъртява. Господ те осъжда на смърт още от самото зачатие, нали така?  Говорихме за това колко човек е отговорен за създаването на една личност. Колко много е отговорен! А Господ? Създал си човек и в същото време си приготвил и бесилката. Виждаш ли колко е страшно. А дяволът започва от малък да те влече. Детенцето си играе с играчката. После идва любов, че туй, че онуй. Той ти е създал едни хубави чувства. Аз не казвам, че всичко това той го е създал, може и Господ да го е създал, но Господ  инкогнито живее, както казват някои философи. Господ живее инкогнито на този свят. Той не се бърка в човешките работи. Е, тогава защо е създал човека, уж най-висшето, по негово подобие, същество, а пък не му се бърка в работата? Това е все едно ти да създадеш едно дете, да го хвърлиш на улицата и да кажеш: аз не му се бъркам в работите.

 Началото на Библията си е един хумор. Иначе като вземеш Йосиф и неговите братя, то е вече друга работа. Там има човешка драма. Да, брат брата отхвърля,  после му се кланят, защото става богат.  Това е вече другата работа. Но въобще в религията има много смешни работи, даже и в евангелието ги има тези хумористични работи. Това, че Исус възкръсва и се възнася и че нахранва с три риби не знам колко хиляди души и прочие, това са хумористични неща, погледнати откъм писателска гледна точка. А иначе си остават легенди. Митове.

 

 

                                          ххх

 

             Достоевски под Бог разбира Бог, ама като че ли по-прав е Толстой. Достоевски не приема хуманизма. Той смята, че хуманизмът е човешка работа. Грешният човек  го е създал. Бога трябва да гледаме ние. Бог е, който създава всичко. Обаче истината е тази, че Бог е Доброто, както казва Толстой. Доброто, това е Бог. Или Бог, това е Доброто. Всичко друго е мистика. Но Достоевски също е умен човек и като старите автори, създатели на Библията и Евангелието, които обожествяват един хуманист, и той  му приписва свойствата на Бога. Достоевски също работи на тази струна. Аз мисля, че той не е религиозен. Той е търсещ човек, но не е религиозен. Едва ли изстрадва своята вяра. Той си има свои страсти. Той е човек, натъпкан, като всички други нас, със страсти. Всичкото това са страсти. Толстой също ги е имал, всеки си ги има.

 

 

                                                           ххх

 

 

 

 

 Бог е бил винаги мъртъв, според мен. Той никога не е бил жив. Той е бил жив в първобитно-общинното общество, когато човек не е имал въображение да мисли и да разсъждава, че Бог е едно относително понятие и че той е един дух. Бог е дух, Бог не е действителност. Той не е от плът и кръв.

 Бог умира, защото и той е дух. Човекът става скептик. Как няма да си скептик, когато човечеството води войни, когато Каин убива Авел. Една четвърт от човечеството загива. Такава огромна световна война не е имало досега. Никоя световна война не е унищожила една четвърт от човечеството, колкото и да са силни оръжията. Четири души са в началото, единият умира. Значи ако сега са шест милиарда хората, никога два милиарда не са умрели при една война. При война, иначе те си умират от естествена смърт. Световната война изби сто-двеста милиона души. Нищо не е в сравнение с Каин и Авел. Така че Ницше е прав – Бог умря. И човек трябва да се осланя на себе си. Чакаш ли отвън, никой не може да те направи по-добър или по-лош, ако ти сам не решиш да се направиш добър и в това е силата на хуманизма.

 Хуманизма аз си го обяснявам като божественост без Бог. Да бъдеш божествено справедлив, но без Бог. А иначе виж християнството каква религия е. Една красива, но безпомощна религия. Само казва: “Господи, дай! Господи, дай!” и подава ръце. “Господи, помогни ми!” Как ще ти помогне Господ, ако ти не си помагаш сам. Ами то народът си го е казал: “Помогни си сам, че да ти помогне и Господ!” Ето, простият народ е създал всичкото това нещо. Цялата работа е в това, че простият човек, понеже не може да си обясни явленията, той търси един мит, който да мисли за него. То е като социализма. Други да мислят за тебе. И затова социализмът стана мит. И затова на хората сега им е трудно в съвременния живот. Социализмът иззе чудесните хуманни принципи на една религия. Това е мечтата на човека.

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 Когато човек се образова и започне много да навлиза  в духовния свят, той вече започва да става и мистик. Той чете този и онзи философ, а знае се, че философите никога не са решили въпроса, никой не е разрешил световния въпрос, така да се каже. Всеки по мъничко го е разрешавал за себе си и всичко това, като го прочетеш, става една мистика...Един ми каза: “Ти не си обичаш детството”. Как да не го обичам. Нито съм гладувал, макар и да съм бил беден. В България никога тогава не е имало глад. Като имаш да си хапнеш, да се облечеш, какво може да иска едно селско момче. Но оттогава ме е тормозила не материалната нищета, а духовната. Някак си съм изпитвал нужда да узная нещичко.

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 Дошъл съм до заключението, че аз съм необразован човек. Нашите писатели не са образовани хора. Един френски, английски или американски писател с нищо не превъзхожда нашите. Само че те са хора образовани, в какви условия са живели само! Вземи Моцарт. Майка му свири, баща му свири, той още от дете започва да прави музика, а аз не знаех какво е това художник, докато свърша гимназия. Не бях прочел детска литература. Въобще не съм я чел, кой ще ти я даде? Изпитвал съм нужда, но няма кой да я даде. Опитвал съм се да си рисувам някакви работи, да си дялкам още оттогава и гледат ме тогава селяните с една дивашка усмивка, както дивакът гледа нещо, което не разбира, и казва: “Той не е в ред този човек. Хората копаят, жънат, туй-онуй, и той с нас, но когато се освободи, отива да прави такива глупости.”

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

            Всеки знае, че народното творчество не е народно, то е лично творчество. В тези хиляда села в България има в петдесет села по един човек, гениален да го наречем, или даровит. Един рисува, друг – иконописва, друг – на дърворезба, друг – на текст, на мъдрости или на мелодии. В продължение на векове народното творчество или народната свяст , както казва поетът, не се е загубило, защото има и приемственост. В света има една велика приемственост.

 Аз много съм се удивлявал например на едно нещо.То за човек има много загадки, но за мен езикът е загадка. Не как се е развил, как от нечленоразделна реч е станал език, а как във всички езици има граматика и логика, има подлог, сказуемо, глагол, пряко и непряко допълнение, просто и сложно изречение. И у диваците го има, и при нас го има, навсякъде го има. И второ: как е възможно американският свят, по-скоро индианският свят да си изгражда същите кумири за религията? Нагледно направени.  Простият човек, простолюдието винаги трябва да има видимост. Той разбира Бог, Дева Мария, светците,  както са  нарисувани в черквата. Човек трябва да ги види. Явно те са измислени, никой не е позирал.

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 На мен ми се струва, че нищо ново няма открито, освен техниката.  Доразвиване има, но поначало светът се повтаря. Много ми се искаше да напиша едно малко есенце от една страничка за повторението. Гледай сега, светът как се повтаря. Първо: да почнем от земята. Тя  минава по една и съща орбита, върти се по един и същи начин – от изток на запад ли беше или от запад на изток? Не знам. Четирите сезона, раждането и смъртта. Колкото и да се мъчи човек и да търси разнообразие, пак влиза в това повторение. Раждаш се – умираш, мразиш – обичаш, тъмно – светло, горещо – студено. В границите на този ритъм, на тази космическа даденост ние, хората се опитваме да измисляме разнообразие.

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 Като въображение не можеш да се постигнеш. Човек не може да се постигне в мисълта си и във въображението си. Например аз сънувам, че летя, обаче никога няма да мога да летя, освен ако не си помогна с някаква апаратура, а това е вече друго. Друго е ти сам да летиш. Това са невъзможни неща.  Човек никога не може да се телепортира мигновено на всички места в света. Ето това е нещо, което го правят в детските и научно-фантастични филми.

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 Никакво спасение, даже утешение понякога няма. Колкото човек е по-елементарен, той толкова повече вярва на изкуството като на религия. Колкото е повече различен, гледа на изкуството като на резултат на човешката мисъл. Нали? Ние се вълнуваме от големите автори, когато сме по млади, и плачем, и се вълнуваме. Изкуството засяга някакви струни у нас, но никога не служи за пътеводител. Както, за съжаление,  християнството никак не ни служи за пътеводител. Пеем, приказваме, ходим в черква, но ... оп, с пищовите се бием и отиваме на война. Ето това е нещастието на човека.

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 Не съм сигурен дали пишещият е с по-голяма чувствителност от другите. Само че обикновените хора  нямат способността да го изразят. Вдъхновението какво е? Вдъхновението е просто едно настроение за работа. Понякога ставаш сутрин, мърляв си, нямаш тонус, не ти се работи. Това и дърводелецът го изпитва, и земеделецът, и инженерът, и научният работник. Нещо не върви днес поради някакви си влияния, атмосферно влияние ли ще бъде, каквото и да е. Примерно преживял си някаква драма. Някой път се събуждаш и ти се ще да работиш. Аз това наричам вдъхновение. А това, дето казват, че някаква жена те вдъхновила да напишеш роман... може и такива хора да има. Може и да го има, но аз не съм го изпитвал това нещо. Никога не съм мислил за някоя жена и да седна да  работя. Няма такова нещо.

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 Според мен винаги трябва да се прави разлика между характера и способностите на човека. Те са различни неща. Един неприятен по характер човек, даже зъл, завистлив, кавгаджия, като си влезе в своята работа, като си влезе в своя свят, може да прави чудесни неща. Той вече започва да работи,

той е, както се казва, на друга струна, в друг свят е влязъл. Той започва да работи съвсем прилично и различно от това, което  прави в живота. Даже може да дава морал на другите, да морализаторства. Няма покритие между едното и другото.

  Който има по-малко минуси, сякаш повече му вярваш на творчеството. Ако става въпрос за нравствената същност на творчеството, нали? После, зависи от това каква е слабостта на автора, от нравствен характер ли е. Да речем, че е  избухлив,  че е женкар, това, че е изневерил на жена си или пък има слабост към пари или слава. Това не е толкова неморално и страшно. Страшното е да бъде предател, да съдейства за едно убийство, аз това наричам най-големия порок.

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 

Аз съм старомоден човек, както ми казват някои, за това че все още се чуствам социално ангажиран, не толкова политически, да речем, колкото социално. Но аз мисля, че всички велики хора са били ангажирани. Като започнеш от Шекспир и завършиш с Толстой, Достоевски и френските автори, особено френските автори. Аз сега например се чудя, че казват: изкуството не бивало да бъде утилитарно, трябвало да бъде елитарно. Добре, тогава защо задаваме въпроса защо човекът не е съвършен и защо е обречен да страда. Ако  всеки  се прибере в черупката си, тогава как светът ще се измени в нравствено отношение. А в същото време ние протестираме против пороците на обществото. Ами че ние освен че ги носим, ние не съдействаме за пресичане  на потока от тези пороци...Липсата на отношение е отношение. “ Аз не се занимавам с това нещо “– значи имаш отношение. “Аз, казва, нямам отношение към политика, към разни обществени проблеми”, това значи, че имаш отношение.

 

 

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

 

 

 Човек трябва да се храни, да се облича, да се размножава, да говори с приятели, да сяда на маса, да печели, да губи, да се очарова и да се разочарова, това е. Понякога съм си мислил – човекът въобще е някакво недоразумение, силно казано, но все пак е недоразумение от космическа гледна точка. Щом той не може да повлияе на развитието на космоса, на състоянието на вселената, той е нищожество. Така както една мравка само се движи, отива, занесе си зрънцето, яде цяла зима, размножава се, пак се връща и така нататък. Просто една верига - раждане и смърт. Какво значи това? В края на краищата какво ме интересува, че има Гьоте, ще каже някой. Съществуването на Гьоте нещо разреши ли моя въпрос да стана безсмъртен, да съм винаги здрав, да съм винаги щастлив, да имам добри условия за живот, винаги да съм радостен. Гьоте какво е допринесъл за това?  Нищо. Защото и той е като мене. Ние казваме “великият Гьоте!”, обаче колко е велик, само той си знае. Неговите страдания никой не ги знае.

 

 

 

 

                                               ххх

 

 

 Мисля, че човек в нравствено отношение не е пораснал, не само че не е пораснал , ами е отишъл назад. Защото в първобитно-общинското общество, когато трябва да убият някого, хората смятат, че угаждат на своя бог, нали така? Значи ние сме по-зле. Много добре знаем, че не угаждаме на своя бог, като убиваме, и пак го правим. Така че моето мнение за това е, че човекът в нравствено отношение не е пораснал нито на йота. Това са го казвали и мои литературни герои. Само в техническо отношение мозъкът работи, изобрети компютъра. Има развитие само на мозъка, на човешката мисъл, там има открития, но в морала – не. Че ако имаше морал, щеше ли да бъде измислена атомната бомба и ядреното оръжие?

Съвременният човек е станал по-жесток, по-умен. По-рано човекът убива с една стрела. Той  няма друго средство да те убие или ако те хване, убива те  с топора. След това той  се сеща да сложи отрова на стрелата. Започва раждането на човещката подлост. Може да не успее да те улучи в сърцето, да те убие, но мъничко като те одраска, и отровата те оставя на място. А сега не можеш да избягаш от смъртта. Няма как. В планината да избягаш – с хеликоптер ще те намери. С радари те открива. Страхотно нещо.

 

 

 

                                               ххх

 

 

 

            Думата “модерно” не трябва да се употребява в българския език, трябва да се каже “съвременно”. Но съвременна е и “Одисея” и “Илиада”. Кажи ми какво няма вътре? Реализъм, въображение и какво ли няма? Философия също. Никой не е успял да напише подобно произведение. Омир си е съвсем съвременен, ако го погледнем така сериозно.  Изглежда че 19 век беше век на изкуството, а 20 век – век на науката. Има едни такива цикли. Човечеството като че ли се изморява да работи в една област, настъпва някаква умора. Може пък 21 век да бъде отново век на художествената мисъл, на изкуството, на хуманизма. Но зная това, че например в 18 и в 19 век хората, като са четяли книгите, са подражавали на героите. Просто хората са вярвали. А сега вече човекът стана по-рационален. И това, изглежда, му е съдбата. Ако трябва да се прогнозира нещо, то това е вече само рационализирането на света и на човека. Друг начин не може да има. Вземи и поезията – съвременната поезия. Чарът на поезията беше римата. Тя отпада вече. Сега, като чета стихове на млади поети, виждам, че това са есета. Няма и ритъм. Това си е една проза пар екселанс, разумна я наречи, както искаш, философска, но това са есета. Това е рационално отношение към поезията, няма го вече онова люлеене на стиха, което те унася.  Но съвременният човек не ги търси тези работи, той е рационален.