Цената на корупцията

България губи по 1,3 милиарда лева годишно от тъй наречените „лоши” обществени поръчки – сиреч тези, които са свързани с различни корупционни практики. Това е основният извод от изследване, проведено по проект за прозрачно управление на централното и местно ниво в България, осъществен от Института за икономическа политика, Асоциацията за мониторинг на управлението и Националната асоциация на общинските служители в България.

„Лоши” в случая не е адекват на губещи. Изследването няма предвид загубите от ненужни обществени поръчки, нито пък тези от недобросъвестно и некачествено изпълнение. Споменатите 1,3 милиарда загуби, равностойни на 2% от брутния вътрешен продукт, са произведени от корупция в чист вид: защото примерно търгът или конкурсът, с който поръчките се възлагат, е манипулиран и опорочен – за да бъде избрана не фирмата Х, което има ресурса и опита да изпълни добросъвестно поръчката, а фирмата У, която няма нито едното, нито другото, но за сметка на това принадлежи към нечий обръч от фирми.

Ефектът е: производство на загуба. Превръщането на обществената поръчка в кранче, чрез което държавните или общински пари се преточват в частни джобове или партийни каси.

1,3 милиарда лева – това е цената, която всички българи плащат, за да имат удоволствието да бъдат определяни като обитатели на най-корумпираната държава в Европа. Разделете тази сума на седем и половина милиона и ще видите с какъв годишен „данък корупция” ви е облагала примерно тройната коалиция. Резултатът е около 180 лева годишно, плащани от всички – от стареца до пеленачето. Ако става дума за българските данъкоплатци, сумата би била към триста. Ако някой джебчия бръкне в джоба ви и отмъкне толкова пари, вероятно няма да го изберете след това за народен представител, нали? Странно как не се сещаме за това, когато избираме корумпирани политици.

Този резултат няма как да не ни накара да направим още един негативен извод: в България печалбата в бизнеса не е резултат от способности, икономически ресурси, опит и находчивост, както е навсякъде в нормалните страни. В България бизнесът просперира чрез контактите си с властта – и това е основният принцип, върху който се гради тъй нареченият преход към демокрация. Успехът се плаща – и се плаща на политиците; техните позиции пък се превръщат в конвертируема стока, извадена на тезгяха – и с това порочният кръг на самовъзпроизвеждащата се корупция се затваря.

През 2002 г. 43% от българските компании са участвали в процедури по възлагане на обществени поръчки. През 2007 са участвали само 10% - и причината не е в загубата на интерес към участие в тях. Причината е в осъзнаването, че самите процедури са по принцип порочни, че в тях няма как да пробият случайни играчи, че на търгове и конкурси печелят не най-добрите, а тези с най-добри политически контакти.

Когато Ахмед Доган нагло посочи всеобщата политическа практика, при която партиите във властта си отглеждат „обръчи от фирми”, на чиито финансови ресурси разчитат по време на избори, той имаше предвид именно тези ресурси, които се измерват – но само отчасти – с тази сума: 1,3 милиарда лева.

Това са парите, които държавата губи, за да могат избраниците народни да търгуват с власт. Това са парите, чрез които партиите се превръщат в мафиотски корпорации, а държавните чиновници – в местни феодали. Това са парите, чрез които се купуват дефицитни нещица като медиен комфорт, корпоративно зависими избиратели, предизборни реклами и прочее такива. Това са парите, които пълнят черните партийни каси за купуване на гласове. И най-сетне това са парите, които удържат статуквото на вечно несвършващия преход, на камуфлажната демокрация – чрез които държавата продължава да бъде задкулисният разпределител на блага, които са всъщност наши, и лошият стопанин, който разпилява общите ни ресурси, а следователно и нашето бъдеще